Лейтенант д-р Диляра Маринова от Клиниката по инфекциозни болести и старши лейтенант д-р Георги Семовски, асистент в Катедрата по медицина на бедствените ситуации са военни лекари от екипа на ВМА. Свързва ги опитът от работата им като старши национални командири на военномедицинския ни екип в мисията на Европейския съюз в Мали: Диляра – (засега) веднъж, а Георги – за втори път. Темата на разговора ни е за работата по време на мисия като предизвикателство. Отговориха по различен начин: Диляра – дисциплинирано на конкретните въпроси, а Георги – като повод за по-широк размисъл.
Лейтенант д-р Диляра Маринова:
Важно е да имам цел и идея, които да преследвам
– Д-р Маринова, какво научихте за собствените си възможности в мисия?
– Работата в мисия смятам за абсолютно задължителна в кариерата на военния лекар. Виждам я „две в едно”: и като възможност за професионално развитие, но и като едно професионално приключение. В кариерата ми няма по-полезно за мен като предизвикателство. Научаваш и нови неща, работиш в различна среда, разширяваш опита си по различен от всекидневието в болницата начин. А всяка ротация си има предизвикателства. При мен те не бяха толкова от медицинска гледна точка, с тях се справихме с моя екип от много опитни сестри. А и имах късмета да не ми се случват много неща далеч от компетентността ми на лекар. Трудностите бяха организационни, имахме малко случаи на COVID-19, няколко случая на паразитно заболяване, за което взехме дефинитивно решение как да се справим с тази малка „епидемийка”. Може би по-особеното за моя екип и този на д-р Грънчарова, която в момента е в Мали, е, че е малко по-трудно, когато си жена на мисия. Трябват ти повече време и усилия да наложиш авторитета на позицията си пред многото военни мъже. Любопитно беше, че в първите дни пациентите не се обръщаха към мен, а към член от екипа ми, който е мъж – медицинска сестра. А мен приемаха като сестра. И беше конфузно, повече за пациентите, които след това се извиняваха за предразсъдъка си…
– Разделяте ли времето си на „преди и след” мисията?
– Да, защото опитът от нея е безценен. Даже казах на всички лекари жени: ако имат възможност, да отидат на една мисия. За едно кратко време придобиваш опит като командир, макар и на малък екип, като организатор, справяш се сам с неочаквани ситуации и разчиташ само на собствените си сили и на колегите си. Дойдох си малко по-организирана. И с абсолютната убеденост колко важен е екипът. Ако си отговорен и екипът е стабилен, постигате всичко.
– Бихте ли заминали отново в мисия?
– Преди няколко месеца веднага бих казала: да, и на колкото по-опасна мисия, толкова по-добре. В този момент има нови неща в личния ми живот, заради което не съм категорична. Но ако се наложи ситуация… Бих отишла на бойна мисия с активни бойни действия. В Мали ми липсваше истинската комбат-медицина, с извънредни ситуации, което е различен опит.
– А има ли за Вас минуси мисията?
– Уморително е, работиш реално 24 часа, 7 дни в седмицата на терен. Затова и ти трябва време после тук „да влезеш в крачка”. Но то пак е част от предизвикателствата, а и плюсовете са повече от минусите. А от моя екип двама от тримата искаха категорично да заминат пак.
– Как се развива кариерата Ви в клиниката?
– В преломен момент съм – през декември предстои да взема специалност. Добре е, че премина пандемията, тепърва осъзнавам преживяното тогава като професионален опит. Това време ми донесе и лични, и професионални изпитания, видях какво мога и къде са ми лимитите, какво искам и съм готова, но и какво не мога да направя. Направи ме по-реалист и осъзнах колко е важен екипът, кога си силен и кога си безсилен. И кога трябва да си примирен и скромен като лекар, защото никой не е Господ…
– А има ли време за почивка и хоби?
– Отговарям направо: най-добре се разтоварвам и си почивам със сън, просто обичам да спя. Когато имам възможност… Когато се отвори „прозорец”, отивам и на море, и на планина. В Делиормана, където съм родена, има много красиви хълмове и поляни, „гонила” съм залези там… Пробвам се в различни спортове, но все няма време.
– Амбициозен човек ли сте?
- Сигурно да, но гледам да не влизам в свръхамбиции, които да пречат на мен и другите около мен. Важно е да имам цел – кауза, идея, която да преследвам. Избрала съм пътя на светлината: моята цел е да бъда добър човек, добър лекар и много добър професионалист.
Ст. лейтенант д-р Георги Семовски:
Бих качил Белмекен да си налея вода
За старши лейтенант д-р Георги Семовски и изборът на професията военен лекар, и работата в мисия е нещо категорично решено. Първото – още в десети клас, за второто просто, когато му е дошло времето. И вече два пъти оглавява екипа на военномедицинската ни мисия в Мали. Решенията му са били премислени и категорични – така „спестява” време. През май му предстоят изпитите за специалност – военен токсиколог. Но е предвидил и следващата стъпка – да получи и цивилна специалност – анестезиология и реанимация. Споделя, че дори го дострашава: как всичко, което е планирал, го е постигнал. А всичко започва от времето му като санитар в друга болница преди дипломирането, където обичал да разговаря с пациентите, после през 2015 г. влиза във ВМА като цивилен лекар – до днес, когато дава дежурства в „Спешното” на ВМА. Защото смята практиката в тази клиника за богата на опит от различни сфери на професията и възможност за опознаване на доболничната помощ. Все надграждащи знания за работата му на асистент в катедрата по медицина на бедствените ситуации.
Според д-р Семовски, това как „ще ти понесе” мисията зависи и от предварителните ти представи и очаквания, и от хората, с които ще се срещнеш там. В 4-месечното пребиваване в столицата на Мали Бамако му се е случвало да завари военните от досегашната ротация и тези на идващия контингент. Така застъпваш и досегашните, и новите проблеми и решения. И най-важното – градиш нови отношения. А позицията му е и „три в едно”, защото освен длъжността старши национален командир си и началник на медицинския си екип, и лекар. В по-голяма мисия това може да са 3 различни човека. Е, в Мали екипите ни са от 4 души, но пък са готови да посрещат всякакви предизвикателства. Така се натрупва опит от работа в международна среда, от работата ти с колегите в собствения ти екип, от вземането на бързи, но и точни решения. Д-р Семовски казва, че познава колегите си от ВМА, изпратени в последните 4 години в Мали. И твърди, че подготовката им е на много добро ниво. Самият той не забравя, че в мисия представлява България, че е български военен лекар.
Истината е, че мисия с мисия не си прилича, а в Мали се промени и геополитическата обстановка, казва медикът. Най-трудното е сработването с хората – и в малкия, и в големия екип. За себе си той открива, че може да бъде търпелив. Но едно остава общото там: за 4-те месеца в мисия не можеш да избягаш от усещането, че си като в космически кораб: няма как „да се изключиш”, като в един вариант на „Биг брадър”, датите нямат значение. И да, това е изпитание за психиката. Но точно тази ситуация показва истинския капацитет на хората, там нещата са истински. Плюсовете са отново в колегите му от екипа: изключително подготвени, така че при задействана аларма един ден били готови за 7, вместо 15 минути по алгоритъм.
Д-р Семовски подчертава възхитата си и от старшина Васил Ганчев от Военната болница във Варна с подготовка и на парамедик, но с особено силни качества и рефлекси на военен човек. Той изцяло разчитал на него, а и преживели ситуация при гръм под прозореца и докато старши лейтенантът светкавично закрива прозореца с леглото, старшината се хвърля да защити него.
Но сега сме в София във ВМА и д-р Семовски беше дошъл за срещата ни с мотоциклет – новото му хоби. Досега е кръстосвал планините и с колело, и пеша. А сега е готов да отиде до Белмекен само да си налее вода… И не стои вкъщи, предпочита компанията на приятелите си и да си говорят.
