Легендарният Банник се сдобива с монумент заради благородството си.
Историята на коня Банник е невероятно трогателна, а това е може би и единственият съществувал някога паметник на животно у нас. Според публикация в социалните мрежи на Янко Гочев, млад мъж на 25 години, и негови приятели и сподвижници попаднали на тази информация, която много ги впечатлила. И така у тях се зародили амбицията и силното желание да възстановят паметта, като построят отново паметника на коня Банник. Те търсят информация за неговия скулптор или снимка на самия паметник.
Много пъти сме склонни да обвиняваме младите хора, че нехаят за миналото, не четат и не се интересуват от славната ни история. За един не малък процент от тях това може би наистина е вярно. Но има и различни млади хора, които милеят за България, интересуват се от нейното минало, а по този начин помагат и за нейното бъдеще, защото няма бъдеще без минало.
Именно такава е и историята с въпросните млади хора, но много по-вълнуваща сякаш е историята на коня, който става единственото животно у нас, което е имало паметник. Ето каква е историята на коня Банник.
Действието се развива в Дойран през 1918 г. Фронтът в Македония по време на Първата световна война. Това е последната година на войната с българско участие. 9-а Плевенска дивизия продължава да отбранява успешно българските позиции и да отблъсква всички атаки на враговете. В състава на дивизията е 9-а артилерийска бригада. Част от нея е 9-и артилерийски полк.
Командир в този полк е капитан Димитър Попов. Той е син на опълченец и внук на създателя на килийното училище в с. Орешак, Троянско.
През Първата световна война един кон на име Банник, служел в севлиевските казарми, е зачислен във впряга на оръдие от същия този 9-и артилерийски полк.
При една канонада на английската артилерия снаряд засипва землянката на капитан Димитър Попов. Свързочникът му е убит на място, а самият офицер остава затрупан вътре. Вероятно е щял да остане завинаги там мъртъв, ако не е бил именно конят Банник. Животното оцелява по чудо и упорито започва да рови с копитата си мястото на затрупаните в землянката. Успява да изрине с копита пръстта, затрупала капитан Попов. На помощ идват група войници, които доразравят пръстта и така спасяват командира си.
На 18 и 19 септември 1918 г. 9-а Плевенска дивизия побеждава английските и гръцките войски. Пробивът при Добро поле обаче води до решението на щаба на Първа българска армия за отстъпление в ред от позициите, които две години храбро са защитавани от дивизията.
Капитан Димитър Попов е сред изтеглящите се части. Той остава на служба след войната в артилерийското отделение в Севлиево. Там взема и своя спасител – коня Банник, който отново е във впряга на едно оръдие.
С годините обаче животното постепенно остарява. Вече не може да бъде използвано във войската, отчислено е от служба и е продадено в близкото село Чадърли (дн. Сенник), родното място на бореца Дан Колов, само на 7 км от поделението.
Не след дълго войниците от поделението остават изненадани, когато намират една сутрин коня Банник паднал при оръдието, което години наред е теглил по време на службата си във войската. Как е преминал тези 7 км, предусещайки приближаващата си смърт, и как е влязъл в казармата, за да намери и точно оръдието, което вярно и предано е влачел в битките, остава загадка.
Вестта достига до вече майор Димитър Попов. Тъга и възхищение пронизват сърцето му. Трогнат от предаността на животното, благодарният офицер решава да увековечи за поколенията паметта на своя верен боен другар – коня Банник, който го е спасил от сигурна смърт на фронта в Македония. Майор Попов иска разрешение и успява да издейства издигането на паметник на коня Банник със следния надпис: „Пътниче, постарай се да достигнеш нравствената висота на този кон!“.
По-късно, при политическите сътресения в страната ни в средата на века, паметникът е заличен, защото този период от военната ни история беше препрочетен по един различен начин. Днес обаче млади хора, ентусиасти и родолюбци, имат желание да възстановят паметта за тези събития, за славните победи и иновациите, които въвежда българската войска в годините на Първата световна война. Те обаче искат да възстановят и паметта за достойния български офицер и легендарния кон Банник. Това сътрудничество на фронта остава един светъл пример за времена, когато въпреки разрухата, зверствата на войната и повсеместната смърт човещината излиза на преден план, а уникалното спасяване на офицера от един кон се издига като пример за предаността, на която може да бъде способно едно толкова благородно животно.
Третата битка от Дойранската епопея
Битката при Дойран от 1918 г. е третата и последната битка от Дойранската епопея и се провежда между 18 и 19 септември.
Първата атака на хълмовете е направена от 22-ра и 26-а дивизия на британската армия с подкрепата на критската дивизия от гръцката армия. Докато напредват нагоре по хълмовете, дивизиите са подложени на кръстосан огън и са принудени да отстъпят с тежки загуби. След това атаката тръгва отново, като 12-и Чешърски полк води атаката. Бункерите на хълмовете са снабдени с картечници, които откриват огън по тях, чийто ефект е ужасяващ за Съглашението: само 20–30% от войниците им стигат до окопите, но тези, които остават, продължават напред и пленяват първите два български окопа.
Южноуелският полк достига до последната защитна линия. От целия батальон само един офицер и 11 войници достигат до лагера. Българските части показват голяма смелост, въпреки че съотношението на силите е 6 към 1 в полза на съглашенските сили.
След цял ден продължила битка Съглашението успява да превземе съвсем малко територия отдясно благодарение на гръцките сили. На следващия ден 65-а бригада атакува. Атаката води до нови загуби, като само половината от войниците се връщат живи. Въпреки това при атаката са превзети гр. Дойран и няколко хълма над него. След известно време стрелбата от българските укрепления е прекратена, а напредвайки, англичаните и гърците откриват, че те са изоставени от българската войска. Причината за това е, че сръбската и френската армия побеждават австро-унгарската и българската армия в долината на Вардар и също напредват към Дойран. Когато германският наблюдаващ операцията научава за това, заповядва българската армия да отстъпи, за да не бъде отрязана отстрани.
