Радослав СИМЕОНОВ
Булото на забравата и инерцията на негативизма все още продължават да тегнат над случилото се на бойното поле преди 105 години.
Участието на България в Първата световна война (1915–1918) е може би нейното
най-крупно военно усилие
в хилядолетната ни история. То е предопределено от изконния и справедлив стремеж на българския народ да постигне национално обединение. В продължение на десетилетия извоюваните от нашето оръжие фронтови победи бяха умишлено подлагани на незаслужена забрава. Едва напоследък съвременните българи научиха за подвига и саможертвата на героите при Каймакчалан и Дойран. Но булото на забравата и инерцията на негативизма все още продължават да тегнат над случилото се при Добро поле. Тук се разиграва едно от последните сражения на Българската армия, което има съдбоносни последици за крайния изход от войната. То носи мрачна слава, превръщайки се в трагичен синоним на българската национална драма. Дали обаче събитията при Добро поле трябва да бъдат разглеждани само в контекста на поражението и разгрома, така както възприемаме героичната съпротива на Самуиловите войски в битката при с. Ключ през 1014 г.? Дали България загуби войната, защото стана жертва на коалиционната стратегия и бе изоставена от своите съюзници? Дали поуките от пораженията не са по-ценни от дитирамбите на възхвалата? Дали след толкова години защитниците на Добро поле не заслужават най-после нашите признание и почит?
На пръв поглед названието на топонима Добро поле създава
илюзорна представа за равнинен релеф
На практика обаче с него се обозначават каменист връх и високопланинско блато, разположени в планината Нидже, където днес преминава граничната бразда между Гърция и Република Северна Македония. Тук, както и по всички участъци от 500-километровия Южен (Солунски) фронт нашите войски се оказват кордонно развърнати, без никакви оперативни и стратегически резерви. Те са изтощени и гладни, без достатъчно провизии и боеприпаси, без възможност да получат почивка след тригодишния си престой в окопите. Каменистият терен не позволява изграждането на класическа фортификационна система. Рехавите отбранителни позиции се състоят от два реда плитки окопи, разположени на 50–100 м един от друг, с обикновени телени заграждения пред тях. Силно пресечения и труднопроходим терен възпрепятства снабдяването с продоволствия, което се извършва от отдалечени тилови бази. Позициите при Добро поле се заемат от две наши пехотни дивизии – 2-ра Тракийска и 3-та Балканска, които обаче се намират на различно щабно подчинение. Освен това техните командири трябва да съгласуват заповедите си двойно – от една страна, с българския Генерален щаб, а от друга – с върховното германско командване.
През юни 1918 г. за главнокомандващ съглашенските войски на Солунския фронт е назначен ген. Франше д`Еспре. Базирайки се на натрупания си опит от Западния фронт, той веднага пристъпва към разработването на план за решително настъпление, което да доведе до излизането на България от войната. На 3 август планът му е окончателно одобрен. Предвижда се сформирането на ударна групировка от
две френски и шест сръбски дивизии
които да преодолеят българската отбрана при Добро поле, точно в зоната на стика между нашите дивизии. Набелязаният участък е дълъг 9 км по въздушен път (между върховете Сокол и Петерник) и около 20 км по окопната наземна линия. Според плана освен ударната има още две спомагателни групировки, които трябва да пробият фронта, съответно при Дойран и Битоля.
В утрото на 14 септември 1918 г. съглашенците започват своята офанзива с концентриран артилерийски огън от дулата на 642 оръдия, който е насочван от авиация и е най-интензивен в района на Добро поле. Тук съотношението на силите е смазващо в тяхна полза – 3,4 към 1 в пехотно изражение и 8,3 към 1 при артилерията, без да отчитаме обстоятелството, че са отлично екипирани и въоръжени. Още в първите часове на обстрела пораженията по позициите са огромни. Българските батареи, разполагащи с ограничени ресурси, все още мълчат, пестейки боеприпасите за преграден огън в очакване на пехотното вражеско настъпление. Най-кървавият ден от сраженията се оказва 15 септември. Под прикритието на масиран артилерийски огън и сутрешен сумрак противниковите части изненадващо се устремяват към нашите окопи. Българите се отбраняват яростно, отчаяно и упорито, а битката придобива ръкопашен характер. Първите атаки са отбити, но гъстите вериги от французи, сенегалци и сърби постепенно обхождат изолираните гнезда на съпротива. Някои картечни групи като 13-те бойци на подпоручик Мазгалов се бият до последно, изгорени от пламъците на огнепръскачките. Особен героизъм проявява полк. Ламбринов – командир на 53-и пехотен полк. При вр. Шейновец той лично повежда войниците си с думите:
„Момчета, България загива, напред!“
Повечето от бранителите на Добро поле изпълняват докрай своята клетва, предпочитайки смъртта пред позора на отстъплението и бягството. Предвид огромното числено превъзходство на противника, който вкарва още резерви в боя, отбраната на позицията вече е практически невъзможна. До вечерта оцелелите от битката се оттеглят на 7–8 км от главната позиция. Загубите са внушителни и достигат до 75% от личния състав. Най-близките подкрепления се намират на разстояние от три дни път, но германското командване недооценява ситуацията и продължава да счита, че успехите на противника са временни.
На 16 септември съглашенците овладяват стратегическия хребет Козяк. Последните конвулсии на сломената българска съпротива продължават още няколко дни, когато пробивът на французи и сърби достига до височините южно от гр. Кавадарци. Тук те спират настъплението в очакване дясната съглашенска групировка да пробие българската отбрана при Дойранското езеро. Това обаче така и не се случва. Там атакуващите английски и гръцки дивизии претърпяват съкрушителен разгром и с това планът на ген. д`Еспре да обхване в чувал цялата българска армия пропада. Кой знае защо обаче пропада и замисленият перфектен план на българското командване за контраофанзива към Солун.
При Добро поле недохранените и зле въоръжени български полкове първоначално успяват да противостоят на противника, причинявайки му тежки загуби. Героичната им съпротива обаче не може да компенсира огромното числено надмощие на съглашенците. Цял комплекс от негативни фактори и обстоятелства предопределя злощастния и трагичен изход от битката. А докато със сетни усилия защитниците на Добро поле се опитват да спасят Родината от гибел, в двореца в София се провежда
бал по случай визитата на саксонския крал!
Затова е някак странно и нелепо точно те да бъдат набеждавани за неизбежния разгром и последвалата го капитулация. Подвигът им напълно заслужава да бъде приравнен към саможертвата на бранителите на Каймакчалан, Добрич, Завоя на Черна и Дойран. Най-тъжното е, че днес в района на Добро поле няма нито един паметен знак за преклонение и почит към паметта им. Техните безкръстни гробове все още очакват от нас да изпълним и ние на свой ред дълга си.
