Днес изкуството и хората на изкуството няма как да се затворят в кулите си от слонова кост, казва Анелия Янева, драматург в Народния театър „Иван Вазов”
Премиерата „Хага” в Народния театър е събитие спектакъл с ясна позиция по болезнената тема за войната на Русия срещу Украйна. Пиесата директно влиза в обществения дебат. Украинската авторка Саша Денисова я определя като политическа фантасмагория по действителен случай. Сюжетът върви като сън на украинско момиченце, преживяло войната, което трябва да се справи със загубата на близките, дома си и предишните си живот и свят, както и с огромните страдание и отчаяние след тази загуба. В съня си осиротялото дете изправя виновниците за войната на съд, в който се опитва да разбере мотивите им и ги осъжда.
– Г-жо Янева, с какво бихте мотивирали зрителите да гледат спектакъла „Хага”?
– За първи път от дълго време насам в Народния театър се поставя нещо толкова живо и актуално, че реалните събития налагат дописване „на крак”, за да може текстът и спектакълът да догонят случващото се. Отдавна този театър не беше говорил така директно за нашето „тук и сега”, за неща, които са важни и пряко засягат всички аспекти на живота ни. Но въпреки това „Хага” не е просто документален спектакъл, който се опира единствено и само на реални факти, събития и хора, свързани с войната в Украйна, като ползва фрагменти от документални военни истории и семейни трагедии. Всичко това го има, разбира се, но то e видяно през очите на едно малко украинско момиче. И това позволява театралното действие да се превърне в една истинска фантасмагория – на места смешна, на други гротескна, някъде зловеща. Една от огромните заслуги на режисьора Галин Стоев е, че успява да вмъкне хумор, ирония и сатира там, където има риск казаното от сцената да прозвучи като пропаганда. И това несъмнено работи в полза на постановката. Политическият, документалният театър не е нещо ново, новото в случая е, че реалността е пречупена през тази призма. През последните десетилетия българската драматургия сякаш не успя да намери адекватната форма, за да обговори и осмисли случилото се с нас и света през този период. В „Хага” на украинската авторка Саша Денисова става дума за неща, които са болка – нейна лична и на народа й. Текстът обаче успява емоционално да се дистанцира и да превърне тази болка в художествен факт.
– Може би това е и по-прекият път до зрителите, които са извън горящата земя на Украйна?
– Да, когато новините за войната непрекъснато и всекидневно ни заливат от медиите, рано или късно човек започва да ги приема като „потокът на деня”, дори свиква с тях и случващото се, престава да се вълнува. А когато един проблем е пречупен през една човешка съдба, това въздейства по съвсем различен начин. Самата авторка каза още нещо важно на срещата след премиерата: че властимащите най-много се боят от това да бъдат осмени. И това е другото достойнство на спектакъла: че зловещите фигури на съвремието ни, които причиняват реално зло, са осмени. Както навремето Чарли Чаплин е направил „Великият диктатор” още преди Хитлер да покаже най-тъмната си страна. И това го има в този спектакъл: че реалните политически фигури, предизвикали войната, са представени по гротесков начин.
– За драматургията винаги трябва време за осмисляне на събитията – дойде ли точното време за това у нас – по тема, по която, не е тайна, има напрежение?
– Театърът по всяко време трябва да говори за болните теми в обществото и да намери баланса да ги представи. Слава Богу, имаме режисьори и автори с обострена чувствителност, които могат да синтезират случващото се и да го превърнат в изкуство. Ето защо „Хага” не е чисто политически или документален театър. Това е художествен факт. Някои определиха спектакъла като Брехтов театър заради ефекта на отчуждението и това, че театърът не бива да се превръща в пазар за разпродажба на морал. Но и към този тип театър е подходено с намигване. Именно ироничното намигване спасява спектакъла на Галин Стоев от залитане в една или друга крайност.
– Какво споделиха след премиерата режисьорът и авторката на пиесата?
– Според тях изкуството и хората на изкуството няма как днес да се затворят в кулите си от слонова кост. Ние сме част от този живот – няма как да хлопнеш вратата и да изолираш случващото се около теб. А войната е едно от най-страшните неща, които могат да се случат в един човешки живот. Нашето поколение живееше с (илюзорното) усещане, че това е вече затворена страница. Отначало всички бяхме буквално парализирани, неспособни да повярваме, че войната на няколкостотин километра от нас… е реалност. Но сега хората на изкуството, чиито сетива са особено обострени за проявленията на злото, започват по своя си начин да реагират.
– Може ли такъв спектакъл да обедини обществото ни, което по думите на социолозите не намира съгласие по темата за действията на Кремъл?
– Не знам дали ще създаде мостове, но е добре все пак за всеки от нас да чуе и различната гледна точка. Този спектакъл не говори дидактично за случващото се. Това е другата силна страна и предимството му – няма опорни точки.
– Как влязоха актьорите в образа на реални хора на върха на държава като Русия?
– Още от първото представление те наистина бяха екип, бяха единни, вдъхновени. Всеки и по своя си начин беше започнал да се интересува от образа, който играе. Досега са се превъплъщавали в литературни персонажи или ако са представяли реални личности, то те са били от миналото, чиито образи отдавна са обраснали с митове и легенди. А сега „влизат в обувките” на реални лица, на съвременници. И по възможно най-добрия начин облякоха в плът идеите на режисьора.
– Ще отвори ли „Хага” врата за подобен театър?
– Да, когато се намерят автор и режисьор с кураж да говорят за нашето „тук и сега” – директно, откровено, болезнено, ако се налага. Народният театър, макар и вековна институция, е жив организъм. Не е застинал в своята величавост мраморен паметник, нито мавзолей. Той се променя редом с нас и с живота около нас. Нашата реалност би трябвало да намира отражение на неговата сцена. По възможно най-адекватния и талантливия начин, разбира се. Според мен „Хага” доказва, че Народният театър не е музей, а е жив и жизнен.
– А какво най-много разтърсва в спектакъла от истината за войната?
– Мен лично ме потресе една сцена (най-вероятно плод на авторовото въображение), в която бомбардират украински град. Двама руски войници, попаднали под обстрела на бойните си другари, търсят убежище при украинско семейство. То ги приема и им помага като на хора, по човешки. Майката се опитва да намери оправдание за тези млади момчета, да види човеците у тях, не само врага… В пиесата на Саша Денисова има и тази гледна точка. В интерпретацията на Галин Стоев тя също е пречупена през призмата на иронията, но въпреки това те кара да се размислиш. Макар да преживява за своите близки и за страната си, авторката не позволява личната болка да превземе всичко, а опитва да намери път към човека насреща, да намери общ език с него.
– На този спектакъл не можеш да останеш само зрител!
- Определено! Според мен това е един от големите дефицити на българския театър днес: Че повечето зрители влизат в салона, за да бъдат забавлявани, незатормозявани със сериозни проблеми, като оставят тези проблеми на прага на театъра. Но отново казвам, че „Хага” не говори назидателно, а те прави съпричастен.
