Елена Митева, директор на Историческия музей – Свиленград Специално за БА
Оттам през 1912 г. излитат първопроходците в бойната авиация – Радул Милков и Райна Касабова към крепостта Одрин
Само 5 дни, след като Свиленград е освободен в първия ден на Балканската война, на 10 октомври 1912 г. там се премества щабът на 2-ра българска армия под командването на генерал Никола Иванов. Военните остават до края на февруари 1913 г. Към 2-ра армия е предадена инспекцията на Инженерните войски на ДА в лицето на генерал-майор Симеон Янков. Той е командирован след историческото решение открита атака на Одринската крепост в средата на декември 1912 г. Така генералът е ангажиран с организацията на българската бойна авиация. В местността „Малките ливади” край Мустафа паша (дн. Свиленград), недалеч от жп гарата, в Свиленград се формира 1-во аеропланно отделение с командир поручик Радул Милков. Построено е първото българско бойно летище, откъдето са осъществени всички първи рекорди на българското военновременно авиационно дело.
16 октомври 1912 г. е паметна дата за българската авиация: поручик Радул Милков – пилот, и поручик Продан Таракчиев – наблюдател, извършват първото в историята на бойната авиация разузнавателно летене над Одрин и укрепленията му – Кадънкьой-Папаз тепе. Световните телеграфни агенции съобщават, че от Летище Мустафа паша е излетял първият боен самолет и извършил бомбардировка над крепостта Одрин. За първи път над европейския континент в реална бойна обстановка е осъществен боен полет за въздушно разузнаване, за първи път от борда на български летателен апарат е употребено оръжие.
За този първи полет поручик Радул Милков разказва в мемоарите си: „На 15 октомври се събудих и погледнах към гарата. Силна радост ме обзе и извиках – „Аероплан! Моят Албатрос!”. Тогава с влака пристига единият от трите самолета „Албатрос”, закупени от Берлин, към 16 ч. е сглобен, а поручикът продължава: „Събраха се много любопитни хора, особено от женския състав на близките полеви болници. Летях по куртка, без шапка, без очила. Защо – не зная? Сигурно бях радостен до екзалтиране. От голямата скорост – 70 км/ч, не ми беше и студено! Летях, а очите ми се наливаха със сълзи. Може би плачех от радост”. При слизането от самолета го посрещнал министърът на железниците Антон Франгя: „Браво поручик, погледнете утре в Одрин и кажете какво правят турците!”. На следващия ден – 16 октомври, Милков лети над Одрин с Продан Таракчиев. Полетът трае 1,20 ч., който описва така: „Когато летяхме над турските окопи, се виждаше как едни разпъват въжета, а други дърпаха две турски оръдия. Разполагаха ги на 100 крачки разстояние едно от друго. Ние бяхме високо на 400 м от тази височина, когато погледнах надолу, видях море от минарета…”.
Интересно е как са изглеждали аеропланите преди 111 години: с мощност на моторите 50–100 к. с., с малък район на действие и таван 800–1200 м. Недостатъчната мощност се отразявала и на устойчивостта на аеропланите при летене. Летците били без парашути, а за въздушни боеве не можело и да се мисли. Самият Радул Милков ги описва така: „На какво летяхме? Когато човек види тези примитивни летящи призраци на смъртта, това преплитане на прътове и платна, тези седла зад седалищата на двамата летци, този бензинов резервоар точно над техните глави и формата на техните седалища, прилични на шейна, на които човек би стоял мъчно в равновесие, даже без да лети – само тогава може да си представи какви решителност и смелост ще са имали първите ни летци, които са се решавали да летят над неприятеля със скорост до 70 км/ч и височина едва няколкостотин метра.”
Българската авиация по това време разполагала само с 4 хангара за руските аероплани „Фарман”, 1 – за моноплана „Блерио XXI” и 4 палатки за самолетите „Блерио”. Макар да нямали никакво въоръжение освен бомби, полетите на българските самолети оказали огромно психологическо въздействие върху османските войски.
Любопитството на свиленградчани към аеропланите на Летище Мустафа паша било голямо. Вълнуващо преживяване с Радул Милков имал Александър Вълков (Лангерата), за което пише неговият зет Жеко Кашеров в „Орлите на Свиленград”: „Поручик Радул Милков често спохождал неговата кръчма, която се намирала на площад „Гьолджука”. Александър бил много любопитен и често го заприказвал за самолета, тази летяща птица – „аеропланът”. Един хубав октомврийски ден на 1912 г. Милков поканил Вълков да му гостува на летището. Разгледали аеропланите… и накрая Милков го поканил да се качи на самолета и да направят една разходка. Отначало отказвал и казвал: „На дърво без корени не се качвам!”, но… се съгласил. Дали му кожено облекло, шапка и очила, помогнали му да се качи… Техникът завъртял витлото на самолета и той плавно се отдалечил от земята. Направили няколко обиколки над града. Много хубава гледка се виждалa отгоре: р. Марица, моста, чаршията, а хората се виждали като мравки из улиците. Първоначално му се завило свят и се поизплашил… Александър Вълков разказваше, че след слизането от самолета бил пожълтял от страх и се вълнувал”. Циклостилното издание на Кашеров е запечатало още една вълнуваща случка – полетът на Райна Касабова, превърнал я в първата жена, изпълнила бойна задача по време на война. От пожълтелите страници четем следното: „На 30 октомври персоналът на полевата болница посетил летището. В групата били и младите самарянки Анна Иванова и Райна Касабова. Гостите не скрили желанието си някои от тях да летят в синините на тракийските простори… Поручик летец Стефан Калинов бил готов да излети и с насмешка запитал Касабова: „Малко девойче, искаш ли да летиш над Одрин, та да изплашиш турците?”. Изненадана и смутена от неочакваната покана, Райна решително отвърнала: „Искам!”.
На свой ред Калинов останал в недоумение. Той знаел с какъв риск е свързано всяко летене, защото самолетите имали слаба конструкция – лек корпус и дървени крила, обшити с лакирано платно. Кабините били открити и с неудобни седалки. При силен вятър имало опасност самолетът да се обърне и да бъде свален на земята.
Калинов бързо преодолял колебанието си и помолил началника на летището поручик Радул Милков да позволи едно излитане над близката околност – „малка разходка из въздуха”. Снабдил малката Райна с топло авиаторско палто, боне и очила. Калинов, преди да излети, доверил на механика си, че няма да лети над околностите над Свиленград, а ще изпълни бойна задача над противниковото разположение – разузнаване и хвърляне на позиви. Самолетът плавно се отлепил от земята и набрал височина, прелетял над българските окопи и навлязъл в противниковото разположение. Противникът обстрелвал със снаряди и картечници самолета, който кръжал над Одрин. Райна хвърляла позиви.. Бойната задача била изпълнена и Калинов, след като направил още един кръг над Одрин, взел курс към Свиленград.
На Летище Мустафа паша настъпило безпокойствие, поручик Милков разбрал каква грешка направил и наредил на механика Младенов да подготви неговия „Албатрос”. Двамата излетели да ги търсят. Завърнали се, без да открият самолета с Райна и Калинов. По едно време чуват шум и аеропланът невредим се завръща и плавно се приземява. Райна сияе от радост и вика „Летяхме над Одрин и аз хвърлях позиви”.
В спомените си Радул Милков ще запише: Райна Касабова беше много жива и подвижна, дори се качи в гондолата на Воазен-а. Поручик Ст. Калинов поиска разрешение да я повози… След дълго търсене се прибрахме, без да ги открием… след 43 мин. летене подпоручик Калинин се връща с Райничка. „Къде бяхте? – го попитах възможно най-строго. – Над Одрин” – хили се онзи, Райна хвърли позиви!” А самата Райна разказва с високо приповдигнат дух и вълнение как е пуснала позивите, на които пишело: „Жертвите са напълно излишни”. С този си полет Райна става първата жена у нас и в света, която реално извършва бойна задача със самолет с хуманна цел.
Днес край Свиленград мраморен паметник увековечава паметта за Летище Мустафа паша и авиаторите – герои на своето време. Местните жители ги почитат редовно с цветя и венци. В защитената местност „Лозенски път” днес растат блатни кокичета, за да напомнят сякаш на живите, че и природата се прекланя пред героизма и родолюбието на летците от Балканската война.
