Здравка Евтимова говори и пише на английски, френски, немски и руски езици. Завършва английска филология във Великотърновския университет (1985). Разказите ѝ са публикувани в 32 страни по света. През 2015 г. разказът „Кръв от къртица“ е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания. От 1 януари 2019 г. е включен и в антология от препоръчани разкази за обучение по литература в прогимназиите на САЩ. Seldom („Рядко“) е в антологията Best European Fiction 2015 („Най-добра европейска проза 2015 г.“) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ. „Твоят ред е“ е сред 10-те наградени в световния конкурс за къс разказ във Франция и е в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят“. А „Васил“ е в десятката в конкурса за къс разказ от цял свят на радио Би Би Си, Лондон за 2005 г. Тя е носител на многобройни български литературни отличия.
– Кога започна и какво те накара да пишеш?
– Живеехме далеч от другите къщи и нямаше много деца около нас. Живеехме близо до ромската махала на Перник, в кв. Църква, тогава беше село Даскалово. Майка ми, баща ми отиваха на работа, а аз прекарвах при баба и дядо, които си гледаха градината и животните. За да се забавлявам, си измислях истории. Баба ми, майката на моя баща, е учила до пето отделение, но умееше да разказва приказки. Досаждах ѝ да ми разказва. Един ден тя каза: толкова ли си глупава, вземи си измисли. Аз вече не знам, а ги измислям. Чудя се: как ги измисляш? Ми гледам кокошките. И ти гледай кокошките и си измисляй. Това наистина помага. Като ме зарежат, вместо да стоиш сам и да се чудиш какво да правиш, бях кротко дете – седя си, гледам кокошките и си измислям истории за тях. Гледам яретата – за яретата. Като станах по-голяма започнах да играя с ромчетата и оттам имам голяма обич към тия хора. Разбирам и езика отчасти, вече съм го позабравила, но тогава го разбирах добре. Те усетиха, че мога да разказвам истории, разказвах им, а те ми правеха от глина фигурки и ми ги подаряваха за хубавите истории. Често не ми подаряваха, щото не им харесваха. Но ми подаряваха, като им харесат. Детската ми възраст премина с тези истории без да ги пиша. Измислях ги, защото самотата не се търпи. Човек, за да не е самотен, си измисля истории.
– От самотен разбран-недоразбран човек, днес в теб се фокусират много погледи. Твои разкази влязоха в Антологията за преподаване на литература в някои американски училища – признание видимо от всичките страни на четящата аудитория. Едни ти завиждат, други ти ръкопляскат…
– Винаги съм живяла откъснато от ръкопляскания, както и от недоброжелателства, които са и нормални в живота. Имам градина и там си работя. Нито големите критики, нито възхвалите ме засягат силно. Знам какво е да запазиш живота на дръвче, крехко – и колко грижи иска. Колко лесно може да бъде счупено. Човек трябва да запази жизнените си сокове. Как става това? С много работа. Когато ми е тъжно, съм си поръчала при един Георги, добър ковач от Самоков и е от ромската общност – да ми направи специално по-тежка мотика, която може да счупва камъните. В радомирското Старо село са само камъни. Това е селото на дядо ми Здравко – мястото, което ми е оставил в наследство. Не е градина, там виреят само диви джанки. Аз ги ашладисвам на кайсии и праскови, и на бадем. Глог има – единият клон ми ражда круши, другият мушмули… Какво би ме поласкало мен? Би ме поласкало да ми се прихване дръвчето, да заведа приятел да му покажа: ето тук от ръцете ми е излязло.
Историите са – ти сам знаеш – нещо те е обидило, нещо те е измъчило, изтормозило. И за да го преживееш, така те е настъпило, че може да ти счупи духовния гръбнак. И затова идват историите. Ти си си спасил духовния си гръбнак, означава че ти си купил тежка здрава мотика от Иван от Самоков и се държиш прав с нея. Дали ще те хвалят, дали ще те необичат, няма значение. Лошо е когато не те обичат, но какво да правиш, не можеш да си симпатичен на всички. Да са живи и здрави всички хора им пожелавам – и на тия които казват добри неща, и на тия, които казват лоши неща – нека са много здрави.
– Как си намираш подходящия жанр в прозата?
– Аз не го избирам, зависи от свободното ми време. То е толкова малко – затова стават разкази. Взела съм си лаптопа в тази чанта и докато пътувам във влака ще – не ще, става разказ. Не може да се напише роман във влака от София до Перник. Имам повече време когато съм била на писателска резиденция. И тогава отслабвам по 4 килограма, това време ти е дадено от Господ – никой не ти звъни, никой не те търси да работиш нещо, да тичаш някъде. И става роман. Ако стане. Всичко е „ако…“ Тръгна ли да си заповядвам сега ще пиша разказ или сега ще пиша роман – не става…
– Романът е нещо доста по-сложно като структура и композиция…
– По-сложно е, като живота. Животът е със сложна композиционна структура, разнолик, непредсказуем. Има течения, които не можеш да ги сложиш там където ти искаш. Текат където те си искат. Пробиват скали или пък се затлачват и почват да се превръщат в блато. Това е животът. Истинският роман е този, който има живот в него. Не е важно всичките композиционни линии да бъдат вързани и хванати. Върви, както е в живота. Ти се стремиш, тичаш да го запушиш, да направиш както искаш – е, не става. То си върви, както то си върви. И ми е особено щастливо да пиша, защото там никой не ме командва, на никой не докладвам, на никой не се отчитам какво съм постигнала като резултат. Правя го, все едно ти си една река, която се блъска в камъка. Блъска се, блъска се, наникъде не върви, обаче реката не се предава. Бута, бута, бута и прави ждрело, а пък то е толкова красиво.
– Как попадна в МО?
– Работех в БАН, в Институт за специални химикали, прекрасно място. Ако се сложи един микрограм от тия редкоземни елементи – стронций или нещо от тази група, в един тон стомана, тя получава качествено нови свойства. Може да се използва в сложни прибори за медицината, в оръжейната промишленост, в компютрите, в компютърните технологии. Там ми беше безкрайно интересно. Не съм химик, но водех кореспонденцията, тъй като съм добре с езиците – английски, немски, френски. Беше напрегнато, но се чувствах изключително щастлива, чувствах как става нещо, което не е ставало по-рано. Този институт спря да се развива и станах учител в Перник. Преподавах на ученици от 5 до 12 клас. Беше също много интересно. След това ме привлякоха в Езиковата гимназия. Когато си тръгвах от училището „Петър Берон“, ми викаха: Евтимче, върни се… Затова то ми е безкрайно скъпо. Както и езиковата гимназия. Там са най-добрите ми приятели. Имаше и тежки моменти – нямаше пари и ни даваха заплати с касова бележка по 20 лв. Колегите казваха: тя има 3 деца, дайте ѝ на нея. Кой е виновен, че аз имам 3 деца, те нямат ли? И тогава една прекрасна аналитична дама в Министерството на отбраната (МО) ми каза че там се търсят преводачи. И се явих. МО се оказа институция, която буквално спаси моето семейство. Благодарна съм, че попаднах там. Внесе стабилност в живота ми. 24 години изкарах в МО. Колегите ми Михаела Михайлова и Надежда Стефанова от „Преводи и редакции“ са прекрасни професионалисти. Беше създаден дух на пълно и взаимно доверие. Знае се – преводът трябва да стане светкавично, не може да допускаш неточност, консултираш се от 7 източника, за да сложиш даден термин. Обръщаш се към военни колеги, които работят с тази материя. Не се е случвало да се обърнем към военен, без да получим професионална, точна и прецизна подкрепа.
– Помогна ли ти това в писането, вкара ли проблеми в разказите ти?
– Помогнало ми е по отношение на дисциплината. Като се каже имаш превод – например 16 страници и ти се дава срок. Ако го нарушиш, ще станеш прът в колелата на цялата програма. Тази отговорност се пренесе в живота ми и в писането ми. Където съм била и в чужбина – в САЩ, в Италия, във Франция, даже в Китай, те бяха смаяни. Възлагат ти да дадеш текст – разказ превод на английски, в четвъртък в 12 ч. Аз го давам в 10. Те ме питат: да нямаш китайска връзка в рода си. Работиш бързо, стегнато като китаец. И в САЩ това е в реда на нещата – ако ти се каже четвъртък 9 ч., в 9 без 5 вече трябва да си го предал. А аз го представям в 8 или 7. Това прави огромно впечатление и веднага получаваш покана за друга работа.
– Какво успя да направиш в Китай и Щатите?
– В Щатите съм била 3 пъти на писателски резиденции в ОМI (писателска колония), освен това бях в издателство в щата Ню Йорк и след него още веднъж 21 дни. Дават ти пълната свобода да пишеш, да подготвяш каквото искаш, имаше хора от цял свят. Създадох си приятелства с писатели, не с издатели, но е много хубаво. Попадаш сред духа на хора, които четат внимателно, с богата обща култура, критикуват. Не е както тук: прекрасно е, всичко е много хубаво. Слушаш нашата критиката и имаш чувството, че си Гьоте. Нищо общо с действителността. Там ако има нещо, се стига до малки детайли. „Този идиом тук не е на място. Прилагателното не е добро или този жаргон е прекалено остър.“ Много полезен опит придобиваш.
В Китай ходихме в Университета за чужди езици, имаше българска филология под ръководството на професор Лин Уен Шуан жена. Лин е фамилията ѝ, а Уен Шуан е Горящ скреж.
Стана момче, което на мен ми изглеждаше 15 годишно, а се оказа на 23 години, рецитираше на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща“… И аз се разплаках. Имаше голямо уважение и пиетет към България и българската култура. Притежават огромен стремеж към знания. Класовете бяха 56-64 човека. Учителят леко да щракне с пръст, ще се чуе, ще отекне навсякъде. Там имах лекции по творческо писане. За моя изненада и щастие те бяха публикувани в списание, което имаше национално разпространение. Получих покана да преподавам творческо писане, което още обмислям. И в Щатите, и в Китай, активно работят със студентите. В САЩ проявяват висок интерес към България, молеха ме да им превеждам разкази и стихотворения, които са ме впечатлявали. Преведох им краят на разказа „Нежната спирала“ от Йордан Радичков. Птица лети, ловци я уцелват през зимата и летейки, кръвта ѝ капе, описва кръгове, които в снега се превръщат в нежна спирала. В центъра ѝ пада мъртвата птица. Прочетох превода на финала… две минути тишина. След което започнаха да ръкопляскат. Опитах се да преведа „Сватбата на мама“, прекрасното стихотворение на Борис Христов: идват женихите на майката на поета „…и ще си легне бавно в нощта/до кроткото рамо на непознатия/ и до сърцето на мъртвия ми баща…“ И сега, докато ги произнасям, се вълнувам. Казаха: личи си че си обичате литературата. Впечатли ги любовта на човек, който идва отдалеч към създаденото преди него, към създаваното редом с него. Преведох на Калин Донков малко от „Камбаната“ – стихотворения, които съм запомнила. Ти си в стая с 25 човека и те ти казват: кажи. И което последно ти е минало в съзнанието и те е издълбало, това превеждаш. Бяха много впечатлени: как малка държава, а толкова красиви неща. Казвам: това е само една милионна част от тия красиви неща. Би следвало да дойдете и да видите.
– Някоя случка от твоя живот във военните структури?
– Пътувам София-Перник с влак. Случвало ми се е да ми се обаждат по телефона: бързо трябва да се върнеш. Аз съм вече между Захарна фабрика и Горна баня и ми се обажда полковник Петко Петков: трябва да дойдеш в резиденция Бояна, има нещо да се направи… Слизам, идват, вземат ме и отивам.
Самият полковник Петков е изключителен човек. Не ми е шеф вече, не раболепнича, но за мен той е олицетворение на българския офицер. Работи по 10-12 часа, не знам как издържа. Не че не ме е кастрил… Но като го гледам как работи, колегите ми как работят, разбрах какво е военна прецизност. Работех в малка структура – „Протокол“ и се случи високо посещение, когато у нас беше Лойд Остин. Ние сме мерили с линийка разстоянието от ръба на масата до чашата за кафе. Не само във военната област, където има стрелби е необходима прецизност, прецизността трябва да е във всичко. Отначало ми беше странно, но после разбрах, че полковникът е дълбоко прав. Английският маршал Конъри казва: 98% успех в боя могат да бъдат заличени от 2% провал в работата на протокола. Голяма войнска победа, когато трябва да бъде представена пред обществеността и се случи гаф, ще се превърне в петно. Малцина подозират колко тази работа е трудна, отличното ѝ изпълнение е норма. Всичко под отличен е гаф. Подготвяли сме медалите, когато има войнска почест към изтъкнат военен. Ние ги сглобяваме. Бях сглобила медала погрешно и полковникът се ядоса: какво е това, какво е това? Изтръпнах: това е скъпа вещ, какво правим? Казвам: ще го платя… Няма да го платиш. Добре че съм силен в ръцете, ще го оправя, друг път да внимаваш. Кастрил ме е, но добронамерено. Такъв е към хората.
– Какво мислиш за войната в Украйна и Израел?
– Моето дълбоко убеждение е, че Украйна трябва да бъде възстановена в нейните териториални граници. Путин е агресор. Светът с право го поставя в реда на агресорите, оставили дълбоки пропасти в съзнанието на целия свят.
За Израел моето отношение е особено. Имах издател в Израел, неговата съпруга Риса Кон все още си е жива, той загина в инцидент със самолета си. Много коректни, много точни и отдадени на литературата хора. Издадоха ми сборника „Блед и други постмодерни български разкази“ в Израел и Канада. Други хора от Израел не познавам. Познавам Леа Коен, но с нея не съм работила така тясно, колкото с този издател. Прецизни, точни, много коректни, с огромна любов към литературата. Идва човек, който е отникъде. Те знаеха, че България е спасила българските евреи от концентрационните лагери на Втората световна война. Може би това ги е накарало да обърнат внимание на ръкописа, изпратен за техен конкурс. Но се държаха много добре с мен.
От друга страна познавам и Хайри Хамдам, прекрасен човек, арабин, филолог, с английска филология, прекрасно познава както българската литература, така и арабската литература. Прекрасен поет – стихосбирките му „Аз, бедуинът“ и „Белите лилии на паметта“, романът му „Лешникови градини“, аз чета с удоволствие. Той за мен е олицетворение на арабския свят. Човек изключително чист, изключително талантлив. Направил е антология на българската поезия, разпространена в десетки хиляди екземпляра в арабския свят. И как да нямам противоречиво отношение към тази война, като познавам хора и от Израел, и от арабския свят. Мисля за тази война както една обикновена жена от Израел, която беше дала интервю за CNN: ние с арабите все някак ще се разберем, защото живеем тук. Трябва да живеем заедно. С Хамас няма да се разберем, Хамас е терористична организация, призната е като такава. Моето отношение съвпада изцяло с чувството на тази жена. Боли ме за изгубените човешки животи както в Израел, така и на арабите в ивицата Газа. Като майка не мога да си представя, че децата ми ще бъдат убити от шрапнел, независимо дали тези деца живеят в Израел или в Газа. И дали са евреи или са араби. Хамас като терористична организация трябва да бъде строго наказана, заличена може би. Не съм политик, за да кажа, но ме боли и за изгубеният живот на арабите в Газа. Казвам го честно.
