Защо в Одеския университет ще има паметна плоча на Алеко.
За руския колониализъм и бесарабските българи.
Йордан Ефтимов (1971) е доцент по теория на литературата в Нов български университет. Автор е на „Метаметафизика“ (1993), „Сърцето не е създател“ (2013), „Доказани теории, окончателни експерименти“ (2018) и още няколко книги със стихове. Последната му стихосбирка „Преди да измият кръвта“ (2022) е интерпретация на войната в Украйна.
Като литературен критик е носител на националната награда „Христо Г. Данов“ (2006) и на отличието „Рицар на книгата“ на Асоциация „Българска книга“ (2016), а като поет – на националната награда за дебют „Южна пролет“ (1994) и на наградите „Иван Николов“ (2013) и „Христо Фотев“ (2014).
– Само преди месец бяхте в Одеса – това на мнозина ще се стори странно, дори необмислено.
– Не беше необмислено, но не беше комфортно или безопасно. Българската телеграфна агенция (БТА) на 24 юни тази година е открила свой пресклуб и в Украйна – в Одеса. Това е част от инициатива на генералния директор на БТА Кирил Вълчев да разширява мрежата от пресклубове – в страната и в съседните страни. През 2023 г. са открити пресклубове не само в Разград, Самоков, Смолян и Свищов, но и в Скопие, Анкара, Букурещ и Одеса. Пресклуба в Одеса са открили с участието на Теодора Димова, авторка на „Молитва за Украйна“ – сборник с есета, издаден в „Сиела“ през април. Аз се оказах вторият български писател, решил да види с очите си ситуацията на един град в близост, макар и не непосредствено, до войната.
Откъде дойде поканата? През 2023 г. по моя идея се проведе инициатива на БТА за честване на 160-годишнината от рождението на Алеко Константинов – „Алеко днес“. Осъществиха се разговори в 25 български града с местни учители, юристи, журналисти, членове на туристически дружества, писатели сатирици, библиотекари, историци, музейни работници. Това се случваше в пресклубовете на БТА със съдействието на местните кореспонденти. На сайта на БТА са качени видеозаписите от тези 25 срещи, също и репортажи от тях, а ноемврийската книжка на списание ЛИК е посветена на инициативата.
Но каква е връзката с Одеса? Алеко е завършил пансиона на Тодор Минков в гр. Николаев, а след това е завършил право в Одеса. И двата града тогава са в Руската империя. Това беше повод да бъда част от делегацията на БТА.
– А другият повод?
- Другият бе моята книга, с която реагирах на руската военна инвазия в Украйна – „Преди да измият кръвта“. Делегацията ни пътува във връзка с Деня на бесарабския българин, 29 октомври. Пътувахме заедно с директора на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ доцент Красимира Александрова и пиара на библиотеката Мария Стефанова, които представиха в еврейския културен център „Унион“ изложбата „Еврейството в България“. Експозицията е подготвена с научната консултация на историка от БАН Спас Ташев и е била показана в няколко европейски страни.
Българите са емигрирали в Украйна при по-сериозни сътресения в Османската империя през XIX век. Официалният брой на българите там е 250,000 души, но се говори неофициално, че може би стигат до милион. Датата за Деня на бесарабския българин е избрана заради момента на освещаването на храм-паметника „Свето Преображение Господне“ в Болград на 29 октомври 1838 г.
– Имаше ли изненади?
– Вълнуващо е човек, като навлезе в тази част на Румъния на изток от Русе, градовете Браила, Галац – район, където започва делтата на Дунав, вече са издигнати много мостове, които са равностойни на моста на Дунав при Русе. Румъния показва, че има сили да направи втори, трети и четвърти мост над Дунава. Обаче явно има причина това да не се случва. И ние пътувахме през Силистра с ферибота до Кълъраш от другата страна. Ето нещо изненадващо.
– А какво ви впечатли по пътя към Украйна?
– Тъй като Русия е блокирала украинските пристанища, включително и Одеса, цялото зърно и всякакви други стоки Украйна изнася, естествено, през западните си граници на Полша и Унгария. Или другият начин е по този 380-километров път до Румъния с тирове и ги натоварва на пристанището в Румъния, което е безопасно, понеже все пак Румъния е член на НАТО. В този двулентов път през цялото време си в колона с тирове и цистерни.
– И сте спрели в българско село по пътя?
– Да, спряхме. То е по-близо до границата с Молдова и Румъния, само на около 80 км. Оттам до Одеса имаше още 300. Селото е било прекръстено на Заря насред Втората световна война. От основаването си през 1831 до 1942 г. се е казвало Камчик, защото е създадено от 42 български семейства от две села на р. Луда Камчия. То има 6 хил. души българи. Небългарите са 3%, което означава около 200 души. Зетьове и снахи, които по народност са всякакви, включително азербайджанци. Но в селото си имат училище с около 500 деца и в него се учи и български език. Тази година ще го завършат 40. Селото си има батюшка, тоест свещеник. Той се похвали, че църквата, която е осветена през 1871 г., не е била затворена никога. Не е имало и един ден от освещаването ѝ до днес, когато не е можело да влезеш и да се помолиш – включително през двете световни войни. Имат си развито собствено стопанство. Произвеждат вино, сирене, хляб. Чисто, подредено е, както си представяме възрожденските села. Патриархалният бит. Една като цяло домодерна култура, която може да предизвика дори възторг.
– Българска литература ли учат?
– Учат по украинските учебни стандарти, химията и биологията, учат ги на украински. Но учат и български език и българска литература. Ползват каквито учебници си намерят, няма специално разработени за тях. Българският е домашният им език, вкъщи си говорят на български. Но това е език, на който те могат да назоват домашни предмети от селския бит и отношения – например за родство (стрина, кака, девер). А как само си пазят традициите! В с. Заря имат инструментален оркестър с гъдулки, гайди и двоянки. Участват и съвсем малки момичета и момчета, наравно с възрастните. Имат хор и ние успяхме да чуем и химна на селото: „Камчик – мястото, където мирише на хляб…“. И то директно Камчик, не Заря. Държат си на старото име. Селяните от няколко години искали да си го върнат. И са подали такова заявление. Страхуват се децата им да не бъдат пратени на фронта, официално пълна мобилизация няма. За да ги предпазят, ги пращат още като навършат 16 години към България при роднини или някъде из Европа. Мъжете пък, които са на възрастта, подлежаща за военна служба, не смеят да мръднат от село. Страхуват се, че ако отидат по работа в Одеса, ще минат КПП-то към Одеса, но назад ще ги спрат и ще ги мобилизират. Засега по селата няма хайки. Вероятно и Украйна провежда същата политика на мобилизация, както и Русия – мобилизират на първо място българите и другите по-малки етнически групи, а не самите украинци.
– Те са огледални системи.
– Огледални системи са. А какво да видим в Одеса? Бяхме настанени в хотел в старата част на града. Разбира се, Одеса се е развивала през годините. Също си има своите „Младост“ и „Люлин“ и т. н. Ние бяхме в тази част, която е описана от Илф и Петров. Улица Дерибасовска и околните – най-старата част на Одеса. И видях как животът си тече, въпреки че има въздушни тревоги, които се обявяват и със сирени, но и с „Гугъл алерт“ на телефоните.
– И къде се криеш?
– Навсякъде из града има обозначения за бомбоубежища, но хората не тичат към тях. Защо? Защото реална опасност за бомбардиране на града в момента няма. Какво бомбардират руските военни сили? Пристанището и обекти, които са стратегически. Например за моите 3 дни в Одеса имаше въздушни тревоги всеки ден, но чух грохота само веднъж – когато четири бомби паднаха върху кораборемонтен завод и имаше двама ранени. Веднага след нашето връщане от Одеса имаше подобна атака – бомба повреди и унищожи няколко картини в галерията за чуждестранно изкуство, имаше и ранени.
Възможните причини за пораженията от бомбардировки са две. ПВО-то прехваща насочена към военен обект или стратегически обект ракета. И тя пада, където падне. Или колкото и да твърдят, че са точни оръжията им, то пристанището е точно пред старинната част.
– Бяха ударили катедрала?
– Катедралата е ударена от ракета, свалена от ПВО. Не бива да се спекулира, че руската армия е целила катедралата. Това е – съм убеден. И украинците, и руснаците твърдят, че са силно вярващи, поддържат православието като свой културен фундамент и същевременно и едните, и другите казват, че другата страна не е достатъчно вярваща и достатъчно православна.