Старши сержант Стефан Драганов: “ На 27 декември се навършват 15 години от атентата в Кербала срещу българския военен контингент по време на мисията му в Ирак. В база „Индия” загинаха посмъртно повишените в звание майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев и офицерските кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров. Петима военнослужещи бяха транспортирани за лечение в Германия, един настанен във военнополева болница в Багдад и 22-ма транспортирани в България. Един от най-тежко пострадалите бе редник Стефан Драганов от 68-а бригада „Специални сили”. След лечението си в Германия и ВМА – София, той остана на служба във формированието си. Сега е старши сержант и е на длъжност командир на отделение. „
– Господин старши сержант Драганов, как се чувствате всяка година по това време, когато наближава 27 декември?
– 27 декември е много особен ден в моя живот. Първо, защото съм именник – Стефановден е. Второ, живея най-вероятно втория си живот, поне така го усещам. Тежки мисли сега не са ме обхванали, те ми минават през главата, когато на 27 декември отидем на гробовете на колегите – на старши лейтенант Николай Саръев в Крумовград и на офицерски кандидат Антон Петров – Кобрата, в Русе, и се срещнем с техните близки…
– Как преминаваха дните ви по време на мисията преди атентата?
– Изпълнявахме основно патрули и ВИП охрана, охрана на командира на първия ни пехотен батальон подполковник Петко Маринов. Ние от групата за охрана с командир лейтенант Саръев пребивавахме в база „Кило”, там спяхме. Ходихме до база „Индия”, където беше подполковник Маринов, взимахме го, ескортирахме го и го охранявахме по време на всички срещи, които трябваше да извършва. И след това се връщахме в база „Кило”.
– Защо групата за охрана е била в база „Кило”, а командирът на батальона в база „Индия”?
– Такова е било решението. Ние от групата ни препоръчахме няколко пъти да не е така, но… Дали, ако бяхме базирани в база „Индия”, щеше да бъде различно при атентата, може само да се гадае. Но такава грешка след това е нямало – групата да е далеч от личността, която охранява.
– Какво си спомняте от онзи 27 декември през 2003 г.?
– Придружихме командира подполковник Маринов до база „Индия” и той се прибра в неговата стая. Наложи се малко да изчакаме, преди да тръгнем за база „Кило”. И тогава се случи атентатът. За нас моментът беше изненадващ, но постоянно сме очаквали да се случи нещо подобно. Мисля, че до голяма степен реагирахме адекватно, щом успяхме да спасим живота на командира. Въпреки че цената беше твърде висока…От групата за охрана, освен двамата, които загинаха, пострадах аз и още двама колеги – на единия падна цяла плоча върху крака му и го счупи, а другият беше с доста сериозни наранявания по краката. Мога да кажа, че нападението беше директно насочено срещу помещението, в което пребиваваше командирът. Вероятно атентаторите знаеха къде е, защото камионът се беше вклинил от към гърба на сградата. Една част от групата ни извади командира от стаята. От неговата стая след атентата, по думите и снимките на колеги, беше останала само иконата на Свети Георги. Другите членове от екипа ни се опитаха да намерят позиция, от която да имат наблюдение за нападението, тъй като не се знаеше какво е то и в какво се заключава. Ние бяхме от противоположната част на сградата и чувахме само стрелбата на нашите картечници. След като добихме визуален контакт с нападателите, установихме, че не е само камионът бомба, а се стреля върху нас и от съседните сгради. И реално този обстрел принуди закъснението във времето да се евакуираме. Разбрах по-късно, че е стреляно и към другата ни база „Кило”. По същото време е имало и взрив пред кметството, откъдето бяхме се върнали. Така че атаките бяха едновременно на много точки.
– Изгубихте ли съзнание след тежкото нараняване?
– За момент загубих съзнание, защото бях наблизо до взрива. Но бързо дойдох в съзнание. Успях сам да си спра кръвотеченията, да изляза навън и да тръгна да си мия раните до джипа, който бях карал. Дойдоха колеги да ме посрещнат. И оттам вече са ме евакуирали по най-бързия начин. Раните ми бяха много – гръклянът ми беше прерязан, имах кръв в окото и разрези в слабините, ръката ми беше почти отсечена. Дясната ми ръка и дясното око бяха засегнати… От излизането ми до джипа имам откъслечни спомени, почти като във филмите. Колегите са ми били обезболяващи лекарства. Дойдох в съзнание в болницата в Германия. Събудих се на 31 декември през нощта от стрелба по повод настъпващата Нова година. В Германия изкарах още двайсетина дни. След това полежах седмица във ВМА в София и ме изписаха. Няколко месеца бях в почивка.
– Направихте ли някакъв извод от случилото се?
– Сега бих реагирал по съвсем друг начин. Нямаше нужда от стрелби, а трябваше по най-бързия начин да се евакуираме към другата страна на базата. Но това се постига с опит. Отработват се много варианти, но кола бомба да влезе в базата? Та този автомобил „Урал” успя да достигне до оградата.
– Как намерихте сили да останете на служба в армията?
– В момента, в който се видях на крака и оцених ситуацията, взех решение, че от тук нататък няма какво друго да правя, освен да продължа със службата си в бригадата, да съм полезен с нещо, да предам опита си и това, което преживях, на хора, които не са изпитали подобно нещо, и да им помогна. Това правят във всички развити армии. Мисля, че е редно и при нас да е така. Хора, които са преживели такива събития, трябва да бъдат използвани и максимално да се изстискват от тях всички възможни отговори на въпроси – как би било по-добре да се случи. Да се ползва жив опит, защото не всеки път четенето на литература е определящо. Доста неща бях чел и аз и мислех, че сме много готови за мисията в Ирак. Но като отидеш на място, има много различия – хората, средата, въздействието… Войната изисква войници, а да са готови войниците, се изисква придобит опит по време на тренировки. Те най-лесно се възпроизвеждат от хора, които са преживели реален бой. Това е лично мое мнение и благодаря на командирите, че ми гласуваха такова доверие да ме натоварят с тази задача.
– Вече 18 г. сте в 68-а бригада. Според вас как Специалните сили се промениха през това време?
– Мисля, че доста се развихме. Успяхме да направим така, че колегите ми да участват в мисии на Специалните сили зад граница. За мен това е много важно, голямо развитие, да вършим тази работа, за която се подготвяме. А преди години не беше така, защото участвахме в мисии, които можеха да поемат други. Но това също ни обогати и ни помогна да придобием боен опит. В момента имаме по-добро въоръжение, повече и по-модерна парашутна материеална част. Очакваме да имаме и собствено Командване, което да допринесе за подготовката ни да става все по-професионална като Специални сили, да направим подбор на хора, които да влизат с желание, със способности, а не млади момчета, които тепърва да стават войници и след това командоси.
– Срещате ли подкрепа от семейството си?
– Имам семейство и се чувствам добре. Когато се върнах от мисията в Ирак, дъщеря ми Ирен беше на 2 г., сега е 17-годишна. Другата ми дъщеря Дария е на 5 г. Доволен съм, че семейството ми ме подкрепя и преживя всичко заедно с мен.
– Какво е вашето хоби?
– В свободното си време ми доставя истинско удоволствие да се занимавам с автомобили. Поддържам моя автомобил и този на съпругата ми, преправям доста от нещата в тях, тунинговам ги. В службата също помагам на колегите автомобилисти с каквото мога.
Като войник прави 83 скока с парашут
Войнишката наборна служба на Стефан Драганов – от есента на 1995 г. до пролетта на 1997 г., е преминала в Парашутната бригада (сега 68-а бригада „Специални сили”). Хубавото беше, че всеки войник имаше зачислени парашути. Извършвахме много скокове, имам спомен, че направих 83. Влязох и в отбора, който се подготвяше за международния парашутен многобой в Сливен. Тренировките бяха толкова тежки, че на моменти съм се чудил как успявам да издържа. Спортувах много, преди да вляза в казармата, и съм се подлагал на какви ли не изпитания, но такива не бях срещал. В 40-градусовата жега майор Аръков провеждаше тренировки, на които не всеки би издържал. Не можах да замина на самото състезание, но тази подготовка ми даде страшно много, връща се назад във времето Стефан Драганов.
А в отбора на Парашутната бригада тогава са били лейтенант Стефан Николчев, сержантите Мариян Велев и Даниел Стоянов и редниците Йордан Павлов и Драгомир Друмев. Тимът се е класирал втори в това тежко международно състезание.
Войнишката служба ми допадна. Командирът на ротата капитан Димитър Ножаров и взводният командир старши лейтенант Георги Мянков ме насърчиха, казаха ми, че ако реша, това е бъдещето за мен. Всичко, което видях тогава в бригадата, спомня си старши сержант Драганов, ме удовлетворяваше изцяло, в крайна сметка, не е въпросът само да взимаш пари, а и да си полезен за обществото.
В онези години все още е нямало прием за кадрови войници и редник Драганов се е уволнил. Но само след три години е издържал приемните изрити и е постъпил като кадрови войник в 68-а бригада. Службата му се е завъртяла много бързо. И не е усетил как са минали още три години до заминаването за Ирак с Първия ни пехотен батальон.
Да се чувстваш полезен за колегите
Година, след като се е върнал от мисията в Ирак, редник Стефан Драганов е заминал на модул в Сержантския колеж във Велико Търново. Тогавашният командир на 2-ри батальон подполковник Димитър Бучков му е оказал доверие, че има какво да даде на службата, но трябва да се развие, да бъде сержант, за да го ползват за инструктор. Така е станал отначало младши сержант, след това – сержант, а от година и половина е старши сержант. Длъжността му е командир на отделение.
На сержантския модул не съм видял някой да се представи физически по-добре от мен. На курса за старши сержанти също не срещнах трудности и не съм се възползвал от това, че съм бил раняван или че едва ли не аз съм ветеран. Винаги съм участвал в занятията максимално. Даже съм предизвиквал войниците да направят това, което правя и аз, въпреки че съм на възраст, споделя старши сержант Драганов.
Помага на по-младите в групите в подготовката им да се развиват. Казва, че най-големият му успех в службата е да създава от редници много добри инструктори и сержанти. В момента почти всички войници от времето, когато е отишъл във 2-ри батальон, са сержанти, заместник-командири на групи. И това страшно много го удовлетворява, да вижда хора, които са се обучавали на стрелба и на тактика, развивали са се и са станали доста по-добри от него.
Участвал е в подготовката на Трети и Четвърти батальон за Ирак и на няколко групи за Афганистан. Като инструктор е предавал опита си по правилата за употреба на сила, бой в градски условия и тактика.
Смятам, че съм полезен и необходим за бригадата. Но вече започвам да чувствам слаби страни от нараняванията и мисля за здравето си. Усещам, че трябва повече да се пазя. Хубаво е да предавам само опит, продължава старши сержантът. Откровен е, че вече не е толкова енергичен, пъргав и бърз като по-младите, тъй като нараняванията му оказват влияние. Но казва, че си дава сметка, че по-добрият вариант е да има масово хора със способности, отколкото да цели собственото си развитие.
В крайна сметка ние служим в Специалните сили. Нашата основна дейност е да се обучаваме и усъвършенстваме. Когато успея да подпомогна развитието на колеги да са по-добри от мен, това е достатъчно, обобщава старши сержант Стефан Драганов. Доволен е и от отношението към него от командира на 2-ри батальон „Специални сили” подполковник Тодор Грибачев и неговия заместник-майор Стоян Асенов, който му е бил взводен командир преди заминаването за Ирак.