Къде е българският средновековен архив? Къде е архивът на патриарсите ни отпреди падането ни под османска власт? Защо няма запазени пергаменти от канцеларията на българските владетели? Какво изгаря в пепелищата на царствения Търновград в края на ХІV в.? Какво унищожават османците и докъде стигат в това свое пъклено дело? Това са само част от въпросите, които вълнуват много българи от много години.
Голяма част от историците си задава въпроса, защо, когато се изследва историята ни, разчитаме предимно на чужди исторически извори? Историците повтарят като мантра съкращенията ГИБИ и ЛИБИ –съответно „гръцки извори за българската история“ и „латински извори за българската история“. Има, разбира се, и други – османски, както и някои наши. „Именник на българските ханове” е един от най-важните и интересни български исторически извори, така детайлно изследван от професор Иван Венедиков.
Преди няколко години една тържествена процесия, оглавена от Негово Високопреосвещенство Търновския митрополит Григорий се понесе из старата ни столица, като придружаваше „тленните останки” на българския цар Калоян. Отдадени му бяха държавни почести, каквито, разбира се, заслужава. Вълнуващо беше да видиш как погребват един велик български цар. Сякаш пътувахме във времето.
Защо обаче не можем да намерим нищо, което тези царе са писали, книги, сборници, грамоти, документи, разпоредби, архиви, къде са скрити те, пазят ли се, поне една част, дори и малка част от тях? Как може да сме намерили „тленните останки” на царя, че дори и пръстен на владетел, който е и печат, а да не можем да намерим поне нещичко, което е писано от или за него? Звучи някак абсурдно. Истината обаче е ясна, и то не отсега, а отпреди много години.
В лекция на един от големите ни балканисти професор Христо Матанов тази истина беше маркирана. Той сподели със студентите си, че някъде през първата половина на ХIХ в. фанариотският (гръцки) търновски владика по онова време – Иларион Критски, заповядал да бъдат напълнени няколко каруци със стари книги и пергаменти и да бъдат изгорени. Дали тогава „изгаря” цялата автентична памет за българската средновековна история? Звучи ужасяващо, почти колкото изгарянето на Александрийската библиотека.
Ето обаче какво се носи в научните среди: „Някъде към 1825–1831 г. Иларион разпоредил да се пробие стената в олтара на митрополитската църква за врата към двора. На това място се отворила малка зазидана стаичка, пълна със стара църковна книжнина. По-късно Константин Иречек и Марин Дринов изказват предположение, че владиката се натъкнал на част от библиотеката на търновските патриарси. След като митрополит Иларион прегледал книгите, по негова заповед част от тях били хвърлени в разпалената владишка пещ за хляб. Останалата неизгорена книжнина била заровена в митрополитската градина.”
Според някои „дворцовата библиотека не е била унищожена от турците, а най-вероятно заедно с християнските реликви е била разпродадена, или използвана за подаръци за християнските васали на султана. Що се отнася обаче до самия дворцов архив, в който са се пазели грамоти, договори и писма, то от него не е останало нищо.”
Ако е вярно това, ако тогава са били изгорени наистина две каруци с книги и пергаменти от канцеларията на българските средновековни владетели и патриарси, то това чутовно безчинство обяснява защо днес ползваме основно чужди извори за нашата история.
