– Има ли нещо в живота ви, което ви свързва с армията?
– Имам чин – младши лейтенант от запаса. Като студент слушах цяла седмица по 4 часа военни лекции, два пъти по 2 месеца. Бях войник в ШЗО – Велико Търново, и завърших университета с чин младши лейтенант. Не съм ходил на преподготовка, бях актьор и театърът правеше така, че да издейства от генералите да не ме викат в запас. Първата година офицерите, които ни водеха 2 месеца в Школата, въпреки че сме студенти и не знам си какви културни трегери – искаха да ни покажат къде зимуват раците. Беше много строго и аз си бях поставил задача да издържа на всички изпитания. Бях си обръснал главата и много страдах, когато не успявах да си изпълня упражненията – строева подготовка, с пушка или когато не можех да се вдигна на висилката. Наистина страдах. Но във втората част от службата – тъй като бяхме рота на театрални студенти, а имаше рота и на музикалните студенти – ни възложиха да направим представление. И така отървахме някои жестоки учения. Но имаше гонене по баира край Търново.
– Как работихте по филма „Времето е наше” и как се вписахте със своята роля?
– Имах контакт само с един актьор – този, който се явява мой син (Леонид Йовчев). С другите актьори не съм се срещал. Често човек се снима във филми без даже да знае целия сценарий. Знае само своята собствена сцена. И тук беше така. Не знаех историята и постройката на филма. А и тя става ясна доста към края – на монтажа. Дори за самия режисьор. Аз знаех само истината за моя герой-героиня и съм внимавал в това кое режисьорът одобрява по време на снимки и кое – не. Как да стане по-добре и така работихме. Когато се откриваше Киномания, видях филма за пръв път в неговата цялост. Някои места доста ми харесват.
– Доколко вашата роля е вътрешна изповед или просто влизане в роля?
– Влизане в роля, не е моя изповед. Не влагам нищо лично мое. Единствено ясно ми беше, че не бива да играя разкаяние, изповед на човек. Играя човек, който разбира, че всичко, което е преживял, е непоправимо минало. Всичко е загубил, няма какво повече, остава само да се помъчи да го разкаже по някакъв условен начин. Да разкаже своето минало, престъплението, което е извършил, всичко, което се е случило – да го разкаже хладно, печален от непоправимостта му.
– Как влизате в такава роля, ако не разказвате поне частица от собствените си душевни терзания?
– Самият аз имам някакви деяния, за които изпитвам угризения на съвестта. За тях мога да разкажа пак така – непоправимо е, виновен съм и не съм виновен едновременно. Обстоятелствата така са се стекли, че са ме довели до тези постъпки. Времето е било такова, обкръжаващата ме действителност е била такава, възпитанието ми е било такова. Всичко така се е събрало, че така е станало. Какво може да направи човек?
– Мислите ли, че присъдите от днешна гледна точка са малко лесни, без да могат да отчетат сложността на моментите в онова време?
– Не, не считам. Човек трябва да избира между големите компромиси и малките компромиси, без които не може. А хора са правили големи компромиси. Те не са разбрали, че е трябвало да спрат в предателството си, да спрат в кариерата си, да спрат в любовта към парите, да спрат в любовта към имането.
– Не допускате ли че някои от тях искрено са вярвали, че правят някакъв друг живот?
– Не, те не са вярвали искрено. Те са знаели, че правят лошо, че правят престъпления спрямо чистата съвест, но понеже са били обкръжени от други хора, които също са правили така, те са си казвали: е само аз ли пък ще правя изключение. Само аз ли да бъда праведен. Всички, цялото общество правят така – и аз така ще правя. Което е наистина просташко.
– А в днешното време не действа ли същата психоза?
– И днешното време подвежда по същия начин. Да. Така е. И някогашното време подвеждаше по същия начин – аз ще правя кариера, и другите правят кариера. Нищо че ще се продам, нищо че ще изневеря на идеята, нищо че ще бъда корумпиран, нищо че ще получа подкуп, нищо че ще предам честното си поведение.
