Понятието „мир“ отсъства в международните отношения

– Г-н Кючуков, кои геополитически прогнози за м.г. се сбъднаха?
– Препотвърдиха се и се развиха тенденции и от предишни години, от тях няколко – основни. Първата е, че светът като цяло става все по-несигурен. Тези процеси обхващат всички региони в него, макар и по различен начин – и се задълбочават. Най-отчетливо през изтеклата година обаче се усети друга тенденция: на постепенната ерозия на международните институции и международното право. Трето, до голяма степен причина за този процес е продължаващата самоизолация на САЩ в международните отношения, отказът им от мултилатерализма, т.е. многостранните международни отношения, включително в рамките на ООН, предпочитанията към двустранната дипломация, която им позволява да имат предимство пред всяка друга нация, продължаващото им напускане на редица двустранни и многостранни договорености. С най-голям ефект беше излизането от споразумението с Иран за ядрената програма на Техеран и заявлението за евентуален отказ от споразумението за ракетите със среден и малък обсег с Русия. И двете споразумения имат пряко отношение към темата сигурност. Това препотвърди още една тенденция в международните отношения – за постепенното разминаване в позицията между САЩ и Европа в сферата на сигурността. Продължава и кризата в ЕС, която очерта вътрешни разделения в него на ниво държави и потвърди тенденцията да се преконфигурират политическите пространства. Но вече не на ниво национални държави, а в рамките на целия Съюз със засилено влияние на дяснопопулистките и националистическите идеи. В глобален мащаб се очертава все по-видимо социализиране на международните отношения вследствие на глобализацията на социалните проблеми: бедност, пандемии, безработица и като резултат – мигрантската криза. Тази криза пък задълбочи разделенията в европейските общества и оформи все по-ясната граница между „евроатлантическия свят” и всички останали. Изминалата година достатъчно ясно потвърди и че в средносрочна перспектива основното противостояние  в глобален мащаб все повече се оформя между САЩ и Китай. Конфронтацията с Русия очевидно ще продължи, но преходът в американската политика от „доктрината Кисинджър:” за

сътрудничество с Пекин към съперничество е очевиден и излиза извън икономиката, минава в полето на политиката и сферата на сигурността – като резултат и от засиления трансфер от Китай на икономическа мощ в политическо влияние и експанзия в сигурността.
– Ако обобщите?
– Редица процеси се задълбочиха и ускориха, превръщайки конфронтацията и несигурността в устойчива тенденция – при отсъствието на сериозни пробиви в намирането на дългосрочни и трайни решения на ключови проблеми. Мирът отсъства в международните отношения дори като понятие.
– Какъв е икономическият прочит на днешния световен ред?
– Световното развитие чупи рамките на досегашния ред, но няма яснота как ще изглежда един нов свят. В икономически план тече процес на разместване на пластовете в световен мащаб. Загубата на доскорошните икономически баланси оформя силна тенденция у губещите икономическото си влияние страни към протекционизъм. Най-силно това става в САЩ, но не единствено там. Само на пръв поглед би могло да се приеме като парадокс, че основен двигател на икономическия либерализъм днес е Китай – с експанзията си към нови пазари. На бизнес ниво обаче почти във всички отрасли се оформиха глобални монополи. И „големите” 3, 4 или 5 във всяка бизнес сфера, често по-мощни от държавите, задават глобалните правила на играта. Като глобалната регулация, т.е. формулирането на новите правила на играта изостава на междудържавно равнище от тези процеси, оставяйки задълго огромни нерегулирани пространства. В този смисъл тепърва вероятно предстои да се преосмисли и да се пресъздаде в някаква форма и антимонополното законодателство в САЩ от началото на ХХ в. – но този път в глобален план. 
– Казвате, че липсват идеи за ново развитие в света?
– Създава се усещането, че човечеството изостава като идеи от собствения си технологичен и икономически прогрес – ние по-скоро пост фактум констатираме резултата, но не водим процесите. Статуквото се руши – но при отсъствие на ясни идеи как ще изглежда и как ще се менажира бъдещият глобален свят. Днес в международната политика има много симптоми за тази ерозия на международните институции и право. Националният суверенитет вече на практика не е универсален принцип на международните отношения, военните интервенции не са изключение, договореностите не се спазват, санкциите и митата се използват като политическо оръжие… На последната сесия на Общото събрание генералният секретар на ООН Гутериш констатира с тревога: „Светът става все по-хаотичен”. Солидарността и общностното начало се изместват от корпоративния интерес, етнонационалната затвореност и религиозното обособяване. Икономическата глобализация е съпроводена от политическа и социална фрагментация като липсват механизми как решенията на тези проблеми да се намерят на глобално ниво.
– А как конфликтите и тенденциите ще се отразят на България и региона?
– Образно казано, светът се тресе във всичките си елементи и региони. В ЕС се преконфигурира политическото пространство вече на европейско ниво, отслабва като цяло влиянието на ляво- и дясноцентристките формации, вотът се оттича от десния център към крайно дясното, към популизма и  национализмите. Тази тенденция вероятно ще доведе до засилено влияние на такъв тип формации при следващите избори за ЕП през май 2019 г. От друга страна, се търсят решения встрани от основните политически партии и вляво и там се засилват зелените формации, особено в Западна Европа. Те започнаха да възвръщат левия си характер и дори да изместват традиционните леви партии – най-очевидно в Германия. На ЕС предстои да реши въпроса за посоката на своето бъдещо развитие (именно за посоката, а не за скоростите – напред, към повече интеграция, или назад, към повече национално начало), а импулсът „Макрон” за реформа постепенно се губи – всичко това в период, когато Европа трябва да мисли за самостоятелното си място в един нов глобален свят. 
Влиянието върху Балканите се пречупва през няколко призми. Първо, доколко ще се запази процесът на присъединяването към ЕС поне до степен да поддържа интереса и стимула за реформи в балканските страни. Защото реалната алтернатива на евроинтеграцията на Балканите е ръстът на национализмите. Второ, доколко ще могат да се контролират тези национализми. Достатъчно е да се спомене само новото изостряне на отношенията между Сърбия и Косово – като сблъсъкът между стария сръбски и новия албански национализъм очевидно не приключи с независимостта на Косово и занапред ще е сред основните дестабилизиращи фактори в региона. Тезата за „великите държав” също не си е заминавала от Балканите. Трето, продължава трансферът на глобалното противоборство на балканска почва: между Русия и САЩ, Русия и ЕС, интересите на Китай, Турция, на глобалния ислям. Ако европейската перспектива не омекотява всички тези проблеми и противоречия, то рано или късно те ще доведат до конфликт.
– Война ли прогнозирате?
– Не, трудно тук биха били допуснати мащабни военни действия. Става дума за изострен сблъсък на интереси, засилване на  конфронтацията и повишаване на риска от дестабилизация на региона – включително и по отношение на държавността на някои от страните в Западните Балкани. Другото място, където очевидно напрежението ще продължи да остава високо, е постсъветското пространство – на първо място между Русия и Украйна. Неслучайно реакцията от страна на ЕС и НАТО беше призив за сдържаност и готовност за посредничество при Керченския сблъсък. Защото всички са наясно, че при ескалация той ще въвлече много други участници. Крайно време е на преден план да излезе въпросът не кой е виновен, а какво да се прави. Самата Украйна има да решава сериозни проблеми, сред които консолидация на собствената си държавност: териториална и на обществото. И това може да стане само с политически средства и диалог, защото сценарият „военна побед” очевидно е невъзможен, а поддържането на статуквото или замразяването на конфликта периодично ще води до нови пикове на напрежението.
В Сирия конфликтът също не е решен. Тя е една разделена на зони държава: от гледна точка на международните фактори това са руска, турска и засега – американска. От гледна точка на самата държавност това са териториите на стабилизиралото се правителство, на опозицията, на кюрдите, а не бива да се пренебрегва и ИДИЛ. Сирия трудно би консолидирала държавността върху цялата си територия и население. Динамиката на напрежение ще зависи от намесата на външните фактори: регионални (Иран, Израел, Турция и Саудитска Арабия) и глобални (Русия и САЩ). Доколкото интересите им са коренно противоположни, не се очертава кардинално и дългосрочно решаване на конфликта. Псевдодържавната компонента на ИДИЛ се разпадна и се трансформира в точково присъствие в редица други региони и страни – освен в Сирия, в Либия, в Йемен. Но идеологическата компонента на ИДИЛ продължава агресивно да присъства в глобален мащаб, като се опитва да завладее мюсюлманските общества в Европа. Големият проблем е, че не всички глобални и регионални фактори са обозначили ясно заплахата за сигурността от страна на ИДИЛ като основен приоритет, като за някои от тях тя е и инструмент в прокси войната срещу други опоненти. 
– Възможно ли е възраждане на Ислямска държава?
– В досегашните мащаби – не, но очевидно ще продължат да предлагат на света своята изцяло антизападна алтернатива, проектирайки я основно през социалните, религиозните и етническите проблеми и разделения. Като се опитват да превърнат религията в идеология.
– А накъде върви Турция?
– Засега президентът Ердоган успява да балансира по много линии, като запазва и дори увеличава влиянието си. Той укрепи своя режим в държавата, а на партийно ниво привлече избиратели от Партията на националистическото действие, които припознаха Ердоган като по-ефективен носител на своите идеи. Институционално и законодателно също закрепи присъствието си. В международен план той също постигна основната си цел: да неутрализира създаването на кюрдска квазидържава в Северна Сирия. Преодолявайки дори противодействието на САЩ, доколкото Вашингтон разчиташе на кюрдските военни формирования като основен съюзник там. Ердоган умело се възползва и от ситуационния си съюз с Москва, за да се утвърди като незаобиколим фактор в Близкия изток. От тук нататък той ще търси утвърждаване на това свое влияние, за да го направи устойчиво. Това предполага подобряване на отношенията на Анкара със САЩ и с Европа. Което не означава, че ще се преодолеят противоречията: със САЩ – докато съществува проблемът „Гюлен”, а с ЕС – доколкото еврочленството вече не е цел (нито за Турция, нито за ЕС), а се превърна в контекст на отношенията помежду им. 
– Отстъпи ли Саудитска Арабия мястото си в това съперничество на влияние?
– Определено, въпреки че тя си остана основен партньор на САЩ. Случаят „Хашоги” окончателно дискредитира понятието ценности в международните отношения. Оказа се, че те са инструмент, а не основа за политиката. Все пак Рияд е под силен международен натиск и изведнъж светът се сети, че в Йемен има една не по-малко кръвопролитна война от тази в Сирия. Войната там стана политически неуютна за света и вече е невъзможно той да си затваря очите за нея. Може да се очаква и постепенно намиране на изход от кръвопролитието.
– Очаквате ли промени в управлението на президента Путин?
– Не смятам, че Путин има проблеми с властта в Русия, но че Русия ще има проблеми с управлението след епохата „Путин”. И не санкциите ще свалят Путин – външният натиск винаги е консолидирал Русия. Да припомним, че и социалистическият лагер се разпадна не в резултат на Студената война, а на разведряването. Путин консолидира обществото и върна националната гордост на държавата. Но днес светът е друг и в Русия трябва да се решават съвършено различни въпроси – икономически, социални, политически. И наследникът на Путин ще бъде изправен пред много сериозни предизвикателства.
– Доколко последователен ще е президентът Тръмп в изпълнение на обещанията си?
– Трудно може да се говори за промяна в политиката му. От една страна, натискът срещу него няма да отслабне, като въпросът за импийчмънт ще продължава да виси за него. Но колкото и да изглежда непредсказуем, Тръмп успява достатъчно последователно да следва своя линия. Вече все по-рядко се поставя под въпрос има ли ресурс да осъществи дадена политика, или не. Същевременно Америка е вътрешно разделена както никога досега. И все по-отделена от останалия свят.
– Какво да очакваме за Македония?
–    Противно на очакванията, Република Македония  има шанс да реши проблемите си с името в рамките на страната. Разбира се, остава въпросът с ратификацията на Договора от Преспа от Гърция. Бягството на Груевски отслаби позицията „анти Заев”, вътрешно раздели ВМРО–ДПМНЕ и делегитимира донякъде противопоставянето на сегашната политика на Скопие. Поне на този етап това може да реши въпроса за консолидация на държавността. 
– А ще родят ли евроизборите нови идеи за развитието на Европа?
–    Смяната на лидерите тече. „Епохата Меркел” приключва, но „ерата Макрон” може изобщо да не започне. Макрон вероятно няма да може да създаде парламентарна група в ЕП около себе си, за да осъществи идеите си за реформи. Загубата на влияние във Франция дискредитира ресурса да действа и в ЕП. Въпросът е какви нови идеи ще донесе преконфигурирането в ЕС. ЕС се развива стабилно икономически, но протестите във Франция показаха наличието на поне три големи дефицита: на сигурност (национална и персонална), на справедливост (при нарастващите неравенства), на доверие (между управляващи и управлявани). За Европа тази година ще е в много голяма степен определяща: в политически план – през призмата на вероятното институционално утвърждаване на крайно дясната политическа тенденция в европейски мащаб (в рамките на Европарламента – което пък ще се отрази и върху Еврокомисията); в социален – в търсене на новите социални баланси, които да отговорят на трупащото се недоволство и фрустрация. В крайна сметка на Европа предстои ни повече, ни по-малко да намери своя път и своето място в глобалния свят.