Съвпадение на дати, човешки трагедии и спомени за (не)случайни катастрофи по пътя Скопие–Тетово
Когато чух, че катастрофата с автобуса в Македония, при която загинаха 14 човека и още няколко се борят за живота си, е станала в местността „Карпалак” на пътя от Скопие за Тетово, тревожни спомени ме върнаха назад. Спомени от преди 18 години… А междувременно жертвите станаха 15. Толкова, колкото най-жертвеният инцидент досега – онзи с 15-те българи в Охридското езеро…
Първо беше 12 август 2001 г. Вече месеци траеше въоръженият конфликт между силите на правителството на Любчо Георгиевски и бунтовниците от Армията за национално освобождение (АОН). Ридовете и склоновете на Шар планина, надвесена над Тетово, се бяха превърнали в бойно поле, върху което и двете страни бяха дали десетки жертви. Но с посредничеството и под натиска на международната общност краят вече се очертаваше. На следващия ден – 13 август, в Охрид трябваше да се подпише Договорът за прекратяване на военните действия. Щяхме поне малко да отдъхнем от напрежението през последните месеци, което ни изпращаше ту в Тетово и околните махали, ту към северозапада, към Липково, където доскорошен депутат албанец, но вече в бунтовническа униформа, бе врътнал кранчето на язовира, който дава вода на хората от района, та стохилядният Куманово умираше жаден… Или пък тичахме на многобройните пресконференции на политици от различен ранг, дошли в Скопие с мъдри съвети за мирни решения за изход от кризата. Щяхме да си отдъхнем, но…
Някъде към 9 ч разтревожен ми звънна колега от македонски вестник, с когото си имахме приказката и от време на време ми „донасяше” новини от тяхната редакция: „Коста, нещо страшно е станало на пътя от Скопие за Тетово при Карпалак…”.
Веднага набрах мобилния телефон на Антонио Милошовски, приятел и тогава говорител на правителството. По-късно той дълго време бе външен министър на страната си… Отговори ми веднага, хлипайки, не изчака да го попитам: „Коста, ужасно е, много жертви, обади ми се по-късно, сега просто не мога…”
По-късно и сам разбрах – камион на Армията на Македония, натоварен с боеприпаси и 12 войници в него, всички от Прилеп, бил обстрелван с гранатомет в района на Карпалак. Автомобилът бил улучен, боеприпасите избухнали и всичките 12 войници изгорели като живи факли. Нападателите избягали, така и не бяха открити. Дори и не изключвам днес да се мотаят някъде из властта в Скопие – я в парламента, я някъде по високите етажи на държавните институции. Нали като слязоха от Шар планина и смениха униформите с цвят „каки” с копринени костюми, почти всички „командири” от АНО се заеха да стават политици.
Някогашните бунтовници от АНО станаха партийни активисти на Демократичния съюз за интеграция с лидер Али Ахмети, който с едно малко изключение вече толкова години от края на конфликта е коалиционен партньор на най-голямата партия на македонците. Първо на ВМРО–ДПМНЕ, а сега на социалдемократите на Зоран Заев. Да, бунтовниците станаха политици. Имам такива примери, а спикерът на парламента в Скопие Талат Джафери е най- видимият от тях.
Трагедията бе пълна. Прилеп бе обвит в черно. И досега не е ясно кой е бил този командир, който е разрешил войници да пътуват с камион върху боеприпаси. И защо не са взети предпазни мерки. Войната си отиваше, но все още опасността си я имаше. Или са си мислели, че нищо не може да им се случи на толкова открит терен, върху който минава шосето от Скопие за Тетово, сега вече отлична магистрала. Е, има един критичен пасаж и той е тъкмо при местността Карпалак, където пътят се стеснява покрай рекичката, а от двете му страни има гористи хълмове. И тъкмо там е бил изстрелян гранатометният снаряд. Дванайсет момчета изгоряха, превръщайки се в тъжен рекорд на драматичната жертвена статистика на конфликта от 2001 г. Там, на Карпалак.
Ден-два след сегашната катастрофа с автобуса с 15 жертви някои се опитаха да го причислят към „компенсациите” и „реваншите” тъкмо за онзи 12 август 2001 г. Вероятно защото в пътуващия от Скопие за Гостивар автобус покрай Тетово повечето пътници бяха албанци. Аха, Бог си знае работата, забавя, но не забравя. Подобни сравнения и подхвърляния, освен че бяха връх на човешката безвкусица, показаха, че
раните от конфликта през 2001 г. трудно зарастват
Дори някои колеги журналисти, за да разсеят пряката връзка между онзи „Карпалак” и този, сегашния, си направиха труда да премерят разстоянието между двата инцидента по сегашната магистрала. Имало разлика от километър-два, та не си струвало да се правят подобни реминисценции и сравнения, няма смисъл, ново напрежение в държавата не е нужно, ето, членството в НАТО все повече се приближава. Така е, но какво да направя, когато горното заглавие си ми харесва и ще го оставя такова, каквото е… Пък и на мястото на трагедията отдавна стои паметна плоча, за да напомня за безумието през онази 2001-ва. Макар че и тя, плочата си има своята история и митология, след като на няколко пъти поставяна на магистралата от близките на загиналите войничета, на няколко пъти бе счупвана или хвърляна долу в реката. От кого? Вероятно от онези, които изстреляха снаряда от гранатомета по автомобила, и то само 24 ч, преди в Охрид да бъде подписан Договорът, който трябваше да сложи край на въоръжените действия.
Но ако 12 август 2001-ва все пак бе в условията на въоръжен сблъсък, какво да кажем за онези 11 военнослужещи от Армията на Македония, които се връщаха у дома през януари 2008-а от мироопазваща мисия в Босна и Херцеговина. Малко преди да кацне в Скопие, поради гъстата мъгла, а и поради претовареност, хеликоптерът им се разби в гората над минералната баня Катланово. Загинаха всички. И досега не знам дали някой понесе отговорността за това, че е позволил на радостните от завръщането си войници и офицери да претоварят хеликоптера с… подаръци за близките си. Пак дни на траур, както сега, пак заклинания, че това не бива да се повтаря.
И за още един ден на траур си спомням тези дни. Него няма да забравя до края на живота си. Защото бе свързан с гибелта на 15 български граждани във водите на Охридското езеро. Там пък причината бе елементарната лакомия на собственика на корабчето „Илинден” Сотирчо, който качил повече хора от норматива, за да добави някой и друг денар върху печалбата си. И формалното отношение на застрахователите от фирмата „Лойд”, чийто чиновник е гледал през пръсти години наред на предупрежденията, че „Илинден” отдавна е за пенсия.
И така на 5 септември 2009-а, преди 10 г., събота, „Илинден” тръгва по рутинния си маршрут към манастира „Свети Наум”. Времето е прекрасно, езерото „спи”, пътниците се трупат на палубата, за да се любуват на гледките на брега. И това в един момент се оказва фатално, защото едната страна на корабчето, тази към брега, се претоварва и лошото се случва… Петнайсет човека българи, екскурзианти край Охрид, някои от тях – за първи път напуснали България, намериха смъртта си във водите на езерото…
Писал съм и съм говорил за тези трагични случаи неведнъж. Не ми е било приятно, особено за загубата на нашите хора в Охридското езеро. Да, всяка смърт е трагедия, но в българския случай станах свидетел на двуличността и лицемерието на политиците в Скопие, които няма да мога да им простя никога. Защото, докато, от една страна, се опитваха театрално да демонстрират колко им е мъчно от това, което се случи с нашите хора, от друга, правеха всичко, за да минимизират евентуалните политически щети. Предстоеше в началото на октомври същата година да се публикува редовният доклад на ЕК за напредъка на Република Македония като кандидат за начало на преговори за членство в ЕС. И те се опасяваха, че ако инцидентът с „Илинден” бъде вкаран вътре в текста, това ще го направи негативен. Толкова тънка политическа сметка за сметка на онези наши 15 българи. И десетилетие оттогава, пък все не мога да се отърва от всичко онова, което през тези 3–4 дни мина пред очите ми.
Пък някои и досега смятат, че кореспондентската работа извън България е само цветя и рози.
