Икономиката на Венецуела се свлича към дъното вече няколко години, а режимът на президента Николас Мадуро става все по-авторитарен, за да устои на опитите на опозицията да го свали. Поредният левичарски експеримент в Латинска Америка, изглежда, е близо до края си, но венецуелската криза има и глобални геополитически измерения. Тя е огледалото, което позволява да видим кой кой е в днешната световна политика – за какво се бори и с какви ресурси разполага, за да наложи волята си. Такъв беше и случаят с украинската криза от 2014 г. и с войната в Сирия, чиято най-интензивна фаза, изглежда, вече е приключила.
Завръзката на венецуелската криза се случва в първото десетилетие на нашия век, когато президент на страната е харизматичният бивш военен Уго Чавес. Той идва на власт чрез избори, макар че няколко години преди това опитва да оглави държавата чрез военен преврат.
Чавес не е обикновен диктатор, чиято програма се изчерпва с това да остане на власт, докато е жив. Той са захваща с цялостно социално-икономическо преустройство на страната. Неговата политическа визия предполага преразпределение на богатството в полза на бедните, които са огромното мнозинство от населението на страната. Опирайки се на приходите от износа на петрол, Чавес раздава щедро социални помощи, извършва радикални поземлени и образователни реформи и организира серия от референдуми за промяна на политическата система на страната. Президентът се самоопределя като социалист и под ударите му попадат богатите предприемачи, които са принудени да плащат по-високи данъци, а някои от тях губят и собствеността си. Управлението на Чавес води до жестока политическа поляризация в страната.
Като всеки латиноамерикански левичар, в международен план Уго Чавес води антиамериканска политика, сближава се с комунистическия режим в Куба, а впоследствие установява и тесни връзки с Русия. Чавес умира от рак през 2013 г. и е наследен начело на държавата от своя вицепрезидент Николас Мадуро – човек без особена политическа харизма и без висше образование, в миналото е бил шофьор на автобус. Новият лидер продължава политиката на „чавизма“, но по доста по-бездарен начин.
Диктатурата на Мадуро е доста мека, има опозиционери, които са в затвора или под домашен арест, но като цяло политическият плурализъм не е ликвидиран. Това позволява на опозицията на изборите в края на 2015 г. да спечели две трети от местата в парламента. Законодателният орган обаче така и не успява да поеме управленските си функции, защото контролираният от Мадуро Върховен съд на страната постоянно отменя неговите решения. А през 2017 г. страната се сдобива с още един парламент – т.нар. Конституционно събрание, което според визията на президента трябва да изработи и приеме нова конституция на Венецуела. Опозицията не признава този нов законодателен орган и бойкотира изборите за членовете му.
Накрая се стигна до президентските избори от миналата година, до които противниците на Мадуро въобще не бяха допуснати. Опозицията призова за бойкот. Според официалните данни във вота са участвали 46% от избирателите, но според опозиционерите активността е била не повече от 30%.
Решаващият фактор, който повлича режима на Мадуро към дъното на икономическата бездна, е цената на петрола – тя започва да пада неудържимо от втората половина на 2014 г. А думата нефт е първата и комай единствена асоциация, когато стане дума за икономиката на тази латиноамериканска страна. Венецуела оглавява класацията на страните с най-големи петролни залежи в света, но трябва да се има предвид, че нейният нефт е труден за извличане и понеже е „тежък“, се нуждае от смесване с други по-леки сортове.
На нефта се падат около 95% от венецуелския износ. В недалечното минало добивът бе 2,5 млн. барела дневно, като поне 1,5 млн. от тях отиваха за износ. В края на миналата година обаче нефтеното производство падна до 1 млн. барела дневно и, изглежда, това все още не е дъното. Главна причина за упадъка на отрасъла е некадърното му управление. Бордът на директорите на държавната нефтена компания PDVSA е доминиран от военни, кризата прогони квалифицираните мениджъри и инженери да работят в чужбина. Влияние оказват и санкциите на САЩ срещу PDVSA, липсата на инвестиции и атаките срещу чуждестранните нефтосервизни компании.
Именно нефтът е главното направление, по което Вашингтон удря режима на Мадуро. Исторически основната част от венецуелския петролен износ е била насочена към САЩ. В последно време сериозни количества нефт от латиноамериканската страна купуват и Китай, и Индия, но американското направление си остава приоритетно. PDSVA е ужасно задлъжняла и вече никой не иска да кредитира дейността й. Тя обаче има един ценен задграничен актив – дъщерната компания Citgo, притежаваща три петролни рафинерии и 5500 бензиностанции в САЩ. Оценявана е на поне $7 млрд. Голяма част от акциите на Citgo вече са заложени срещу дългове на PDVSA, включително към руската „Роснефт“.
Американските власти притиснаха Citgo да пренасочи парите си към сметки, контролирани не от правителството на Мадуро, а от самообявилия се президент Хуан Гуайдо. Той от своя страна обяви, че назначава нов борд на директорите на PDSVA и на Citgo. И ако в Каракас това решение на Гуайдо няма как да бъде прокарано и PDSVA си остана под контрола на Мадуро, то през миналата седмица Citgo прие новия борд на директорите и така на практика мина под контрола на венецуелската опозиция.
В крайна сметка венецуелската криза показа, че въпреки фигурата на Тръмп САЩ си остават лидер в международните усилия за свалянето на самозабравили се диктатори. С Вашингтон се солидаризираха всички големи и влиятелни латиноамерикански държави, както и повечето членки на Евросъюза.
24 от 28 държави от ЕС вече признаха Гуайдо за президент на Венецуела. Изключение правят Италия, Словакия, Гърция и Кипър. Съюзът обаче не можа да излезе с единна външнополитическа позиция по венецуелския казус главно заради обструкциите на Италия. От другата страна на барикадата в защита на Мадуро твърдо стоят Русия и Турция. Китай също има добри връзки със сегашния режим в Каракас, но се стреми да търси мостове и към опозицията, защото се опасява че може да загуби многомилиардните си инвестиции в латиноамериканската държава при евентуална смяна на властта.
Притиснат до стената от икономическата криза, режимът на Мадуро изглежда обречен. Той обаче си има своите вътрешни опори. На първо място това са военните, които заемат ключови позиции в стопанския живот на страната, а и в сенчестия бизнес и контрабандата. Освен това на терена са т.нар. „колективос“ – въоръжени банди, създадени още от Чавес, да въвеждат ред в бедняшките квартали на големите градове, но и да бъдат опора на режима. Днес те до голяма степен са излезли от контрола на Мадуро, занимават се открито с престъпна дейност, но са наясно, че оцеляването им зависи от запазването на сегашната власт.
Някои наблюдатели заговориха за възможна военна интервенция на САЩ във Венецуела по примера на намесите в Панама и Гренада. Това обаче не е реалистично – венецуелското население и армия са многократно по-големи от тези Панама и Гренада и няма как американската армия да свали Мадуро, без да похарчи много ресурси и да даде големи жертви. Така че сегашната тактика на Вашингтон ще се запази: политически натиск и икономическо задушване на режима в Каракас.
