Член-кореспондент Аксиния Джурова е професор д-р по изкуствознание. Основател (с проф. Николай Генчев) на катедрата по културознание в СУ „Св. Кл. Охридски” и на Центъра за славянско-византийски проучвания „Иван Дуйчев” към него. Гост професор на много чуждестранни университети в Италия, Ватикана, САЩ, Германия, Белгия, Израел, Русия, Япония. Организатор и куратор на много изложби по средновековно и съвременно изкуство у нас, в Европа, Азия и САЩ, автор на филми и предавания в България, Италия и Франция. Автор на над 50 научни монографии и студии. Дъщеря на ген. Добри Джуров – 29 г. министър на отбраната до 1990 г.
– Проф. Джурова, кои хора Ви формираха като личност и като артист по пътя Ви в изкуството?
– Като млади и малки не съзнавахме какво означава семейното възпитание, първите 7 г. на човека. Осъзнавам го на годините, на които съм. А формирането на характера идва преди всичко от семейната среда. Което в живота ми не означава само майка и татко, а и баба, дълго била през годините с нас, роднините ми. За ориентирането ми към изкуството изключителна роля изигра братовчед ми, бате Димчо, диригентът Димо Милев от Плевен, който виждаше рисунките ми с орнаменти по полетата на тетрадките. Бях много впечатлена от книгите на Николай Райнов, а в „Орнамент и буква” беше направил копие от орнаменти на букви от стари ръкописи, което се и превърна в моя професия. А доц. Илчев от университета ми даде идея да се занимавам с връзката между образ и слово, между текста и украсата към него. Аз рисувах и правех копия. Иначе не мога да кажа откъде идва интересът ми към продукта, който създават християнството и църковната ни култура като един друг свят. В София първо живеехме с още 4 семейства в къщата на ул. „Христо Белчев”, в която правим интервюто в галерия „Финес”. После се преместихме на „Марин Дринов” и често бягах в катедралата „Ал. Невски” и оставах дълго в нея. Винаги съм имала респект към църквите и манастирите, към християнската ни памет. Бабите ми, изкарали тежък живот, не бяха вярващи. От много късно помня баща си, след Девети е заминал да учи и вуйчо ми беше като баща. Но по-късно, когато имаше възможност, в събота, в неделя татко ни водеше по манастирите. В тях винаги си намираше съученик от Семинарията. Пренощувахме в тях и си представете какво е това за въображението на едно дете…
– Какво помните още от детството си?
– Когато баща ни за втори път замина за обучение в Москва, лятото живеехме при него в т. нар. казарми „Черниша”. И от сутрин до вечер ходехме по музеите. Там се запознах със съкровищницата на една световна култура. А за да се насоча към Средновековието влияние оказаха филологическото ми образование и изучаването на историята на изкуството, контактът ми с Петър Динеков и Иван Дуйчев. Голям шанс съм имала с учители в живота си, макар и много строги. Всъщност това е най-доброто, което ми се случи. Татко ни възпита спартански, а учителите ми никога не са ме хвалели. А когато по-късно живеехме на „Толбухин” (днес – бул. „В. Левски”), попаднах в много благодатна за мен приятелска среда. Там живееше семейството на Христо Нейков и Златка Дъбова, там срещах актьорите от Народния театър като Кисимов, Трендафилов, Олга Кирчева, все големи личности. Но големият ми професионален шанс беше срещата ми с проф. Дуйчев. През 1965-а, след първото ми образование, той ми даде препоръките пред познатите му колеги – учени в Москва и Ленинград. Той беше много строг човек, и към себе си – също. Роден през 1907-а, той беше планинар, вегетарианец, есперантист, последовател на Толстой, изконен пацифист.
– За каква кауза Ви запали проф. Дуйчев?
– Иван Дуйчев е първият ни учен, получил системно образование по архивистика. Той беше голям патриот и не беше националист или съвсем малко за разлика от мен. Контактите ми с него приличаха на тези с баща ми. Много спорехме и това беше най-хубавото. Аз не приемам нищо като готова истина, винаги реагирам и искам да осмислям нещата. Аз бях за повече мостове с всички балкански страни, винаги съм била с добро чувство към всички съседи независимо какво са ми казвали вкъщи. А баба ми е бежанка от Кукуш, от гръцка Македония и знаехме приказката „От грък и вода да не вземаш”… Но аз цял живот работя, и то добре с гърците. Дуйчев много обичаше страната ни, но той употребяваше за нея забравената от нас дума Отечество. И книгите му, и изворите, които е търсил за историята на България, винаги са били пропити от един патриотизъм, ама не пасивен патриотизъм. И когато си отиде, от двете му страници завещание трябваше да създадем институт на негово име като Центъра за славянско-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев” към Софийския университет. А все ми казваше: живей, живей, защото не знаеш какво те чака, като си отида… Така и стана, когато през 1986-а оглавих Центъра. Тогава разбрах, че е бил прав за много неща, докато 
младежкият ми ентусиазъм и отвореност почиваха на необективна и романтична платформа. И майка ми, когато и с нея спорех, казваше също: аз съм патриот, даже ако трябва – и националист. Така че да си обичаш Родината за Дуйчев беше основата. Той обаче казваше и че никога не може да се изучава историята на славяните, без културата на Византия, както и Византия без славяните. Държеше на тази взаимна връзка, да се знае кой е моделът, как го възприемаме и на кого го предаваме. Ако моделът за нас е бил Византия, ние сме тези, които го препредаваме на останалите славяни, първо ние създаваме книжовността и преводите. Има и друго, което беше непостижимо след Дуйчев – това беше респектът към извора, към документа. И за всички, които тръгнахме след него към Ватикана, а той ни направи контактите там, основното беше винаги да оценяваме нещата като документ, не да си съчиняваме. И издадените неща, първият опис на славянските ръкописи в Папския институт за Изтока дължим на широките му връзки, които ни предаде. Това ми завеща Дуйчев, а от Динеков имам един невероятен завет. Когато създадохме Центъра „Дуйчев”, той ми каза: Защото те познавам (бях му студентка 5 г.) и знам, че си експанзивна, работи с позитивите, не с негативите на хората. Страхотен урок! А помня и как, когато написах първата си работа, беше за Пенчо Славейков, очаквах много да ме похвали. А той се обърна към мен с думите: И никога повече да не пишеш така! Затова казвам, че е късмет да имаш добри учители. И разбира се, учила съм се от майка и баба, те редяха къщата. А всяка къща се прави от жената. У нас имаше строги македонски правила, уважение към родителя, да се спазва йерархията. Например на татковите ятаци, помагали му, които идваха вкъщи или ги навестявахме по селата, винаги им целувахме ръка. Може днес да ви е странно, но татко ни беше научил на по-възрастните, особено на жените, да целуваме ръка.
– Какви са „срещите Ви по пътя” с ярки имена на световната култура?
– Да, с такива като Дайсаку Икеда, Умберто Еко, Милорад Павич, Цветан Тодоров, Дора Валие, Жан-Мари Дро, с когото направихме филма за Нерон, Кишо Курокава, с големия славист Антоан-Емил Тахиаос, големия приятел на България проф. Папастатис, с Николаос Муцопулос, който ме заведе на остров „Св. Ахил” след откриване на костите на цар Самуил и бях първият българин, който отиде там през 1974 г. Както и във Ватикана с кардинал Щиклер, монсеньор Руискар и мн. др. изключително ерудирани хора. Да не пропусна и художника Дечко Узунов. Като млада обичах да контактувам с по-възрастни, от които и научавах много. Като натрупах години, предпочитам да общувам с младите, да не изпусна връзката с тези, които идват след мен. Дуйчев например получаваше в. „Народна армия” и го четеше всеки ден. И винаги съм се учудвала защо в купа от вестници и списания чете и този. А той казваше: да видя набора, който постъпва в казармата, какво мислят или какво им казват да мислят и какво пишат за тях… Аз не знаех понякога какво е написал мой колега, а той вече знаеше. И беше винаги наясно със съвременните методологии в науката. А у него имаше и доброта въпреки сложния му живот след Девети септември. През войната е изпратен от Богдан Филов в Беломорска Тракия и в Северна Гърция. И с проф. Бешевлиев и проф. Яранов са пратеници за събиране на подписи за голямата анкета „Аз съм българин”. Тъй като ние винаги сме се готвили за аншлуса, вечната мечта. „Прикачени са” към немския щаб, а Динеков и Асен Василиев също се включват. След Девети с Бешевлиев и Яранов ги обвиняват във великобългарски шовинизъм и ги отстраняват от Университета. Той тежко е изживял това време, бил е и хамалин на гарата. И за да го оставят намира, си пише некролог, залепва го на вратата и отива половин година в Рилския манастир. Там написва вдъхновената си книга „Рилският светец и неговата обител”. Тя излиза в библиотека „Златни зърна” през 1947-а, на издателя Славчо Атанасов, с когото са приятели. И вече през 1949 г. го вземат в БАН. Около Дуйчев преди войната се върти цялата белоемиграция. И ги е приютявал и те са пишели при него. Говоря за добротата му, защото той не остави нито един пряк ученик. Аз и кандидатската, и докторската си степен завърших при него, но не съм негов пряк ученик. Но неговата доброта и готовност да приеме всеки доведе до това, че както не сме били негови преки, всички станахме всъщност негови ученици.
– Трилогията Ви „Изчезващата памет” зове да не прекъсваме културната и историческата нишка. Кой пази днес тази връзка и предава паметта нататък?
– Това опира до връзката учител–ученик. И ако нещо се разкъса през тези 30 г., е респектът някога към училището с великия лозунг „Помогни ми да се възвися!”. И към учителя, тачен преди. Разкъса се връзката между учител и ученик, загуби се йерархията в образованието. А в училището, както в казармата и в църквата трябва да се спазва йерархията. Не разбирам учителя в средновековния смисъл, където ученикът е добрият калфа. Днес добрият учител е този, който дава свобода на своя ученик, но му дава и знание. И разкъсването на връзката между тях разкъсва и нишката на паметта, доразрушава мостовете. Защото паметта се препредава чрез знанието. Оттук и нихилизма и демитологизацията на всичко, пренаписването на още прясната история, преиначаването й. И това като бумеранг страшно ще удари всички ни, особено децата и внуците. И ако има нещо много важно, за което разказвам в книгите, е големият ми шанс – срещата ми с д-р Дайсаку Икеда. Един философ, дълги години президент на японската организация „Сока Гаккай Интернешънъл”, общество за създаване на духовни ценности, срещу войната. То възниква след Първата световна война в Япония като контрапункт на милитаристичната политика на императора. Основната му цел е да създаде верига от учебни заведения – от детската градина до университета с корпорациите. За него най-важното нещо в света е образованието. В първия момент не обърнах внимание на тези цели, послания и стратегия, оценявам я днес на фона на собственото ни дередже в образованието. Ние си унищожихме образованието. През 1989-а г. след конкурс ми предложиха да преподавам и поема катедра за 17 г. в университета в Йейл. Аз познавам американското образование. Нашето имаше големи преимущества, създавахме база и натрупвахме върху пирамидата. В САЩ, ако професор пише за Набоков, чете само Набоков, извън всякакъв контекст. Страшно вреден е образователният продукт да се работи чрез проекти, когато нямаш базата и системното образование. А след 1989-а наивно смятах, че ще има конвергенция между добрите практики на Изтока и Запада, на социализма и капитализма… Но вярвам, ще настъпят някакви корекции на пътя, по който сме тръгнали. Дори децата в Европа се надигнаха да защитават природата. Защото ЕС не е само за свободно движение на капитали или само за това, което трябваше да се случи след Втората световна война. Трябва да има корекции, иначе отиваме в рецесия, не само икономическа, а всякаква – и духовна. Страшна е конвулсията, от която обществото ни не излиза години.
– Как „си продаваме” културата навън?
– И Дуйчев, и Динеков винаги са казвали: Имаме много голям културен, духовен принос, за да го преувеличаваме. Достатъчно е да изнесем фактите, няма смисъл от декорация.
– В кои архиви може да се изровят още факти от историята ни?
– Е, като сме правили опис във Ватикана, не се е приключило с това. Там има необятни неща. Лошото е, че държавата няма стратегия за културата ни. Отдел „Културно наследство” към МвнР вършеше много работа.
– Какво не знаят на Запад за византийската и славянската култура?
– Западът забравя собствената си максима „Екс Ориенте Лукс”, „Светлината идва от Изток”. А светът е наистина богат, защото е разнообразен, скачени съдове сме. Не можеш да развиваш единия модел за сметка на другия, трябва баланс. И те не могат без нас. В изкуството например през ХХ в. – руските авангардисти в Париж хвърлят ръкавица на философите за това, какво трябва да се случи в ХХ в. Една световна цивилизация не може да бъде вкарана в униформа, била презокеанска, европейска или от Изток. Трябва да има респект към всеки културен продукт, създаден от малка или голяма държава. Не за първи път ни казва историята, че се маргинализират изкуството и културата. Всичко някога е било. И понеже основната функция на изкуството е да търси смисъла на живота, пак ще се връщаме към него. Ще мине днешната мода, ще се наиграят… Аз съм оптимист.
– Хвърляше ли сянка над Вас името на ген. Джуров ?
– Не отричам, че имаше привилегии. Но името му не съм усещала като сянка, а като много голяма отговорност – той 29 г. беше публична личност, министър на отбраната. Но ако не бях дъщеря на баща си, щях ли да завърша 2 факултета и защитя 2 доктората? Винаги съм се опитвала да си имам свое собствено пространство, което съм създала като нещо за обществото. Но не мога да кажа, че татко ми е пречел. Обратното, подхранваше ми амбицията да светя със своя светлина, стимулираше ме.
Мечтата му да е историк осъществих аз. Но виждах баща ми щастлив сред войниците. Татко си обичаше армията. До идването ни в София през 1962 г. обикаляхме гарнизони, сменях 3 училища годишно: Шумен, Сливен, Пловдив… В Сливен чакахме с братята ми в събота–неделя татко да излезе от работа и играехме на висилките, на „коня” в казармата. Тогава се изграждаше армията, а Сливен беше в сърцето на Трета армия. 
Но той си беше военен, обичаше професията си и знаеше историята така, че с Дуйчев се съревноваваха кой повече дати и събития знае. Татко знаеше историческите дати повече от мен, а и всяка бара, река, връх и хълм и ни изпитваше от малки при екскурзии. Не можеше да не знаеш! Той имаше култ към историята и географията и огромната му библиотека е доказателство за това – с богата историческа литература – за света, за Балканите, книги с много автографи от руските маршали, преминали през Отечествената война. Беше завършил и двете академии със златен медал. Любопитно нещо е библиотеката на един военен, а в неговата е цялата ни класическа литература и военна наука. Не знаех, че има докторат, за работа по принцип не говореше, а хора никога не коментираше. Абсурд е да кажеш дума срещу някого! Беше школа за мен, защото съм си патила от наивност. А човек трябва да е малко скептик.
– Как разбирате неговата фраза: Всеки войник да си носи раницата?
– Всеки войник и офицер – да си носи отговорността. Той не знаеше в кой клас съм, аз си отговарях, но, не дай си Боже, да искаш ходатайство… Но за спорта помагаше. Беше страстен привърженик на ЦСКА, а е бил и от основателите на футболния клуб. Аз израснах на стадионите с татко и със съпруга си там се запознах в отбора по спортна гимнастика. Баща ми обичаше спорта и ценеше физическия идеал.
– За какво си мечтаете?
– Мечтая си за общество без злоба и без завист. Да оставят на мира праха на Дуйчев и института, който създадохме. Децата да не знаят какво е глад и война. Аз помня какво е да трепериш, като видиш храна. И обществото на децата ни да е лишено от низки страсти и завист, в които израснахме. Но и се калихме…
