Американският ветеран-разузнавач Брайън Дженкинс пред „Труд”: Манипулирането на възприятията е ядрото на новото военно дело
Инвестицията в сигурността не зависи от размера на заплахата, а от мащаба на мишените
Още преди 1917 г. Русия е била винаги много добра в информационните операции
Настъпващият мраз в международните отношения последните години провокира мнозина експерти и наблюдатели да заговорят с пълна пара за завръщането на нова Студена война на планетата. Доказателствата за това, съпътствани с взаимни обвинения се следват от всички посоки – опити за покушения, хакерски атаки, изборни манипулации, явни и тайни кампании за дезинформация – виновни изглеждат всички сериозни „играчи“ невинни са само обектите на натиск. Отвъд новите и старите ''лагери“ на геополитически интереси обаче, заедно с напредъка на съвременните технологии, интернет и възхода на социалните мрежи, които ни съпътстват вече второ десетилетие, терористичната заплаха на религиозна и идеологическа основа на планетата също еволюира и се трансформира непредсказуемо. Двойният атентат в Нова Зеландия от миналата седмица доказа за пореден път липсата на готовност на съвременните общества да посрещнат навреме рисковете и осъзнаят новите предизвикателства на глобализиращия се свят. За мнение върху някои от тези въпроси имахме възможността да се допитаме до американският ветеран от сенчестия фронт, експерт по борбата с тероризма и старши съветник по въпросите на сигурността към директора на корпорацията „РАНД“, Брайън Майкъл Дженкинс, който бе в София за представяне на новата си книга, „Размисли върху сенките“.
Нашият гост
Брайън Майкъл Дженкинс е роден през 1942 г. в Чикаго. На 19-годишна възраст се присъединява към пехотата на въоръжените сили на САЩ. Като десантник последователно служи в състава на Седма и Пета дивизия на специалните части (Зелени барети) в Доминиканската република и Виетнам. След като напуска армията с чин капитан, Дженкинс се завръща в Югоизточна Азия в края на 1960-те в Групата за стратегическо планиране като цивилен съветник на командващия американските военни операции във Виетнам, генерал Крейтън Адаме. През 1980-те до първата половина на 1990-те Брайън Дженкинс работи като заместник-директор по въпросите на сигурността към видната нюйоркска консултантска компания по управление на рисковете ''Крол''.
Президентът на САЩ Бил Клинтън го назначава през 1996 г. за член на комисията по авиационна сигурност и безопасност към Белия дом и в последствие като съветник към Националната комисия по въпросите на тероризма, където остава до 2000 г. Като експерт по сигурността Брайън Дженкинс консултирал още Държавния департамент, Пентагона, министерството на енергетиката и комисията за ядрено регулиране на САЩ, Католическата и Англиканската църкви. От години е старши съветник по въпросите на сигурността на директора на един от мастодонтите на военно-промишленият комплекс на САЩ корпорацията „РАНД”, Майкъл Рич. Автор е над 10 книги и множество статии, посветени на борбата с тероризма и съвременните рискове за сигурността.
– Г-н Дженкинс, нека да започнем с въпрос възникнал от книгата Ви, за която сте в България – „Размисли върху сенките“. В нея застъпвате тезата, че само за няколко десетилетия, заплахата от тероризма във всякакви форми и идеологии вече се е превърнала в неотменна част от всекидневието ни и ще съпътства неотлъчно в бъдеще. Случилото се преди няколко дни в Нова Зеландия несъмнено затвърждава това Ви заключение?
– Да определено. Макар че наблюдението то има предистория. Ако се върнем назад към 1970-те и обърнем внимание на тенденцията на увеличаване на терористичните прояви – отвличания, атентати, покушения – още оттогава една от основните цели на службите за сигурност по света беше не само да осигури превенция срещу подобни нападения, но и да се ограничи възможността самото явление тероризъм да се ''нормализира'', да го кажем. Да се превърне в нормално средство за политическо изразяване. И в тези усилия определено се провалихме. Редица терористични групировки бяха победени, но тероризмът все повече се превърна в част от политическия пейзаж. И като средство във въоръжен конфликт, и като инструмент за политическо изразяване. И този последен епизод, за който говорите, според мен показва, няколко нови аспекта. Особено що се касае до технологичния напредък. Преди години, когато обмисляхме какви оръжия ще влизат на въоръжение в армиите на бъдещето, основният ни въпрос беше кои сред тях ще могат да бъдат най-лесно адаптирани за нуждите на терористи. И през годините се тревожихме за ракети с прецизно насочване, ръчни ракетни установки, в наши дни вече дронове – но това което подценихме, беше най-важното – интернет. Още от най-ранните му години. И това имаше много сериозен ефект върху всичко. На първо време да разгледаме тероризма като един вид театър, в който хореографията представлява драматични кървави инциденти, предизвикани от терористите, за да рекламират себе си, каузите си, за да създават масов страх. Още от края на 1950-те и началото на 1960-те с навлизането на телевизията, терористите се сдобиха с глобална публика – идването на интернет им осигури, без редакторска намеса директен достъп както до техните последователи, така и до целия свят. Нещата отиват и отвъд това, разбира се, защото интернет имаше и глобален ефект върху самата организационна структура на тероризма, тъй като позволи създаването на ''онлайн-общности“, които се вдъхновяват едни от други и нямат нуждата от ''организацията“ в класическия й смисъл. В случаят на терористът от Нова Зеландия, на основание това което бе разкрито за него на първо време, вероятно се е саморадикализирал по същия начин – чел е различни теории на конспирацията, вдъхновил се от нападението в Норвегия от 2011 г. – и всичко това създава една картина, видна само за него в собственото му съзнание. И изведнъж той се превръща в оперативна единица, която се посвещава на и извършва това ужасяващо нападение.
– Не е ли парадоксално, че именно държави като Норвегия и Нова Зеландия – които с цялото разстояние помежду им се смятат за едни от най-толерантните в света във всяко едно отношение, стават арена на подобни безпрецедентни прояви на насилие, в случая с Брайвик от 2011 г. и сега?
– Несъмнено има много поле за размисъл върху това, но е рано според мен сега да се прави подобен сравнителен анализ.
– Като ветеран от специални операции и дългогодишен съветник по сигурността на президенти, правителства и корпорации, как оценявате готовността на обществата и властите – на Запад, в Европа и в България в частност, да посрещнат тази тенденция, за която говорите-тероризма да се превръща в съпътстваща част от всекидневието?
– Трудно е да говорим за подобен вид готовност. Ако дам за пример Съединените щати – от 11 септември 2001 г. насам сме инвестирали огромни ресурси – само във военно отношение се включихме и все още сме ангажирани в цяла серия конфликти зад граница. Американски военнослужещи в момента има на територията на над 70 държави, участващи в съвместни операции, в това число със съюзниците ни от НАТО и България. Отделно, разбира се, инвестирахме много в разузнавателни усилия – както на глобално ниво, така и във вътрешно отношение – с което успяхме значително да подкопаем много оперативните възможности на враждебни групировки. И въпреки това продължаваме да имаме терористични нападения в САЩ. Колкото и мрачно съвпадение да е числото, но при нападението в Нова Зеландия първоначалната бройка на загиналите беше 49 души, колкото хора бяха убити от терориста при нападението срещу нощния клуб в Орландо, Флорида през 2016 г. Това че една страна е готова да направи всички необходими инвестиции, не й гарантира имунитет срещу терористично нападение. И това важи в Европа със същата сила. Балансът, що се отнася до сигурността – без значение дали говорим за джихадисти или за крайно-десни – е свързан с цикълът на живота, през който преминават индивидите, които се оказват замесени. От радикализиране или саморади-кализиране, през преминаването към действие – терористичен акт, до смърт или затвор. В САЩ се съсредоточаваме върху разрушаването на върха на айсберга – върху самите терористи, там, където се появяват. Където се оказваме по-малко успешни обаче е в прекъсването на самия процес на радикализиране от една страна, и дерадикализиране от друга. Що се отнася до България – има едно интересно наблюдение; хиляди доброволци заминаха от европейските страни към Сирия (б.р. – да се присъединят към„Ислямска държава“ след 2012 г.), но не знаем сред да има българи. По същия начин в САЩ, от държава с 320 млн. души население в процентно съотношение приносът ни към числото джихадисти е нищожен в сравнение с този на европейски държави като Германия, Франция, Белгия или Англия. И това се дължи на факта, че тази идеология намери много малко почва в нашите страни.
– В България имахме неотдавна процес срещу имами проповядвали радикални тълкувания…
– Да, спомням си, и е възможно да е имало и други единични арести (б.р. – извършвани в България). Но и двете страни имахме шанс по този въпрос. И за да си върна на готовността – уравнението не е балансирано. Имам предвид, че един единствен вид терористична заплаха изисква огромни усилия от гледна точка на сигурността. Едно отвличане на самолет налага нови мерки за сигурност по летищата. Но имаме 450 граждански летища. И инвестицията в сигурността не зависи от размера на заплахата, а от мащаба на мишените.
Затова и тероризмът е ефективен в задължаването на страните да отклоняват значителни ресурси за превенцията му. Хората казват: „но това са само шепа хора“; Да, уви, така е! (усмихва се) Аз лично съм изразявал притесненията си от това с години – ограничена група хора, с още по-ограничени възможности предизвикват непропорционален ефект. Имам предвид дава им сила в най-простия смисъл на думата – силата да убиват, да разрушават, да всяват страх, да принуждават правителства да отклоняват огромни ресурси. Тази сила е в ръцете на малки групи, на банди, на отделни индивиди – чиито недоволства, били те истински или въображаеми – не могат винаги да бъдат задоволени. И въпросът е как в крайна сметка ще се справим с това -един вид да ''демократизираме насилието“ в контекста на демократичните общества, в които живеем, запазвайки ценностите, които изповядваме. Това е едно от предизвикателствата, пред които сме изправени.
– В свои статии и в книгата си говорите за ''манипулиране на възприятията“ – другата нова заплаха във всекидневната ни действителност -т. нар. ''чуждестранни намеси“ в разбиранията ни за света, имате ли конкретни идеи, които препоръчвате да се вземат предвид? С оглед примерно на предстоящите кампании за избори в Европа и у нас? Имаше много открити предупреждения наскоро за очаквана ''руска намеса“ в изборите.
– Що се отнася до ''скорошни“ предупреждения за руска намеса – вижте, аз съм човек на възраст и доста години следя събитията. И се учудвам, когато по-младите хора реагират сякаш става въпрос за нещо ново – ''операции за оказване на руско влияние“ и тн. По време на СССР се наричаха ''активни мероприятия“. Да не говорим, че още преди 1917 г. Имперска Русия е била винаги много добра в информационните операции зад граница, нещо което сами разработват. Кое е новото? През 2013 г. началникът на генералният щаб на Русия генерал Герасимов написа един изключителен материал, в който обърна внимание, че в изучаване на еволюцията на военното дело, различните от военни средства ще стават все по-важни и дори ще надхвърлят по значение обикновените въоръжения. И това трябва да се обследва внимателно. Аз лично винаги съм се интересувал именно от това как еволюират военните конфликти в тези сенчести области, в които се срещат конвенционалната война и дипломацията. Тези методи не са нови, просто благодарение на технологии се променят похватите. Руснаците се оказа че се справят доста ловко с това. Но и не са единствената държава. От друга гледна точка, когато четеш статията на генерал Герасимов, за която споменах, няма как да не си зададеш въпроса какво точно има на ум, какви примери взема предвид? И случаите, които той използваше бяха свързани с разпадането на Югославия и цветните революции в Грузия и Украйна. Тезата му беше основана на това че Западът, оказва подкрепа за различни неправителствени организации, осигурява финансови средства за тези демократични движения и прокарват по този начин своята пропаганда – вижте само как го правят!?
– Има ли основание Герасимов да разсъждава така, отвъд общоприетата руска позиция, че са сами на света и всеки по един или друг начин заговорничи срещу интересите на Русия?
– Аз лично смятам, че ни отдава малко повече значение, отколкото заслужаваме. Защото докато безспорно напредъка на демокрацията беше наша цел, ние нямаше как ефективно да оркестрираме всичко, в което ни обвинява. Но въпреки това той вижда в това оръжие. Което ме наведе на мисълта накъде отива всичко това? Да погледнем на терористите като на примитивни пионери в манипулирането на възприятията. Защото терористите не могат да победят на бойното поле – видяхме какво се случи, ако се опитат. Единственият начин, по който могат да бъдат ефективни е посредством манипулиране на възприятията. И от другия край вече имаме държави, които вече го разглеждат като средство за война и си казват, че могат да го използват, за да оказват влияние по други начини. Лично смятам, че бъдещите военни противопоставяния ще са все повече основани върху манипулирането на възприятията. Това не означава, че армиите ще излязат от употреба или че капацитетът за компетентно водене на война няма да продължи да е необходим – с войници, военновъздушни сили и тн. – но предполага, че голям компонент от това, което може да се постигне с тези оръжия ще бъде основано върху манипулирането на възприятия. Също така означава, че победата на бойното поле може вече да не се пренася в политическо или друго постижение. Защото вече се прекъсва връзката между едното и другото. А манипулирането на възприятията е само по себе си паралелна вселена на военното дело.
Източник: в.“Труд“
