Скопие излиза външният фактор, който подклажда и вдъхновява протестите в Белград, което си е фалшива новина отвсякъде
…Ще взема да се разсърдя на колегата от Скопие и мой приятел Любчо Поповски. Тъкмо се бях наканил да поставя на този текст заглавие, в смисъл, че всичко, което се случва през последните дни в Белград, е вече виждано, и хоп, видях негов текст със заглавие от типа „Дежа вю”. Като намек, че събитията в сръбската столица, особено през последния уикенд вече са се случвали. И автократът начело на държавата го има в лицето на президента Александър Вучич, и опозицията, съставена от партии и сдружения с различна ориентация, която иска оставката му и предсрочни парламентарни избори – също. А и обвиненията за намеса отвън в протестите не закъсняват, и държавните радио и телевизия упорито повтарят практиката отпреди 20 г. да мълчи за това, което се случва по улиците и площадите на Белград и на по-големите градове из страната, и медиите са също така под контрола на властите, и по-специално на президента. И тогава, като министър на информацията младото лъвче на Радикалната партия Александър Вучич закри няколко опозиционни издания, защото недолюбваха Слободан Милошевич
Всичко това даде повод на Бошко Стефанович, лидерът на Левица на Сърбия, който, пребит и ограбен заради политическата си активност, се превърна в повод за началото на протестите, да заяви пред едно чуждо издание с нескрита горчивина: „Трагичното е, че и след 20 г. отново протестираме, само че сега и нашите деца са с нас”. Намек, че активистът на младежките протестни движения от началото на 90-те срещу режима на Слободан Милошевич – Стефанович, не крие съжалението си, че 20 г. демокрацията в Сърбия е в застой. Щом като и сега, от 3 месеца, всяка събота и неделя хората кръстосват улици и площади, водени от желанието за промяна. Защото и проблемите са сходни, и исканията си приличат с „онова време”, а цинизмът и самозабравата на властите е позната, дежавю, както вече казахме. Май само енергията, с която „тогава” и сега се протестира, са различни – сегашната показва умора и скрита апатия, вътрешно недоверие, че успехът може да дойде.
Може да потърсим и други паралели за 2 десетилетия от масовите вълнения и протести, довели до свалянето на режима на Слободан Милошевич. Има ги. Но ако нещо е отличително, то е обвинението срещу Скопие и политическите лидери там, че са съпричастни с вълненията по сръбските градове. Дори нещо като вдъхновители, едва ли не.
Терминът „македонски сценарий” влезе в речника на сръбските политици, в това число и на президента Александър Вучич. Само че тази „дефиниция” е неясна и двусмислена за това, какво точно се има предвид. Дали протестите преди години, обозначени като „Шарената революция”, довели до свалянето на режима на приятеля на Вучич, будапещенският беглец Никола Груевски. Или по-късно, когато на 27 април 2017-а тълпата протестиращи, подпомогнати уж тайно, но впоследствие станало напълно ясно, от служебни лица, навлезе в сградата на парламента в Скопие и се опита да се саморазправи с депутатите от опозицията, в това число и с лидера на СДСМ и сегашен премиер Зоран Заев. И вероятно, за да проучи на място как този вариант на „македонския сценарий” се реализира на практика, вътре бе разпознат и изобличен като пряк свидетел (само?) агентът на сръбските тайни служби Горан Живалевич. Само след дни, след протеста на местните институции в Скопие, Живалевич бе изтеглен от работа като дипломат в посолството на Сърбия в Република Македония.
Всъщност в Белград започнаха да говорят за „македонски сценарий” от момента, в който Никола Груевски се оттегли от властта като премиер, без, разбира се, да е престанал да тегли конците на ръководството на ВМРО–ДПМНЕ и на своите хора в т. нар. „техническо правителство”, готвещо предсрочните парламентарни избори на 11 декември 2017-а. Появяването на това „понятие” в речника на президента на Сърбия Вучич беше очевиден знак за причастност към съдбата на неговия личен приятел и авторитарен съмишленик Никола Груевски. Което правеше внушението, че Груевски не е свален от власт според демократичните процедури, а под уличен и площаден натиск, вдъхновен от задължителните в подобен случай външни сили. От „Шарената революция”, както самите участници в протестите нарекоха своето движение. Друг е въпросът, че ето, само някакви си 2 г. оттогава, и най-активните участници в свалянето на Груевски не крият разочарованието си, може би водени от чисто практични причини, че не получиха очакваните от тях високи постове в държавното управление.
По-късно „македонският сценарий” стана параван за обвиненията от страна на Белград срещу сегашния премиер Зоран Заев, че оказва подкрепа и „дава акъл” на опозиционните лидери на Сърбия за това, как да се борят срещу Вучич и компания и как в крайна сметка „да му видят сметката”. Повод за това стана една рутинна среща на Заев в Скопие с лидера на Демократичната партия на Сърбия и бивш кмет на Белград Драган Джилас. Реакцията дойде от страна на едно от верните на Вучич момчета – министъра на отбраната Александър Вулин, който видя в срещата край Вардар тъкмо намеса на Заев във вътрешните сръбски работи. Щом като Заев като лидер на протестите от „Шарената революция” докара нещата дотам Груевски да падне, защо да не сподели опита си с Джилас, който е член на ръководното ядро на сръбската опозиция заедно с първия човек на „Двери” Обрадович и с някогашния външен министър Вук Йеремич…
Праволинейно звучи тази логика, ама представена опростено, би могла да намери почва сред привържениците на Вучич от неговата Сръбска прогресивна партия, които и без това са възпитани да вярват на мантрата, че Сърбия е жертва на световните конспирации и на ходовете на великите геополитически играчи. Сред които очевидно място има и премиерът на малката Република Северна Македония Зоран Заев като регионален „агент за влияние” в района на Западните Балкани.
И трябваше да се случи това, което се случи – протестиращите активисти на „Двери” да нахлуят в сградата на държавните Радио и телевизия в неделя, както преди около 20 г. по времето на Милошевич и да настояват протестите им да се отразяват в новините. И вътрешният министър Небойша Стефанович на извънредна пресконференция да обяви, че демонстрантите вън следват „македонския сценарий”. Стефанович, с когото президентът Вучич бе показан да играе шах по времето на окупацията на президентството от протестиращите. Е, стана ясно, че снимката на „шахматистите”, целяща спокойствие в напрежението, е несръчен монтаж. А уж Вучич е човек, който разбира от медийно влияние и пиар трикове… Знае той, я го питайте как се организира и поддържа всекидневен контрол върху съдържанието на толкова много медии, в това число на първо място на държавните Радио и телевизия на Сърбия. Знае ги и ги може тези работи Вучич…
Но и неговата реакция не закъсня, обвинявайки водачите на протестите Драган Джилас и Вук Йеремич, че са големи приятели на премиера Зоран Заев. Не се мина и без „оценка” на съветника на Заев, сърбина Зоран Башанович, който бе определен от Вучич като „престъпник, изгонен от Белград”, който „крадял гащи от някакъв търговски център в САЩ”.
Манипулацията с „македонския сценарий” очевидно има чисто вътрешни цели. Както и обвиненията от страна на Вучич, че опозиционните лидери освен приятели на Заев са и „маши” на косовския премиер Рамуш Харадинай. В някакъв момент от спора с Белград Харадинай бе заплашил, че ще свали сръбския президент. И ето, с активното си участие в протестите срещу него Обрадович, Джилас и Йеремич „играят по свирката” на онзи самохвалко от Прищина. Щях да остана много изненадан, ако Вучич не бе внесъл и чувствителния елемент с Косово, с грижата за което той става и ляга, разбира се.
Такива мисли ме налитат, като гледам какво става в Сърбия. И едни спомени отпреди 20 г. идват, само да ми покажат, че повечето от нещата там са просто „дежавю”. Остава да се повтори и резултатът…
