Лъчезар Лозанов
Една книга се превръща в събитие на културния ни живот – последната на Цветан Тодоров, която той не успя да види отпечатана приживе. „Триумфът на твореца” (с подзаглавие: Революцията и творците в Русия:1917–1941 г., изд. Изток–Запад, С., 2019) нашумя особено след диалога в предаването на Георги Коритаров с редактора є проф.Стоян Атанасов, които се опитаха да сведат до актуална разбираемост проблемите, заложени от антропологичния поглед на автора – големият френски философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог от български произход. За съжаление диалогът се плъзна по предварително залож
ени тези, които нямаха много общо със самата книга, а имената, изброени в съдържанието є, не са същинският акцент. Проследявайки събуждането и разклоняването на авангардизма, чийто повод в Русия стават събитията от 1905 г., Тодоров щрихова в кратки фрагменти личности като Бунин, Горки, Блок, Пилник, Манделщам, Булгаков, Пастернак, Шостакович, Айзенщайн, Бабел, Мейерхолд, Марина Цветаева и Маяковски. Но от сглобката им го интересува общият процес и разклоняването на „измите” след футуристичния взрив, като главната идея е въплътена в два основни образа – поетът Велимир Хлебников и художникът Каземир Малевич. Проследени са
паралелното развитие на двете революции –
едната в областта на художественото творчество, която, въоръжена с амбицията да разруши старото „буржоазно” изкуство, търси свободата и средствата вътре в самото себе си. И другата – социалната, която, разрушавайки стария ред, иска да свали християнския рай тук долу на земята – при това на всяка цена, с шопенхауровска воля, създавайки новия човек и новия свят. Само че ако „новият” човек трябва да бъде създаден от „стария”, преобразяването го превръща в материал. Едно от големите хуманистични послания на Цветан Тодоров е: Никога не превръщайте човека в „материал”, чрез който „скулпторът” политик да преобрази човешкото по пътя към някаква цел. Най-често възвишена. Тогава всяка жестокост и насилие стават оправдани, закономерни. Чудовищните жертви от терора и глада не са направени от злонамерени хора, а адепти на утопия. Авторът ги счита за не по-малко художници авангардисти, развили се паралелно с кохортата на художествените творци. И тук антропологът Цветан Тодоров си задава възлов за епохата и едновремен
но универсален въпрос: Възможно ли е тези две революции – социалната и творческата, да се развиват паралелно? След победата на социалната това се оказва невъзможно – на лидерите є не им трябва свободно изкуство, а обслужващ персонал, да инжектира готовите политически идеи сред безпросветната маса неориентирани хора. За тая цел традиционното, „буржоазното” изкуство върши по-ефективна работа, отколкото предлагат изследвачите на нови художествени територии в изкуството. И за да пресече свободомислието и порива на изкуството като самодостатъчно, остават 2 избора:
или да изтребиш прекалено талантливите, или да ги пречупиш
така че да се превърнат в твоя прислуга. От тук нататък изложението на Цветан Тодоров се съсредоточава върху две фигури – Хлебников и Малевич. Наглед абсурдни концептуалисти Хлебников иска да отнеме смислорозличителната функция на думата и звука в езика, за да стигне до архетиповете – азбука с която да постигне „заумната” или трансцеденталната страна на света. И да напише по познаваем начин загадките на непознаваемото. Не по-малко амбициозен е пътят към абсолютно свободната живопис у Малевич – тръгвайки от футуристичното разрушаване, през кубистичното фрагментиране на фигурата във времето и се стигне до супрематизма – абсолютен отказ не само от фигуралното, но и от всякакво напомняне на форми, взети от реалността. Остават само математическите пропорции, симетрии и определени игри на цветовите съотношения. И тук Цветан Тодоров въвежда метафората за гущера – при опасност дали е по-добре да загуби само опашката си или да загуби главата си? Мнозина от творците авангардисти губят главите си, а други – въпреки че стават искрени инструменти за обслужване на социалните идеи, внушени от политическите рисувачи, свършват със самоубийство, разстрел, болести и изтезания или престават да творят. Оказва се, че въпреки абсурдността на концепциите, които изповядат Хлебников и Малевич, те късат „опашките”, но устояват в художествената си последователност докрай. Супрематизмът става по парадоксален начин могъщо оръжие за съпротива срещу примитивизма на второто поколение комисари на културата в страната на Съветите. Каземир Малевич доживява до 1935 г. и умира непречупен от рак – без пари, лекарства, продажби на картини, изхвърлен от преподавателската си мисия, с едно единствино излизане до Варшава и Берлин, където оставя най-хубавите образци на картините си и където завещава теоретичното си и епистоларното 
наследство. Забравен в Русия близо 60 г., неговият триумф на Запад, а днес и в родината му, е реабилитация за честността, упоритостта, последователността и огромния размах на въображението в изкуството на авангарда.
В края на книгата Цветан Тодоров си задава парлив за съвремието ни въпрос, който привидно също звучи абсурдно:
има ли сходства между развитите демокрации и тоталитарните режими
И отговаря – въпреки че дълго време отхвърлях подобни идеи, каквито лансират Солженицин и др., трябва да призная, че когато демокрациите прегърнат утопии за износ на демокрация и повярват в своята месианска роля за промяна на световния ред, последиците са сходни. Още повече че за разлика от откритото насилие при тоталитаризма, днешните IT технологии предлагат много по-перфидни и прикрити начини за зомбиране на населението в широки мащаби. Идеята, която звучи в цялата книга на големия хуманист, е, не само че крехкият цвят на творчеството надживява във времето триумфа на сатрапите, а и тревога за днешнета опасност. Призивът е да не се успиваме в съня на постигнатото, а да пазим внимателно хуманистичните завоевания на цивилизацията, чувството си за емпатия, защото всяка утопия и превръщането на човека от субект в обект на преобразяване води до съживяване на смъртоносните призраци на миналото.
