Любомир Кючуков, Институт за икономика и международни отношения
Британската партия „Брекзит” на Найджъл Фараж (т.е. тези, които влизат, за да излязат) е най-голямата в Европейския парламент. И това по един парадоксален начин илюстрира състоянието на ЕС – съюз, дезориентиран и разтърсван от кризи.
Иначе резултатите от вота се покриват до голяма степен с предварителните очаквания. Но това не бяха рутинни избори, защото залогът беше по-голям и по-различен от всички досегашни. Борбата не беше между лявото и дясното, а между проевропейското и евроскептичното.
Интригата не беше за първото място, т.е. как ще се представят водещите европейски формации ЕНП (Европейската народна партия) и ПЕС (Партията на европейските социалисти), а колко силна ще е алтернативата на популистите, националистите, на крайно десните партии. И преди всичко ставаше дума не кой ще води Европа, а в каква посока ще тръгне тя. Затова изборите бяха и специфични, и ключови.
Основната промяна е загубата за традиционните партии от левия и десния център. Те бяха възприемани и етикирани като носители на статуквото. А най-важното послание от изборите бе желанието за промяна – независимо дали тя се търсеше вляво или вдясно от сегашното управление. Вотът сложи край на „двупартийната система” на континентално ниво. В продължение на 40 г. от първите преки избори за ЕП досега Европа винаги е била управлявана от голяма ляво-дясна коалиция на ПЕС и ЕНП. Сега те се лишиха от своето съвместно мнозинство и ще им трябва поне още един партньор, за да прокарват решения. За европейския избирател ЕНП и ПЕС не бяха алтернативи една на друга. Затова спечели всеки, който се закичи с етикета за тяхна алтернатива или се заяви като различен: зелените, либералите, крайно десните, популистите.
Три сериозни дефицита стоят в основата на европейския вот:
дефицит на сигурност, на справедливост и на доверие
Глобализационните процеси извадиха обществото от привичния уют на защитата, която им осигуряваше националната държава, в резултат на което нарасна усещането за загуба на сигурност във всичките й аспекти – национална и персонална, социална и професионална, дори и като житейски хоризонт. Нарастващите неравенства вътре в държавите и между тях карат огромна част от населението да вижда по-тежко бъдещето на своите деца, а негативният хоризонт дезинтегрира средната класа като опора на обществата, дестабилизира държавите. За страните от Източна Европа липсата на справедливост се олицетворява и от корупцията и организираната престъпност. А липсата на доверие е свързана с ерозията на ключов елемент на демокрацията – политическото представителство, като се отваря пропаст между управлявани и управляващи и дневният им ред се оказва различен.
Интригата на тези избори беше съсредоточена върху това, какво се случва в големите държави и как се представят малките партии. Трите политически групи вдясно от ЕНП като цяло спечелиха общо около 150 депутати, резултат на нивото на този на европейските социалисти и немного по-малко от този на ЕНП. На държавно ниво националистическите партии победиха в 3 от 4-те най-големи държави в ЕС – Обединеното кралство (създадената неотдавна партия „Брекзит”), Франция („Националният сбор” на Марин льо Пен) и Италия („Лигата” на Салвини), като към тях следва да се добавят и Полша („Право и справедливост” на Качински) и Унгария (ФИДЕС на Орбан). 
На партийно равнище сериозен прогрес отбелязаха всички партии от „втория ред” – наред с популистите и националистите, това са зелените и либералите. Това доведе до твърде странен феномен: на практика имаме едновременно и запазени баланси (проевропейски в целия състав на ЕП), и променени такива (в посока зелени и либерали сред проевропейското мнозинство). Което от своя страна изкристализира в още един парадокс: докато в рамките на целия ЕП влиянието на крайно десните, евроскептични, партии се засили (не толкова като брой депутати, но преди всичко като дневния ред, който те наложиха), то в проевропейския спектър се наблюдава движение наляво.
Сериозна динамика се наблюдава и в евроскептичното и националистическо пространство. Ефектът от Брекзит обаче доведе до отрезвяване в тези партии. И вместо очаквания ефект на доминото след напускането на Великобритания дори евроскептичните партии днес говорят за реформиране на ЕС, а не за разрушаването му. Резултатите, които тези партии получиха, показват, че не е достатъчно просто да им се сложи етикет и те да се заклеймят. Защото избирателите им са сериозна част от европейското обществено мнение – ясен знак, че има реални проблеми, които те поставят. И не те са причина за възникването на тези пробеми, а са следствие от тяхното наличие. Друг е въпросът, че те предлагат лесни решения на трудни въпроси. И ако статуквото е проблем на настоящето, алтернативата му вещае проблеми в бъдещето
Това е пътят с поглед назад, към връщане на повече правомощия на националната държава и затваряне във вътрешните й граници. Което не е решението в глобализиращия се свят.
От съществено значение за бъдещето на ЕС ще бъде доколко депутатите от националистическия и популисткия спектър в ЕП ще намерят път към обединение или взаимодействие помежду си (доколкото в момента те са разделени в 3 парламентарни групи). Те са единни в критиката си към практиките в ЕС, като имат и обща идейна база – национализма. Но именно вследствие на това те защитават и много различни, често несъвместими национални интереси (например крайната десница в Западна Европа е за силно ограничаване на кохезионните фондове, определяйки ги като инструмент за източване на техните държави, докато в Източна Европа настояват дори за тяхното увеличаване). Национализмите в западните общества са по-скоро ксенофобски и разделят обществата, а в източните те са „одържавени” и консолидират държавите. В Полша и Унгария национализмът е изведен в ранг на държавна политика. През тази призма от ключово значение за евентуалното обединение на евроскептичните и националистическите сили в ЕП ще бъде поведението на депутатите на Орбан и Качински – дали те ще останат в досегашните си парламентарни групи, или ще се присъединят към алианса на Салвини и Льо Пен.
Увеличеното присъствие на зелените, либералите и националистите в новия ЕП го прави и по-фрагментиран
По-трудно ще се намират общи пресечни точки за единни позиции и решения. Трудният консенсус ще засегне както съдържателните политики, така и процеса на формиране на новите ръководства на евроинституциите. В съдържателен план това ще се отрази на приемането на новия европейски бюджет за следващите 7 г., какви ще са подходите към общата селскостопанска и кохезионна политика и т.н. (става дума не толкова за пари, колкото именно за политики). Сигурността вероятно ще е сред относително по-малко засегнатите. Защото е тема еднакво важна и за проевропейските, и за евроскептичните партии. Друг е въпросът какво се извежда на преден план – дали опасността от миграцията, или сигурността в много по-широк контекст. Но във всеки случай ще продължат изграждането на европейска система за сигурност, както и укрепването на външните граници на Съюза.
По отношение на европейските институции интригата е до каква степен ще се следва процедурата за номиниране на водещ партиен кандидат за председател на Европейската комисия. Което очертава възможни колизии на две нива: междупартийно и междудържавно. Номинирането на Манфред Вебер от страна на ЕНП като първа партия в ЕП се подкрепя от Германия, но среща съпротивата на Франция и резервите на втората политическа формация в парламента – ПЕС. Отказ от тази процедура би отворил вратите за нови кандидати, но би срещнал силната съпротива на Меркел – в качеството й както на канцлер на Германия, така и на доскорошен лидер на немските християндемократи.
Очевидно предстоят динамични времена и трудни политически решения в ЕС. Като тяхната проекция е не в настоящето, а към бъдещето.
