„Днес пред България има два пътя: или да продължава да плува във водите на Германия, или да скъса с Германия и да води своя самостоятелна национална политика. Първият път означава предаването на българската армия изцяло и напълно в ръцете на германското командване „за защита на Балканите”. Но това не означава нищо друго освен физическо изтребление на стотици хиляди българи, превръщане на страната в театър на военни действия, масови бомбардировки и разрушения и най-сетне пълен военен погром и нова, несравнимо по-страшна, отколкото тази през 1918 г., национална катастрофа.”
Това пише „Вождът и учителят на българския народ” Георги Димитров в статията си „На къде върви България”, публикувана на 16 септември 1943 г. в московския вестник „Правда”. На 2 юли се навършиха 70 г. от неговата кончина. Човек, издиган в едни времена до обожествяване, а в други – смъкван не само от паметници, но и от историята, в която той, така или иначе, има своето място. Едва ли в Музея на антинацизма в днешен Берлин щеше да има кът за него, ако паметта може да зачеркне Лайпцигския процес като първи публичен отпор на надигащия се хитлеризъм…
Предсказанията на „Вожда” се оказват верни. В статията си „Кризата в България”, публикувана на 27 декември 1943 г. отново във в. „Правда”, той пише: „Сега българските управници проливат крокодилски сълзи по повод жертвите на тяхната собствена престъпна политика във вързка с бомбардировките на София от авиацията на съюзниците. Но кой не знае, че именно българските управници на 12 декември 1941 г. шумно и тържествено,
само по едно искане на Хитлер
обявиха война на могъщите държави Англия и Америка?”
Не може да се отрече правотата в думите му и обвиненията към възторжения през 1941 г. премиер Богдан Филов, който щял „да литне срещу Англия”. Станало като в арабската поговорка. Щом Филов не литнал над Албион, американските и британските ВВС долетели над София…
В същото време Димитров е огледално копие на Филов – той пък е предан до смърт на „бащата на народите” Йосиф Сталин. И то не от времето на Втората световна война. Още през 1923 г. Димитров записва първите си два гряха към българския народ.
Единият е пасивното отношение на БКП, която изоставя сами земеделците след преврата от 9 юни. По-големият – разбунването само няколко месеца по-късно на Септемврийското въстание по заповед на Москва. За да се реализира теорията на Троцки за перманентна световна революция един неподготвен бунт е удавен в кръв, а „водачите” Димитров и Коларов се спасяват през Югославия във Виена. И там те продължават „световната революция”… Докато се стигне до опожаряването на Райхстага и
прочутият Лайпцигски процес
По времето на социализма, когато Димитров беше обявен за безспорен култов кумир, се пишеха книги, пиеси, правеха се филми като „Наковалня или чук” – как в затвора „Моабит”, макар и окован в белезници, той научил немски и поел сам защитата си. Това със скоротечното научаване на немския е твърде легендарно. Още във Виена Димитров е имал учителка, усвоил е езика, който е демонстрирал в съдебната зала. Тогава ни облъчваха с гръмките фрази, с които той „сразил” съда. Питат го за пожара, за връзките с Ван дер Любе, а Димитров гръмко отвърнал: „Но аз ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са диваци и варвари?” Това едва ли е прието като защитен аргумент, но е изиграло голяма за времето си пропагандна роля по целия свят. Известни са художественият фотомонтаж на Джон Хартфилд „Димитров срещу Гьоринг” и много писания по света в негова защита. Затова и днес той има свой исторически кът в берлинския антинацистки музей…
Сталин и неговата политика, която все още не е забравила мечтите на Троцки (макар и убит от Сталин), за световен социализъм. Макар и прикрит отначало под различни „фирми” като нашия Отечествен фронт, комунизмът настъпва решително във всички държави от съветската следвоенна сфера.
Греховете на „Вожда” набъбват
Радиодиалогът „Дед” (Димитров) със „Спиридонов” (Трайчо Костов) определя огромно число смъртни и други тежки присъди на т.нар. „народен съд”. Следва постъпателният разгром на опозицията – довчерашните съюзници в ОФ. И едно действие, определяно като национално предателство – насилствената македонизация на Пиринския край. Миражите за Балканска федерация и договорките с Тито са на ръба да превърнат България в една от многото федеративни югорепублики. Някои твърдят, че Димитров се мотивирал с опит за откъсване от пряка съветска зависимост – една мощна федерация, в която с Тито записали дори Чехословакия, Унгария и Гърция, би могла да „играе” равностойно със Съветския съюз. Само титлата „Героят от Лайпциг” го отървала от буквална физическа разправа, когато бил привикан в Москва. Тито се спасил, като не стъпил там, а Балканската федерация рухнала преди създаването си…
Тежки са и личните грехове на Димитров. Съратниците му от Лайпциг Благой Попов и Васил Танев били обявени в СССР за шпиони и запратени в Сибир. Той не си мръдва пръста. Когато се завръща в България в разправата с опозицията и специално с Никола Петков звучат много лични елементи – битка за надмощие на авторитети. Но най-страшният му грях е спрямо отчаяно предания му Трайчо Костов. Наистина, когато „погват” Костов, Димитров е болен или поне е обявен за такъв и „затворен” в санаториума „Барвиха”. Но едва ли не е можел да каже две спасителни думи за човека, който е негов верен наместник в България цяла година. Палачите на Костов все пак изчакват смъртта на Димитров на 2 юли 1949 г. и когато той ляга кротко в изградения за пет дни мавзолей, продължават битката „за чистотата на партията”…
