Николай Големанов
…Он же [Дибич] отговори: „Българи! Стойте си мирно, че ще обърна топовете си да ви избия аз. Ние имаме с Европа уговор в тойзи наш поход против Турция ни един туркоподанний народ да не се подигва на оръжие!”.
Георги Раковски, „Обзор на възток…”
След цяла година обсада пада турският гарнизон в Силистра. 1829-а е. На 2 (14 по нов стил) юли Серт Махмуд паша вдига бели знамена; пленени са 8000 войници и офицери, и 270 оръдия. Това е най-дълго преследваната победа в 18-месечната война от 1828–1829 г. Победа на руското оръжие, платена с руска кръв. Обаче комендант на превзетата крепост става българин, 43-годишният Георги Мамарчев. Не е случайно. Край Силистра капитан Мамарчев командва сотня и в най-тежките атаки. Там се отличават и негови опитни сънародници, като капитан Хаджиоглу Габровли и капитан Генчо.
Над 30 български чети и отряди се сражават преди 190 г. против Османската империя и за първи път през XIX век малобройна българска войска „се разписва” в конкретни и паметни сражения, операции, победи.
В лятото на 1829-а руски войски пресичат източна Стара планина, спускат се край морето, напредват бързо на юг и на 7/19 август са пред Одрин, където Халил паша прави разумния избор да капитулира. Това доближава развръзката на втората през XIX век руско-турска война. Пак в Одрин на 2/14 септември е сключен мирът.
За първи път руски сили са в Тракия и техният командващ фелдмаршал граф Дибич ще остане в историята като Забалкански. Той съумява да достигне Одрин с едва 25 000 щика, малка част от руската Втора армия, и заслуга за това имат български доброволци. Ала над същата война, пламнала заради подкрепата на Англия, Франция и Русия за въстаналите гърци, тежи и неимоверната заплетеност на т.нар. Източен въпрос, от който зависи националната съдба на българите. Привидно е разбирателството сред Великите сили. Объркана е политиката в Петебург, който приема „местни християни” като съюзници, но не и като народ с копнежи. Самият император Николай І, който 3 г. по-рано се е разправил с декабристите, мрази всякакви бунтари; в този смисъл турският султан му е по-близък от българския хайдутин.
Изправящата снага българска нация ще бъде жестоко огорчена. Не за последен път в нейния славен XIX век.
Първата година
Конфликтът е провокиран от султан Махмуд ІІ, а на 14/26 април Николай І обявява война на Високата порта и нарежда на войските си да навлязат в т.нар. Дунавски княжества – Влашко и Молдавия.
За действия на Балканския полуостров е сформирана Втора (Дунавска) армия от близо 95 000 души. Към края на май частите й нагазват в голямата река. 25-хиляден е отделният Кавказски корпус, който напредва бавно, но успешно. Сред овладените още в първите месеци твърдини са Карс, Анапа (в североизточния „ъгъл” на Черно море), Поти и Баязет. По-късно стига и в Анадола, където 27 юли/8 август 1829 г. пада важната крепост Ерзурум.
В Европа боеве се разгръщат около силни турски крепости – на север от Дунав, чак до Калафат, и в днешна Източна България.
С цената на 2750 убити през юни 1828 г. е превзета Браила, после руската армия напредва в Добруджа. Превзет е Добрич (тогава Базарджик), обсадени са Шумен и Силистра, но там турците удържат натиска месеци наред.
В Черно море руското превъзходство е смазващо.
Този коз е игран първо при обсадите на Анапа и на Варна. А през декември няколко кораба влизат в Бургаския залив, превзет е остров Св. Анастасия.
Надеждните „турски християни”
Още в първите седмици на войната българите печелят уважението на руските офицери. Те боравят отлично с оръжието, находчиво и прецизно разузнават сред врага, умело строят лодки и понтонни мостове. Не един подвиг на „турските християни” е сочен с възторг в руски военни документи. Те, пише там, се сражават „като добре обучени стари войници”. Признанието е преди всичко за българите, именно те са огромната част от състава на „волентирските команди” (четите), иначе има и власи, сърби, гърци и др. 
Българи са и командирите, като водача на конница от 130–140 души Панайот Фокияно от Сливен, като капитан Живко (командва Български пандурски полк, действа и на север от Дунав) и капитан Алекси, като войводите на две варненски чети – Николай и Тодор Попов, както и мнозина други.
Руското командване си има планове за малка „земска войска”, обаче организира готовите чети бавно и сякаш неохотно. Притесняват го различни дипломатически опасения.
„Голямата политика” отчита и вътрешнобалканските интриги. Показателна за тях е съдбата на Милко Петров/ич/, брат на легендарния Хайдут Велко от Зайчарско. С отряд, достигащ 200 души, Петрович действа още при форсирането на Дунав, неуморно се бие от Силистра до района на Неготин и руското командване го награждава със златна сабя. Обаче сръбският княз Милош Обренович има някакви причини да не го обича, той настоява пред руснаците да разформират отряда. Те го запазват, но и го изтеглят към обсадения Шумен. Някъде там, в началото на 1829 г., сръбски агенти убиват Милко Петрович.
* * *
Боевете потръгват благоприятно за Русия, но единствената й ярка победа в първата година е превземането на Варна на 29 септември/11 октомври.
До края на 1828-а нищо съществено не става. Османците напразно се мъчат да извлекат успех от силната защита на Шумен. Руснаците страдат от недостиг на обсадна артилерия, муниции, фураж и храна, а и от грешки на командването. Думата си казва и подранилата необичайно сурова зима.На терена настъпва затишие, в което и двете страни се прегрупират.
Дибич търси база край морето Императорът разширява Дунавската армия до 125 хиляди щика. Но по-важното му решение е да отпрати 60-годишния командващ, болнавия и колеблив Пьотр Витгенщайн. Сменя го генерал-фелдмаршал граф Иван Иванович Дибич (43 г.). И той като предшественика си е германец по произход, роден е като Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич-унд-Нартен.
Дързък и прагматичен, фелдмаршалът залага първо на флота; с негово одобрение е избрана първата руска опора „зад Балкана” и тя е Созопол. Там от Варна се насочва малката флотилия на контраадмирал Кумани.
На 15/27 февруари корабите пристигат, офицерите и бойците са готови за преговори с малкия османски гарнизон и за десант. Ала още първата лодка, е радостно приветствана от съюзници, от въоръжени созополци. С тяхна помощ руснаците бързо пленяват 50-ина турски войници, един офицер и 11 оръдия.
С вицеадмирал Алексей Грейг пристигат и основните сили на руския черноморски флот. Созопол е укрепен и към края на април вече е сигурна база за руско настъпление на юг. Противникът пробва да си върне града, но го отблъскват руски и българско-гръцки отряди. Отличават се прославеният Вълчан войвода, както и колегите му Стайко Мавродиев, Райко и Щерю.
Доброволчески корпус Новият командващ иска и по-ефективна роля за българските патриоти. През пролетта на 1829 г. във Влашко, в лагер край Кълъраш, е създаден Български доброволчески корпус. За целта Дибич влиза в тънка преписка лично с Николай І. Той настоява „да помогнем на българите с оръжие и боеприпаси”, но знае, че са нужни куп уговорки. Той уверява, че се старае „да отстранява революционното движение”, той е загрижен „да не дразним Европа”. Затова „Не ще разпространяваме въстанието във всички български области, а само по направлението на главния удар.”
Пряко с корпуса се занимава енергичният полковник Иван Павлович Липранди (1790–1880), загадъчен авантюрист и опитен офицер, работил дълго в руската тайна полиция. Негов е амбициозният проект за „необходимостта от създаване на български партизански корпус” от 4500 щика.
На практика числеността на корпуса е над 1600 души, от тях българи са 1578. В състава му има 31 руски войници и двама офицери, но повечето командири са българи от различни краища.
Корпусът си е корпус, но продължават да действат и други чети, особено в Тракия и Балкана.
На юг! Български бойци виждаме и при най-съкрушителния ход на Дибич – един от онези, с които историята запомня големите пълководци. Това става след падането на Силистра, докато боеве кипят около Провадия и край р. Камчия.
В онова лято башибозушки банди застрашават тила и комуникациите на руските части в Добруджа. Мощно им отговаря опитният вече доброволчески корпус и през август заплахата е изцяло отстранена. Междувременно в Шумен османският командващ Решид паша, смята, че руснаците решително ще нападнат крепостта и укрепва силите си за сметка на други позиции, включително край Стара планина. Дибич обаче е намислил друго. Подминава града и се устремява на юг с общо 30-ина хиляди души. Руски сили напредват край морето, а други пресичат Балкана през Айтоския и Върбишкия проход. (В авангарда им е варненската чета на Тодор Попов). Все с българска подкрепа на 22 юли/3 август е завзет Несебър. 6 дни по-късно падат Айтос и Карнобат, а османските части бягат към Сливен и Ямбол. На 31 юли/12 август руснаците разбиват турска част край Сливен, а когато влизат в града, го заварват… практически освободен от въстаналото население. Руската армия не спира въпреки пламналата (за пореден път) чума и за седмица е пред Одрин, на 115 км (по права линия) южно от Сливен. Самата тази скорост, це поддържа и от факта, че наоколо са доброволците, които руснаците енергично насърчават.
След 28 юли/9 щабът на Втора армия и лично Дибич издават няколко заповеди за въоръжаване на християнското население. За броени дни четите в днешна Югоизточна България получават над 5000 пушки. Силите на Дибич бързо завземат Мидия, Люлебургас и Лозенград [8], като руските оръдия вече се чуват в Цариград. Портата вече търси мир.
Русия излиза от войната с много силни позиции [9]. С Одринския мир тя получава ред територии, включително по източното крайбрежие на Черно море и делтата на Дунав. Потвърдена е автономията на Гърция и Сърбия; автономия получават също Влашко и Молдавия, като там Портата дължи реформи.
За българи и България в договора не става дума.
Ненужни
Към късната есен на 1829 г. българските доброволци се оказват употребени и ненужни.
Записка на руския генерал Желтухин дори откровено е озаглавена „За ползата от унищожаването на Доброволческия корпус” (за повод са посочени случаи на мародерство). Ген. Кисельов също заповядва „разформиране на доброволческите команди”. През ноември корпусът е разтурен, а проявите на непокорство сред бившите братя по оръжие се преследват.
Отношението към доброволците се припокрива с друга руска политика – поощряването на масово изселване към Дунавските княжества, Бесарабия и Русия. За две години напускат родината около 140 хиляди души – не без влиянието на турски зверства „за отмъщение”. На всичкото отгоре императорските офицери и емисари, оставени няколко години в района, гледат накриво всякакви бунтовни опити сред българите; това проличава и след Велчовата завера от 1835 г.
