– Д-р Парашкевов, кое от опита на военния лекар може да е в полза на един дипломат?
– Разбира се, първото, за което човек си мисли, е дисциплината, което олицетворява работата на военния. Както и умението да реагира в различни ситуации, в които професията го поставя. А участието в мисии показва и човешките, и професионалните ти качества. Там образът на всеки е изчистен, добър или лош. Контактите с чужди колеги, с местното население и пациентите, включително цивилни, не българи, те учат да си съпричастен към всеки от тях. На такива мисии лекарят е изцяло, по 24 ч, отдаден на пациента. Там отношението пациент–лекар дава възможност за пълна отдаденост и затова и резултатите от лечението са много добри. Там всекидневието е подчинено на стройна организация, в която се отдаваш изцяло на професията. И ефикасността от труда ти е много висока. На това се дължи и в голяма степен доброто име на военните ни медици от екипите в мисии извън страната. Тези лекари получават неоценим професионален опит, който може у нас да се прилага в екстремни случаи и в мирно време. Там се вижда добрата ни подготовка като военни лекари, съобразявайки се с принципите и правилата на мисиите на медицинско осигуряване и медицинските стандарти, приети от НАТО. Нашите лекари са поливалентни и това се отразява на работата на българските медици под пагон и на добрия им имидж. А дългата ми работа в Афганистан ми дава представа за сложната ситуация в региона, в който е и Пакистан.
– Какво си спомняте от деня на нападението на базата ни в Кербала?
– За това е говорено много и всеки е говорил от своята позиция. Спомням си всичко по часове от този 27 декември 2003-та. Случи се нещо, което се случва на война в такива мисии, за съжаление – с жертви и от наша страна, Бог да ги прости момчетата. Важно е да се извади опит от такъв случай. И в професионално отношение, от медиците, той беше анализиран и беше отразен в подготовката на следващите лекари, които изпращахме в мисия – как да реагират в подобна ситуация. Като реакцията на медицинската ни служба тогава беше адекватна и тя изпълни дълга си – извличане на ранените на безопасни места, разпределението им според тежестта и вида на травмите, спасяване на хората по всички стандарти, установени в НАТО, в такава ситуация. Оперирах тогава докъсно вечерта. Има една снимка от този ден, тя казва много, когато петимата ни военни, за съжаление, загинаха на място заради наранявания, несъвместими с живота. Над 60 други бяха ранени и на всеки в този дълъг до 11 ч вечерта ден му оказахме адекватна помощ. Да, някои получиха инвалидност, това не можеше да се избегне. Но най-важната задача – да запазим живота им, беше изпълнена. И днес поддържам връзка с някои от тях.
– Спомняте ли си често за тогава?
– Да, нормално е, особено когато наближи датата. И когато посещавам гроба на майка ми в Русе – гробът на едно от момчетата е наблизо. Бил ми е пациент, оперирал съм го в Русенската военна болница като курсант и познавам семейството му. И се срещнахме на мисията в Ирак, дори вечерта преди атентата си говорихме за Русе. Трагичното е, че на другата сутрин го държах в ръцете си вече мъртъв… Но помня ясно и ужаса на хуманитарната трагедия в Хаити и самоотвержеността на екипа ни там, когато разрушаващото земетресение превърна нацията в тази страна в нация на инвалиди. Работехме на терен заедно с френски лекари в невероятни условия, докато повечето държави тогава изпратиха помощи.
– Кои са най-важните ви моменти в Кабул?
– Това е първата ми мисия, видях града още през 2002 г., преди да изпратим екип, и как се подобри видът му с новите високи сгради. Но афганистанската столица е град, който живее като на война. Останаха ми приятели оттам и като колеги от медицинските служби на натовските страни, както и някои от местните жители като пациенти. Не забравям и малкото момиченце, пациент с карцином, което оперирах и направих и пластична операция. При следващи посещения видях баща му и знаех, че е живо. Изплуват и други срещи и случаи, това е част от професията. Всеки лекар има такива силни спомени в практиката си.
