Полетът от Чънду до Лхаса е в ранния следобед и Хималаите ни посрещат с цялото си достолепно величие. Пухкавите снежнобели облаци се разсейват при скъсяването на дистанцията със земята и гледката с откриващите се планини спира дъха. Имаш усещането, че крилата на самолета докосват стръмните склонове – отвсякъде върхове! Сигурно трябва да си виртуозен пилот, за да водиш металната птица така умело.
На летището ни посрещат, премятайки през вратовете ни традиционните бели шалове – за добре дошли. И вече дишаме на 3 490 метра надморска височина. Усещането е неописуемо – сякаш бях измила очите си, така виждах цветовете: кристално чистото небе, хребетите, зеленината наоколо, усмихнатите и изгорели от слънцето лица на посрещачите ни. Невероятно първо впечатление!
По пътя от летището до мистериозния тибетски град Лхаса не можех да откъсна очи от прозореца – Хималаите са навсякъде. Реките са придошли след пролетно-летните валежи, по полето в подножието на планината местните събират реколта, а магистралата до тибетската столица преминава през километрични тунели в планината.
Денят в Лхаса продължава докъм 9 вечерта. Късмет е, че сме тук в края на август. Градът е пълен с местни и много гости на столицата. Фестивалът на киселото мляко „Шо Дун“ е в разгара си и будистите са на път към храмовете. Тибетците изглеждат силни, с тъмна, изгоряла от слънцето кожа, с високи и силно зачервени скули. Носят широкополи шапки, облечени са в традиционни дрехи и с будистка молитвена мелничка в ръка, вървят вглъбено към светите за тях места, редейки монотонни молитви.
Визитата ни да е кратка – тук сме по работа, а часът почти 18, 30, но успяхме да посетим площад „Баркхор“ – религиозен, обществен и духовен център на Тибет. Това е и мястото, от което можеш да се сдобиеш с традиционни тибетски сувенири и лакомства. Купихме и пощенски картички, опитахме и кисело мляко от традиционното за Тибет животно – як. Впрочем така се наричат само мъжките, а млякото е от женските животни – дри.
Тръгвайки към Лхаса знаехме, че ще се чувстваме различно физически заради голямата надморска височина. По улиците вървим бавно, въпреки че е трудно, когато вътрешно си превъзбуден и пълен с въпроси. Пък и всичко е в наклон. Ускориш ли крачката, сърцето те предупреждава, бие до пръсване, а говорът – сякаш си бягал 400 метра за норматив. Задъхвам се при по-дълги изречения. Домакините бяха приготвили кислородни бутилчици за всеки случай, но употребата им не се наложи.
Преди да отлетим към Чънду успяхме да разгледаме лятната резиденция на четиринайсетия Далай Лама „Норбулинка“. Билетът за чужденци е 60 юана. Към 9, 30 ч. слънцето е високо в небето и започва да се затопля. Хората, прекарали нощта в парковете на храма, сгъват одеялата в палатките си и изнасят сергийки със стока – от ароматни молитвени клечици до надуваеми анимационни герои, храна и напитки.
Край „Норбулинка“ са и сцените на фестивала „Шо Дун“, професионални тибетски трупи изнасят концерти с традиционни песни и танци от обед до здрач. Тълпи от хора прииждат, за да се поклонят пред светите за тях изображения, да се докоснат до вещите, които са докосвали далай ламите, да оставят дарение за храма. В молитвата тибетците се хвърлят с цялото си тяло на земята, изправят се и повтарят многократно движението, приличащо на плуващ в морската шир делфин.
За да посети палата „Потала“ обаче от всеки чужденец се изисква специално разрешително от китайското правителството, каквото ние нямахме – целта на визитата ни не беше туристическа. Цената на входния билет в „Потала“ е 200 юана, а по време на фестивала „Шо Дун“, когато се извиват километрични опашки от богомолци, достига 1200 юана на черно.
„Това твое пътуване е сбъдната мечта“, казват приятелите ми. Не съм и дръзвала да мечтая за „покрива на света“, не съм предполагала, че някога ще видя Хималаите, че ще чуя тибетска реч, ще видя череп от як, с традиционна непалска рисунка на челото – декорация в хотела, където нощувахме. Не съм си представяла, че ще чакам градски транспорт цял час без да успея да се кача в нито един от автобусите. Оцеляхме в невероятната блъсканица, но си хванахме такси. Не съм си и помисляла, че ще видя ваната на XIV-я Далай Лама, беседката, от която е съзерцавал езерото, олтарите, пред които се е молил, преди да потегли към изгнанието в Индия.
Благодарение на съдбата се докоснах до друг живот, до различна култура, обременена от сложни политически взаимоотношения, до неистова вяра в Бога, невиждана красота и нови приятелства.
Двудневното пътешествие до мистичната Лхаса, столицата на Тибет, автономна област в границите на Китай, ще остане сред най-ярките ми спомени.
Кристина Венкова
