Мирният договор в Ньой – жесток урок за родните политици

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой България подписва договор, с който страната ни изпива последния горчив хап след края на Първата световна война. България приключва участието си в Първата световна война (1914-1918 г.) с Военната конвенция от 29 септември 1918 г. за спиране на военните действия, която е подписана в Солун. Това е т. нар. Солунско примирие. Хрониката на събитията от онзи септември през 1918 г. показва, че българската делегация пристига в Солун на 28 септември, а на следващия ден са подписани две военни конвенции – явна и тайна. Те не само водят до примирие, но определят развитието на Българската армия през периода до подписването на мирния договор. Делегацията се завръща на 1 октомври в София и носи със себе си настоятелното искане на Съглашението цар Фердинанд I да напусне България. Последният е принуден да абдикира на 3 октомври, а на 4 октомври на престола се възкачва синът му цар Борис III. В същия този 4 октомври започва и окупацията на България. Започва се изпълнението на договореностите на подписаните военни конвенции в Солун.
През 1919-1920 г. е свикана и работи Парижката мирна конференция, която

поставя официалния край на войната

В нея участват представители на 32 страни от Съглашението – т. нар. съюзени държави. Действително решенията се вземат от Съвета на четиримата, който се председателства от френския министър-председател и военен министър Жорж Клемансо и включва английския премиер-министър Лойд Джордж, италианския премиер-министър Виторио Орландо и американския президент Уудро Уилсън. Тук се изработва и Версайската система от мирни договори, които по същество прекрояват част от границите на Европа. България няма как да не бъде включена в това прекрояване. В началото на март 1919 г. започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румънско-българската и българско-румънската граница. В средата на април става ясно, че на конференцията, на която ще бъде подписан предварителният договор,

няма да бъдат поканени делегати

от България, Австро-Унгария и Турция (Отоманската империя). В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги представят на Съвета на четиримата. В България научават, че се подготвя значително орязване на територия на страната и дори може да се посегне и върху старите територии. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове. Българският парламент решава да изпрати делегация на Парижката мирна конференция. Пълномощните делегати са министър-председателят и министър на външните работи и изповеданията Теодор Теодоров (ръководител на делегацията), министърът на правосъдието Венелин Ганев, министърът на търговията, промишлеността и труда Янко Сакъзов, министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството Александър Стамболийски и дипломатът Михаил Сарафов. Към делегацията има 6-има съветници (сред тях е началник-щабът на войската Иван Луков), 10-ина експерти (сред тях полк. Стефан Нойков от щаба на войската) и преводачът Надежда Станчова. Делегацията пътува осем дни с влак за Париж. Минава през Белград, пазена от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристига в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не й е разрешено да излиза от хотела, в който се настанява „Шато дьо Мадрид“. Ако някой желае да напусне хотела, е длъжен да се запише ден по-рано и след специално разрешение може да напусне сградата и района.

Какво искат съседите на България?

В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Според тази поправка се предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич. През лятото на 1919 г. е изпратено мемоар до френския премиер Жорж Клемансо с настояването цялата българско-югославска граница от р. Дунав до планината Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България с обща площ от над 13 000 кв. км и население от близо 500 хил. българи, които според Белград са „чисто сръбско“ население. Гърция предявява претенции за Западна Тракия. Румъния иска да си остави Южна Добруджа.
На 19 септември 1919 г. в 10 ч. 25 мин. в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на българската делегация условията за мир. На българската делегация се дава срок от 25 денонощия, в които тя трябва да представи писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Договорът

Договорът е подписан на 27 ноември 1919 г. от министър-председателя Александър Стамболийски. Някои уточняват, че Стамболийски е счупил писалката, след като слага подписа си. Други пък казват, че не приема предложението да я запази за спомен. За България и българите този договор е несправедлив и тежък, но думата имат победителите, а България е на страната на победените. В списъка на държавите, които понасят подобни удари, тя е след Германия и Австро-Унгария. От страна на Антантата страни по договора са САЩ, Британската империя, Франция, Италия и Япония, които са посочени като основни сили. Към тях се включват Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия. Договорът влиза в сила на 9 август 1920 г. Според него България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема управлението на Беломорска Тракия. Потвърждава се румънското владение на Южна Добруджа. От отделението територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. 600 хил. българи остават отвъд държавната граница. Започва постепенно променяне на българското самосъзнание в териториите, които вече са в съседните на България държави.
Репарационните задължения са от 2, 25 млрд. златни франка. Това е 22 на сто от цялото национално богатство по оценки от 1911 г. Тези репарации са дори по-тежки и от репарациите, които са наложени на Германия от Версайския договор. Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55 на сто от целия държавен бюджет по това време. Предвижда се тези репарации да бъдат преоценени. Репарациите получават приоритет пред всяко друго задължение на държавата. Тя може да емитира нови външни заеми само с разрешението на Репарационната комисия.
В договора има и военни клаузи, които задължават България да не притежава модерни военни технологии, флот и авиация. Задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили не могат да надминават 33 000 души, като в това количество е включена и полицията. България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията до 10 хил. души, пограничната стража до 3000 души. Страната няма право да притежава тежко въоръжение. Редовната наборна армия се замества с платена наемна.
Договорът е от 295 члена, които са разделени в 13 части. Той е ратифициран на 9 август 1920 г. и публикуван като Приложение към Държавен вестник в бр. 239/ 1920 г. Почти всички клаузи в него са ограничителни или забранителни.
Ратификационният документ за Ньойския мирен договор от февруари 1920 г. се съхранявана в Националния исторически музей.
Велин Яворски

Военните аспекти

Датата на подписването на Ньойския мирен договор не е избрана случайно. Дотогава 27 ноември (15 ноември по стар стил) в България този ден се отбелязва като ден на победите и боен празник на Българската армия. Това е денят на един от славните боеве на армията ни по време на Сръбско-българската война 1885 г., в резултат на който българските части влизат в Пирот.
Ньойският диктат, както е останал в историята ни, е документ, които съдържа 296 члена, плюс приложения. Общо членовете са групирани в 13 части: 1. Общ за устава на Обществото на народите; 2. Граници на България; 3. Политически клаузи; 4. Военни, морски и въздушни клаузи; 5. Военнопленници и гробници; 6. Санкции; 7. Репарации; 8. Финансови клаузи; 9. Икономически клаузи; 10. Въздухоплаване; 11. Пристанища, водни пътища и железници; 12. Труд; 13. Разни други клаузи.
Безспорно най-голям интерес представляват клаузите на договора, които засягат въоръжените сили на страната ни. Те са отразени в четвъртата част, разделена на няколко отдела.
В първия отдел са изложени военните клаузи, които според съвременните разбирания засягат сухопътните войски. Този отдел има пет глави с 18 члена и пет таблици. Тук се разглеждат общи въпроси, числеността и кадрите на българската войска, попълването и военното обучение, военноучебните заведения, както и въоръжението и бойните припаси. В най-общи линии става дума за поемане на задължения от страна на България. В течение на три месеца след подписване на договора военните сили трябва да бъдат демобилизирани до размер (количество), който е определен в приложение. Премахва се задължителната военна служба и се въвежда на доброволния принцип за комплектуване. Общото число на военнослужещите в Българската армия не може да надвишава 20 000 души, като в това число са включени офицерите и чиновниците на допълващите части. При определяне вида и количеството на частите задължително трябва да се спазват следните три условия: численият състав на образуваните единици задължително да е в границите на определен минимум и максимум; офицерите да не са повече от 5 на сто от общата численост на войските, а подофицерите – 6,67 на сто.
Ограничава се и броят на картечниците, оръдията и гаубиците и боеприпасите за тях. Въвеждат се и ограничения за формираните единици до дивизия, като се въвежда забрана за всички други групи сили, както и по отношение на всякакви мерки за мобилизация. В договора се определя и броят на стражарите, митничарите, горските стражари, местните и общинските полицейски агенти и други подобни, които си служат с пушки. Техният брой не може да надхвърля 10 000 душ. Позволява се да бъде образувана погранична стража от 3000 души доброволци. Какви забрани има още в този договор? Всичко друго се забранява, а съществуващите формирования в повече трябва да бъдат премахнати в тримесечен срок.
Освен това всички офицери трябва да са професионални и да служат най-малко до 40-годишна възраст. Освободените офицери да не са военнозадължени и да не им се провежда преподготовка, а новопостъпващите офицери да служат най-малко 20 години непрекъснато.
Въвежда се и изискването общият срок на задължителната служба на подофицерите и войниците да не е по-малък от 12 поредни години. В първия отдел на договора се посочва, че в тримесечен срок трябва да се закрият всички военни училища, академии, школи и др. и да остане само едно военно училище, като броят на обучаемите му влиза в общата численост на армията. Освен това във всички дружества и клубове, както и в учебните заведения не може да се провежда военно обучение. Забранява се и изграждането на нови крепости или укрепления.
Във втория отдел са описани морските клаузи, които също са ограничителни. От деня на влизане в сила на договора всички български военни кораби, включително и подводниците се смятат за предадени на съюзните сили. България има право да поддържа по р. Дунав и по своите брегове най-много четири миноносци и шест автомобилни лодки за полицията и надзора на риболовството. Всичко, което се строи, ще бъде развалено.
Третият отдел засяга военното и морското въздухоплаване. България не може да има никаква военна или морска авиация, страната не може да има управляем балон, разрешава се свободно преминаване на въздухоплавателни апарати на съюзниците над територията на страната, забранява се фабрикацията, вносът и износът на въздухоплавателни апарати.С влизането в сила на договора България трябва да предаде на съюзниците целия си военен и морски въздухоплавателен материал.
Съгласно четвъртия отдел всички посочени ограничения за България следва да се изпълнят под надзора на междусъюзнически комисии. На същите трябва да се предоставят всички искани сведения и документи. Освен това издръжката и разноските на тези комисии се поемат изцяло от България.
С други думи, този диктат осакатява българската армия, чийто състав през войната 1914-1918 г. надхвърля 885 хил. души. Освен това е унищожена и военнообразователната ни система. През войната имаме над 15 различни военноучебни заведения, а остава само едно – Военното училище (дн. НВУ „Васил Левски”). Но и в него през 1919 г. няма прием, а 308 юнкери са уволнени.
Независимо от това, в края на 20-те и 30-те години договорът е използван като средство за възпитание на юнкерите и повишаване на тяхната морална подготовка. Заслуга за това има полковник Михаил Йовов, началник на училището в периода 1929-1934 г.

Полк. о. р. доц. д-р Марко Златев

Тази фотография показва как е била отбелязана десетата годишнина от подписването на договора. На нея, долу в десния ъгъл се чете: „Ньойският договор / ПОЗОРА /европейската култура“.
В архивите са запазени документи, които нагледно представят част от протестните действия срещу Ньойския мирен договор. Комитетът за борба с Ньойския договор в Стара Загора изпраща писмо до председателя на всебългарски я съюз „Отец Паисий“ в София. В това писмо се казва, че „по случай тъжната петнадесетгодишнина от НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР на 27 ноемврий т. г. (б. р. годината е 1934) в всички църкви се отслужиха ПАНАХИДИ за починалите във войните и се държаха подходящи за случая речи. По това време – от 8 до 10 часа всички магазини бяха затворени”. По-нататък се допълва, че на 2 декември в 10 1/2 ч. сутринта на площада пред дружество „Театър“ се устрои голямо траурно утро. Следват кратки речи на почетния председател на комитета Старозагорския митрополит Павел и полковника от запаса Димитър Петков. Точно в 12 ч. по сигнал на железопътното депо със свирене се мълча една минута с мисъл за погиналите и за борба с Ньойския договор.