Избягване на дублирането на дейности и на нездравата конкуренция са едни от основните мотиви, с които група народни представители внесе в Народното събрание проектозакон за Държавната агенция за разузнаване. С него се предвижда обединяване на Националната разузнавателна служба (НРС) и Служба „Военна информация“ (СВИ) в единна структура.
За плюсовете и минусите на подобна трансформация потърсихме мненията на хора, които са ръководили службите и могат да дадат професионална оценка на законопроекта.
– Генерал Гяуров, каква е оценката Ви за проектозакона за Държавната агенция за разузнаване (ДАР)?
– По принцип съм привърженик на идеята за обединяване на двете разузнавателни служби и за създаване на единна разузнавателна агенция. Както винаги обаче, дяволът е в детайлите!
В конкретния случай е много важно това да стане за сметка на едната или другата служба, не за сметка на омаловажаване на задачите им, а действително да се оптимизира външното разузнаване. Да се постигне покриване на 100% на необходимостта от снабдяването на държавния връх и с външнополитическа, и с военна информация. Да се постигне оздравяване на резидентурите и отделните елементи от структурата, оптимизиране на разходите и в недълъг период от време – до изграждане на една истинска, мощна изпълняваща пълноценно задачите си, разузнавателна агенция.
– Възможно ли е това да стане, без да се губи ефективността на двете служби?
– През последните години голяма част от елементите и на едната, и на другата служба бяха съкратени поради липса на финанси. Цели резидентури. В момента и двете служби са недофинансирани.
Съвсем естествено е да се търси вариант, при който да се постигне възможност за съществуването зад граница на силни, финансово стабилни разузнавателни структури, които да могат да си вършат работата. А защо не единни? Не бих искал да обсъждам конкретния законопроект, защото той не е първият, а може да се окаже и че няма да е последният.
Самият аз съм внасял подобен законопроект в 41-вото Народно събрание. Темата е дискусионна от 10-15 години. За да се реализира идеята, е много важно да се постигнат убеденост и единство в държавния връх и политическата класа за необходимостта от създаването на единна разузнавателна структура.
– Военните разузнавачи се опасяват да не се намали ефективността на тяхната дейност?
– Съвсем неоснователно. Както казах – ще се запазят и двете направления в бъдещата агенция и ни най-малко няма да пострадат военните задачи. В рамките на една такава агенция е необходимо да се запазят дори чисто структурно две отделни направления. Целта е те да не си пречат, а да се подпомагат.
С оглед изпълнението на военните задачи, ще се рекрутират и в бъдеще хора, добре подготвени във военната сфера, завършили военни училища, специализирали в конкретни военни направления. Така че, според мен, ако се стигне до създаването на единна агенция и това бъде направено с най-добрата воля на политиците и на държавата, ни най-малко не би трябвало да има притеснения, че военната част от такава структура би могла да пострада.
Наблюдавал съм как работят подобни разузнавателни служби в чужбина. Те съчетават много успешно в себе си и „цивилния“, и военния елемент. Такава е например германската служба, такава е испанската служба. По подобен начин се работи в САЩ. И ефективността е постигната на 100%. Не виждам място за притеснения. Освен ако тези притеснения не са израз на някакъв друг вид субективизъм. И обикновен инат.
– В мотивите си вносителите казват, че с обединението ще се избегне нездравата конкуренция между двете служби. Във вашата практика имали ли сте подобни случаи?
– В миналото съм бил свидетел на подобен вид конкуренция. Тя е вредна и за самите служби, и за постигането на адекватна информираност на ръководството на държавата. Нищо вярно няма в твърдението, че „конкуренцията” била полезна. Не е тайна, че в началото на прехода и НРС, и СВИ останаха някак сами на себе си и трябваше в известна степен сами да определят стратегическите си задачи.
Вече нямаше Варшавски договор и в тази ситуация ръководството на СВИ реши, че за да оправдае съществуването си, би трябвало да видоизмени задачите от чисто военни и във външнополитически. Тогава настанаха определени недоразумения.
Получи се застъпване на резидентури. Няма да скрия, че дори често ни се пречеше, имам предвид – на НРС. От хора, които хем не бяха достатъчно компетентни, хем се опитваха да изпълняват несвойствени за тях задачи.
– Как би могло да се извърши обединяването, за да не пострада изпълнението на съюзническите ни ангажименти в НАТО?
– Абсурдно е да се мисли, че обединяването може да попречи на изпълнението на съюзническите ни ангажименти! Тъкмо напротив. Ще бъдат оптимизирани възможностите във военната сфера и ще се постигнат по-високи резултати. И нито един качествен служител не бива да пострада. Агенцията ще има нужда от качествен състав. А от друга страна, по мое време, а предполагам и до ден-днешен, НРС изпълняваше подобни задачи. Тя заработи с НАТО от края на 90-те години на миналия век, много преди България да стане член на Алианса.
– Какво е мнението Ви по въпроса за предаването на архивите от СВИ на комисията по досиетата?
– Признавам, че не разбирам шума около темата за досиетата в момента. Не знам има ли конкретен повод за тази шумотевица, или е въпрос на неразбиране на материята.
Според закона за досиетата въобще не може и дума да става за предаване на архивни материали, свързани със сътрудници на българското разузнаване – чужди граждани. Те не са предмет на закона. Законът е за български граждани, при това не изобщо, а само за заелите определени публични длъжности.
От друга страна, не е въпрос на преценката на ръководството на едната или другата служба, дали да предадат или да откажат да предадат подобни архивни единици. То е тяхно задължение!
Опасявам се, че в момента някой помпа страхове, че чужди граждани, които са сътрудничили на разузнаването, биха могли да бъдат осветени. Това е и недопустимо, и не е възможно, ако се прилага действащият закон за досиетата.
Навремето, когато се приемаше още първият закон, положих огромни усилия за ясно регламентиране. Защото вероятно помните, че първоначалните варианти на закона обричаха разузнаването на гибел.
Имаше идеи целите архиви, чисто механично да бъдат отворени, без оглед на това какво съдържат. Без да се отчита, че са действащи архиви.
Че в тях се съдържат данни за чужди разузнавателни и контраразузнавателни служби, данни за цели политически и административни структури на други държави, за политическия им елит, за терористични организации… Това е информация, от която никоя държава не би си позволила с лека ръка да се лиши. Но в резултат на дебата и сериозните сблъсъци, които се случиха тогава, се стигна в крайна сметка до относителен консенсус какво би могло и какво категорично не би трябвало да бъде предавано на държавния архив.
– Не се ли получи така, че законът за досиетата, замислен да посочи доносниците, доведе до разделение в обществото? Не разбрахме имената на истинските доносници, на „злодеите“, а научихме имената на маса други хора, включително и незаслужено злепоставени, оклеветени?
– По времето на първоначално обсъждане на закона за досиетата и аз застъпвах същата теза. Оказа се обаче, че това е свързано с даването на индивидуална оценка за дейността на всеки поотделно, с дълбок анализ на архивите и правомощия на органа, който да извърши това. Затова предожих идеята за създаването на особена юрисдикция, която да се състои евентуално от върховни съдии. И те да дадат точно такава оценка на дейността на лицето, чието име бива обявявано – оценка за дейността му и за това, дали е навредило на други граждани, или не е.
Оказа се, че това не може да се случи. Още повече, че огромна част от архивите на бившите комунистически служби липсва. Всъщност – точно на онези, за които хората искаха да получат информация, че са били доносници, че са вредили. Много от техните дела липсват.
Така че сме обречени никога да не научим пълната истина. Обречени сме да слушаме догадки и да четем полуистини по отношение на дейността на бившите служби.
С въпроси по темата потърсихме и полк. о.р. Николай Русатев, чийто отговори може да прочетете тук.
Андрей Рангелов