За писателката Здравка Евтимова всеки грамотен българин трябва да е чувал, а хората с претенции – чели. Мнозина започнаха да я търсят, преоткривайки я след всяка нова литературна награда, или неин сборник с разкази, излязъл в чужбина и сътворила фурор на книжния пазар. Наскоро Евтимова спечели приза „Балканика – 2013“ за сборника „Пернишки разкази“- най-добра книга от автор на страните от Балканския полуостров. Наградата беше връчена на 6 декември 2014 г. в Тирана, Албания. Определят творбите на писателката като поезия в проза, интересуват се от оригиналното й сюжетиране, канят я в работилници по творческо писане. Здравка Евтимова е била и учителка, а от 15 години е преводач в Министерството на отбраната. Работила е в Брюксел. Превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори, превежда англоезична фантастика и съвременна белетристика, превежда и произведения на български писатели на английски. На 55 години почетната гражданка на Петрич Здравка Евтимова е майка на три големи деца и щастлива баба, не се откъсва от корена си и сама си е литературен агент. В сборника „Най-добра Европейска проза 2015“ излиза разказът и Seldom („Рядко“), написан на английски.
– Колко „кръв от къртица“ ни трябва, за да са всички българи, ако не щастливи, то поне здрави, г-жо Евтимова?
– Отговорът е в самите нас. В това трудно време, когато парите не стигат и хората от едно семейство рядко са на едно и също място, важна е нагласата ни да сме готови за трудността, а не да се пречупваме пред нея. Така поне ми се ще, защото трудността е стена, но не трябва да е непреодолима. Нека търсим изход, магия не е нужна – необходим е нашият кураж. Знам, че лесно се говори това и трудно става на практика, но става. Когато съм изправена пред такава трудност, си мисля за човек, който ми е много мил. Не за да ми помогне, а който ми се е усмихнал, когато съм била смачкана и ми е казвал „и това ще мине, вдигни се, стани“. И аз ставам. Надявам се, всеки да има по един такъв човек – с дума да помогне. Няма ситуация, която една добра дума да не може да облекчи. Това ми трябва на мене – едната добра дума. Добре е такива добри думи да намираме помежду си, за да направим трудността преодолима.
– Обиколили сте свят, имате впечатления, само ние, българите, ли се пречупваме пред трудностите?
– Като сравнявам с приятелите ми и в САЩ, и в Белгия, и от Балканските страни имам приятели писатели, мисля, че не се пречупваме. Мърморим гадно, критикуваме, но не се пречупваме. Просто имаме една корава кост и въпреки нашето негодуване – на думи по-скоро, удържаме фронта. Надявам се наистина да сме едно неизтребимо племе. Знам, че когато Кракра Пернишки е водил битки с византийците, толкова много кръв се е проляла, че земеделците след това не са си торили земите 10 години. И пак е имало българи там, и пак ще има. Чета по форумите много остри, нецензурни коментари, но дори най-мрачните не водят към пречупване. Напротив, гневът ражда сила. И се надявам гневът в тези злостни коментари да роди градивна сила.
– Какво от героите Ви искате да има у всеки българин?
– За всички мечтая здраве, и то да е основата, на която да постигат радостта и обичта си, и всеки ден да не забравят да я показват на хората, които обичат. Защото по този начин тя се увеличава. Все едно поливаш дръвче… Някои са по-добродушни, други са остри, трети са различни – и черни, и бели, и подли, и искрени, но мисля, че от нашето отношение към човека зависи коя страна той ще обърне към нас. И все си мисля, че постижението на всекиго може да бъде основата, ако не на дружба, поне на поносимост между нас. Тръгнем ли с рогата напред… Всеки има рога, но защо да си съсипваме толкова краткия живот като, ако не се обичаме, поне да можем да се понасяме. А като се понасяме, може да се роди един общ проект, мисъл, която да направи непоносимостта по-малка.
– Рецептата Ви за понасяне каква е – за поносимост, за Съвместно живеене?
– Колкото е възможно по-малко претенции. Не знам дали това е рецептата и дали е правилна, но нека моите претенции са минимални, нека се стремя да виждам какво е постигнал човекът и да подхождам с уважение към него. Ако прави огради, той прави хубави огради, ако е лекар, е добър, защото е спасил някого. Ако не ми харесва, не го обиждам и оплювам, не казвам, че е некадърник, защото черногледството доникъде не води. Идеята ми е да имаме малки очаквания и най-малки сред претенциите. И това обикновено „работи“. Нека човек да не отива и заявява „аз мога това“, да не развява знаме колко е велик, какви гигантски постижения има, да не афишира колко е добър, нека на дело, продуктът, който създава, говори вместо него. Той е много по-убедителен. Когато сковеш хубава ограда, напишеш хубав текст като журналист, ако направиш разказ, който човек запомня, защо трябва да обясняваш колко можеш? Направеното е пътят към сърцето на другия, към общ проект, към общата мисия „понасяне“ – продуктът, който предлагаш.
– Кое е зрънцето, което Ви прави блага, талантлива, прощаваща и разбираема?
– Произхождам от семейство, в което много се е работило. Баба ми пък, която не можеше да пише много добре и четеше само къси думи, разказваше на мен и на децата ми приказки по картинка. И такива ги измисляше, че сякаш го е написала по-хубаво, отколкото в книгата. Когато ме притисне тежка житейска ситуация, такива се случват на всекиго доста често, може би зрънцето, за което питате, е, че някак си успявам да се събера, заемайки се с нещо трудно за работа, забравяйки чернотата и празнотата. Взимам например изключително труден текст за превод на Джонатан Франзен, голям американски писател с нетипичен стил за съвременната американска литература – цветист като Дикенс. И като ми е толкова трудно, превеждам нещо от него, забравям онова, което ме е натиснало и камъните, които са ми на гърба. Или пък отивам на онова малко каменисто място, което имам до Радомир, и окопавам дръвчета или вадя камъните, пълня го със земя и садя дърво на това място. Това ми помага. Като ме притисне нещо, отивам и работя, и високите усилия, които полагам, са ми помагали да се отърся от тежката ситуация.
– След толкова награди и признание, на което като че не държите особено на пръв поглед, какво още иска духът на Здравка Евтимова?
– Успехът дава на писателя онова, което получавам от гадния тежък труд, с който друг не иска да си чупи зъбите. Като прочетеш нещо от някого и този текст те направи за един момент по-корав, непреклонен за седмица, дай боже за повече, това е един успех – да направиш човека по-корав. Да го накараш да вижда черното като временно явление и че отвъд него отново има изгрев, детска усмивка, която ще те срещне у дома. Това е. Наградите, дай боже всекиму, не са толкова важни. Толкова прекрасни писатели не са получавали награди… Понякога те са щастливо съвпадение, друг път конюнктура или въпрос на контакти. Затова хубаво е да ги има, но не са мерило. Единственото мерило и твърдостта, която успееш да дадеш на човека, или това щастие, да каже „браво на този, който го е написал“. Има една приказка на Ханс Кристиян Андерсен „Най-невероятното“, за майстор, който прави часовник. И целият град гледа часовника, който се върти и пред 12-те месеца се появяват различни фигури и никой не се намира да оплюе този човек, нито да му завиди, а само с възхищение говорят за часовника, за майстора. Ако това стане с нещо, което съм написала, ще е най-доброто нещо…
– И все пак, какво ще спаси нас, българите?
– Чувала съм, че като колектив никак не се проявяваме, че сме крайни индивидуалисти. Но това, че в определени моменти успяваме да се мобилизираме, за да изпълним невъзможна цел, способността ни да правим невъзможното осъществимо ни спасява! Често ни се случва, трудно ни е, но това ни прави българи. Спасява ни, а какво лошо, че сме индивидуалисти? Може би ни предстои да се научим да работим по общи проекти? И коя съм аз да давам съвети? За себе си обаче разбирам, че колкото по-малко ми обръщат внимание, толкова по-добре за мене – да говорят разказите, които пиша. Къде съм аз? Кучета ме яли! Да съм жива и здрава, за да се върна вкъщи да приготвя храна за децата – там съм незаменима. Иначе – не съм нещо, без което не може. Пък писането е като болест и като пишеш, ти минава.
– Не мога да чета разказите Ви един след друг – трябва ми време за съпреживяване. Как ги пишете?
– Имам толкова малко време за писане… Когато не мисля какво ще правя днес и утре в работата, какво правят синовете ми, дъщеря ми, внученцето ми и когато всички заспят и наоколо стане не тихо, а много тъмно, усещам онази слабост, която работи. Само слабият човек може да разбере слабите хора отвън. И като един такъв човек, като опиша черното, то става по-малко черно, като опиша неизвестното, го приближавам към себе си. И може би така става…
– Навсякъде, където са превеждани разказите Ви, разбират вашите герои. Защо?
– Защото много хора се изправени пред същите проблеми – не могат да променят всичко, което искат, а им се иска. Както и на мене. И този разказ е едно напъване нещо да се промени, дали ще се промени? Правя го с такова усилие да се промени към добро. Дали ще стане, не знам. Но не спирам, защото писането си е една болест – от него няма как да се излекува човек. Това е начин да реагираш.
Веселка Венкова
фото Красимир Тодоров
