Много пъти сме разказвали как български военни медици участват в мисиите ни в Ирак, а после и в Афганистан. Закръглиха се и десет години опит на Военномедицинска академия в размирната афганистанска държава. От новина в началото днес това е повече статистика – десет години, около хиляда медици под пагон, командировани на ротационен принцип.
Но това е и опит и част от професионалната биография на много български военни хирурзи и медицински сестри, на самата ВМА като здравна институция.
Опит като на война, защото наистина хирургът се учи на война. Доброто е, че опитът не се губи и професионализмът на нашите медици в работа с травми „се връща“ с тях и в българските болници.
През 2002 г. първите ни военнослужещи стъпват в Афганистан със съответното медицинско осигуряване от хирургични екипи.
Преди това е участието на лекарите ни като медицинско осигуряване на контингента в Ирак. От 22 септември 2004 г. ВМА има самостоятелно подразделение в Кабул, в испанската военнополева болница, разположена на летището, в рамките на операцията на НАТО в Афганистан. Това е началото на участието ни – до края на 2014-а, когато се връща и последният й хирургичен екип.
От Кабул започнахме и в Кабул завършихме разказва хирургът полк. д-р Александър Парашкевов, началник на Военномедицинския отряд за бързо реагиране на ВМА. През 2015 г., когато мисията преминава в обучителен етап, български военномедицински екипи вече няма.
В Мали продължаваме да участваме с медицински екип в международния щаб на европейската тренировъчна мисия със здравен пункт с двама лекари и две медицински сестри, по натовските стандарти „Роля 1“. За първи път сами осигуряваме в медицинско отношение такъв международен щаб.
А обстановката е непредвидима – и заради напрежението в северната част, и заради заплахата от бича на Африка – болестта ебола, част от скритите опасности за военните медици в мисия.
Днес, след края на участието на ВМА в Афганистан, естествено е време и за изводи, за поглед назад.
Опитът на медиците ни в различни от условията в клиниките у нас понякога е екстремен, е безценен. Идеята при мисиите е да се изнесе добрата медицина на бойното поле. В Афганистан има атентати и загинали, но дори професионалистите не свикват с тези „екстри“ на войната.
Медицинските ни екипи се учат в движение на организацията на работа, защото през 2004-а сме новобранци в НАТО. По това време д-р Парашкевов е първият ни главен хирург, тогава на испанската болница. Медиците ни не отстъпват професионално на колегите си, дори на по-високо ниво, започвайки работа в „Роля 2“. Затова пък от практиките в организацията доста са се учили, но бързо навлизат в нея. И при сработването в международен екип усвояват стандартите на военномедицинското осигуряване в Алианса. Това са усилие и път, опитът от който не остава без следа, не остава само личен. Той се прехвърля обратно в практиката на ВМА.
Създаваме доброто име на българската военна медицина, особено в град Херат, където хирургията е изцяло българска. Болницата обслужва територия, колкото половин България.Опитът тепърва ще бъде анализиран, а в професионално отношение той е доста интересен – и като организация за излизане от сложни ситуации. Разработени са вече доста трудове в тази тематика. Има какво да научи един военен медик в такава мисия, в тази асиметрична война.
Медиците ни си извоюват авторитет, често ги споменават в отчети и доклади на медицинското управление в Алианса с висока оценка за професионализма. Търсени сме, а опитът ни е всъщност капиталът от десетте години работа.
През това време участваме и в хуманитарната мисия в Хаити редом с френските лекари, където много малко държави изпратиха подкрепа от „жива сила“ от лекари на терен. А ситуацията там тогава е близка до военна, трагедия за хората в срината от земетресението и нищетата страна. И там за месец и половина лекарите ни виждат „всички страни на медала“ в една извънредна ситуация.
Човешката памет помни извънредните неща. Нашите военни медици и у нас в извънредни ситуации са на първа линия при спасяване на хора при бедствия и аварии, буквално дават шанс на пострадалите. Но това е друга тема и за нея ще пишем следващ път…
Полк. д-р Александър Парашкевов, д.м.: Поне 80% от ВМОБР да са военни медици
– Полк. Парашкевов, в какво състояние е Военномедицинският отряд за бързо реагиране?
– Като личен състав отрядът, който пряко участва и в задграничните мисии на Българската армия, и в спасителни операции и у нас, има добро име. И то е заслужено. Това са наши колеги, които в „нормално“ време работят по специалността си в клиниките на ВМА. Ако има проблем, той е част от проблема на армията ни – това че много хора напускат. И все по-малко остават военните в този отряд.
– И какво да е съотношението военни-цивилни медици?
– Според мен, за да отговаря на предназначението си, 80% от състава от 150 души да са военни медици, отрядът да отговаря на името си. По-лесно се работи с хора с пагон, колкото и добри професионалисти да са иначе, всеки си знае мястото в строя. За мисията ни в Хаити правителството реши да изпрати екип на ВМА. И ние избрахме военни за състава му. Най-малкото, защото има правна процедура, която забавя организацията. А военните заминават веднага, по заповед и по закон, където ги изпраща държавата. Засега военните сме около 15%…
– Как се стигна до това военна медицина да се прави от цивилни лекари?
– С времето и възрастта при пенсиониране сваляш пагоните. Има проблеми в кадровото развитие на военните лекари. Но може би отрядът е единственото място във ВМА, което има възможност, казвам го като лаик, в който медик, приет със звание „лейтенант“, може да израсне до подполковник и полковник. И това ще му даде перспектива да остане с пагон. Но когато направиш пределна възраст за капитан, например, и няма свободно майорско място, трябва да се пенсионираш.
Това превръща длъжностите постепенно в цивилни, напускат хора. Не се връзва дори с абревиатурата на отряда. А системата трябва да е по-гъвкава, защото военномедицинските кадри са специфични. Както тези във ВВС. И това трябва да се отрази във възможностите за кариерно развитие на военните медици. На времето в болницата в Русе отидох като старши лейтенант и можех до подполковник да се развивам без проблеми в кариерата си, знаех си пътя. Сега мястото „върви“ със званието. А специфичността на нашата професия на медици, които са малка общност, трябва да се отрази и във възможностите им за професионално развитие в системата на армията, „да се върже“ със званията. Това са кадрови, административни тънкости, не са моя специалност, но изразявам болката си. Иначе дефицит от кадри в отряда няма.
– Какъв е идеалният вариант на ВМОБР?
– Освен личния състав да е военизиран, да имаме и по-добра логистична част. Материалната част от създаването на отряда след промените е била съвременна с превозната техника и полевата болница. Не че не може да се използва, но всичко остарява. Има съвременни машини, на който се монтира съответният кабинет. Много пари струват, но това спасява човешки живот в екстремни ситуации.
Не можем да избягаме от стандарта, защото се превръщаме в самодейци. На терен, при разрушена инфраструктура и болници, не ни бъркайте с „Бърза помощ“, тези „малки модулни болници“ с всички медикаменти, пренесени с хеликоптер, кораб или самолет, спасяват човешки живот.
Чрез участието ни в мисии видяхме какво можем, научихме много. Но съвременната медицина изисква и съвременна техника.
– Да се специализираме ли в Алианса точно чрез военната медицина?
– За 10 г. сме си заели нашето място, извоювали сме го с работата на хирургичните ни екипи. Въпросът е дали и как ще го развиваме, за да разчита НАТО на нас в медицинско отношение и занапред.Полковник д-р Александър Парашкевов е хирург, доктор по медицина, началник на Военномедицинския отряд за бързо реагиране на ВМА. Преминал е през всички стъпала по пътя на военния лекар – от лекар в медицински пункт до главен хирург в испанската болница в Кабул.
Росица Цонева
