Украйна измести Балканите като барутен погреб

Когато говорим за отражението на кризата в Украйна върху Югоизточна Европа и за нови разделителни линии в региона, инерционно проектираме европейския дебат върху нашия регион. Но в самата Европа твърде малко се говори за постепенно оформящата се нова конфигурация спрямо кризата в Украйна. Има поне две основни линии на поведение, като тук не става дума нито за идеологическия разрез, през който всички крайнодесни партии подкрепят Путин, нито за българското противопоставяне „русофили-русофоби“ – изкуствено привнесен в българския дебат по изцяло вътрешнополитически, партийни съображения. Защото България достатъчно еднозначно се е произнесла за своето място в ЕС и в НАТО и пред нито една сериозна политическа сила в България не е стояла дилемата: Европейски или Евразийски съюз. 
Извън този идеен и чисто български ракурс, на ниво държавна политика се оформиха две основни тенденции в Европа. Едната е антируска: на страните от Прибалтика, Полша, Румъния, Швеция, които най-остро реагират на събитията в Украйна и на поведението на Русия в Украйна. Втората тенденция може условно да се нарече проевропейска: на държавите от Централна Европа – Австрия, Унгария, Чехия, Словакия. Към втората група, но с отчитане и на европейските баланси и транатлантическа координация, следва да се добавят и водещите европейски играчи по темата Украйна – Германия и Франция. Като проевропейска не означава проруска тенденция, докато антируска  в случая означава контрапродуктивна спрямо интересите на Европа. 
Тази разделителна линия  се проектира и по отношение на САЩ. Антируската позиция е проамериканска, докато проевропейската не е антиамериканска, но продължава да бъде проевропейска и в отношението към САЩ. Ключов разграничителен фактор между двата подхода е оценката за кризата в Украйна и за конфронтацията с Русия през призмата на европейките интереси и сигурността в Европа в дългосрочен план. В единия случай сигурността на Европа се разглежда в тясна връзка с отношенията с Русия и това е тезата, която застъпи Ангела Меркел на форума в Мюнхен. Втората тенденция е склонна да търси сигурност без и срещу Русия, като залага на конфротационност, вместо на стабилни и предвидими взаимоотношения. Балканите до голяма степен следват логиката на политическия диалог, а не на разделението. 

Русия няма потенциал да разедини Балканите

Тя няма нито политическия капацитет, нито икономическата мощ да бъде разединителен фактор за страните на Балканите. Затова проблемът не е в нарастващото руско присъствие, а в засиленото европейско отсъствие в региона. Което има пряко отражение върху сигурността не само на Балканите, но и на Европа като цяло. Евроумората накара ЕС да проявява много по-ниска ангажираност, по-малък интерес към това, което се случва  на Балканите. Същевременно се наблюдава стремеж към отграждане, изолиране на региона от Русия и събитията в Украйна, като се изграждат нови, виртуални стени – икономически, енергийни, информационни, в сферата на сигурността.
Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер заяви, че до 2020 г. няма да има ново разширение на ЕС. Това не носи изненада от гледна точка на времевите рамки. Но през призмата на процеса на присъединяване то е контрапродуктивно, защото показва значително по-ниска европейска ангажираност и интерес. То измества хоризонта, намалява стимулите за реформи, демотивира и пренасочва институционалната и обществената енергия и отваря място за нови рискове.
Това с пълна сила изправя страните от Балканите пред по-неприятната част от

дилемата: евроинтеграция или национализми

Защото с ЕС-дефицита в региона избуяват национализмите. И докато в Западна Европа, където тече същият процес, това е по-скоро обществена реакция и придобива форма на ксенофобия и антиимигрантски прояви, то на Балканите национализмите нерядко получават и свои държавни екстензии, влияещи върху националната политика. Тези разделителни линии са традиционни за региона и минават по границите на държавите. При това – възобновяването на старите български, сръбски, турски, гръцки, румънски национализми се съпровожда и с появата на нови – македонски, босненски, хърватски, косовски. Вече има достатъчно основания да се твърди и за събуждане на позаспали реваншизми в региона. В особено деликатна ситуация са поставени страните, които утвърждават своята нова държавност, като Република Македония, Косово, Босна и Херцеговина. От една страна, те трябва да утвърждават новия си суверенитет и държавност, т.е.да издигат граници, а от друга, по пътя си към еврочленство, да са готови да отдадат този суверенитет и да премахват граници. 
Другите, новите разделителни линии се появяват вътре в обществата. Това също е процес, който обхваща цяла Европа и се оформя като основния разлом в началото на 21-ви век. Той е функция от процесите на глобализация и 

кризата на националната държава

когато загубената сигурност (национална, социална, чисто физическа), гарантирана досега от държавата, се търси на поддържавно ниво, в общността на религия и етнос Което пък е хранителната среда за ислямския радикализъм и за международния тероризъм. Тези разломи са много по-дълбоки и с тях борбата не може да се води с армии. В този смисъл случващото се в Украйна е анахронизъм, то е от инерционно реакция от миналото, защото Студената война е атрибут на двуполюсния свят и не отразява новите процеси в глобалния, многополюсен свят.  Паралелно с появата на нови глобални центрове като Китай, Индия, Бразилия тече засилен процес и на регионализация и утвърждаването на нови регионални лидери – Турция, Иран, Саудитска Арабия, Виетнам, Южна Африка, със свои амбиции и като глобални фактори.
Освен всичко друго се появяват наред с държавите и нови международни субекти. От една страна, вече има повече от дузина страни с разпаднала се или трудно защитима държавност – и не само в Близкия Изток и Африка. От друга – става дума не само за транснационалните корпорациии, или дори за наднационалните неправителствени организации, а за появата на нови регионални и глобални мрежи, включително и за глобално обществено мнение. променя се и характерът на военните конфликти, като наред с държавите вече воюват 

частни армии 

или паравоенни религиозни формирования.
Забавянето на евроинтеграционните процеси повишава риска Балканите да се изправят пред две еднакво негативни алтернативи – да се превърнат в зона-фронт или зона-буфер. Като Украйна в последните години иззе ролята на Балканите като барутен погреб и показа, че тези две опции не са несъвместими. Следва да се отчита и обстоятелството, че Балканите се намират в непосредствена близост до основните конфликтни зони и точки на напрежение в света. Не става дума само за Украйна и Черно море, което от зона за сътрудничество все повече се превръща в зона за надпревара, конкуренция и ескалация на напрежението. Крим дълго време ще бъде точка на напрежение. Директно влияние върху процесите в региона ще оказват и събитията в Близкия Изток, Сирия, Ирак, Афганистан, а действията на „Ислямска държава“. Стабилността на региона до голяма степен ще зависи от взаимодействието на две противоположни тенденции – към нарастване на стратегическото значение на региона в геополитически план, включително и за сигурността на Европа или към превръщането му в неутрализирана периферия. 

*Трета ежегодна конференция „Балканите в ХХI век – българският поглед“, т.г. на тема „Украйна и новите регионални разломи“ се организира от Института за икономика и международни отношения, УНСС, Българско дипломатическо дружество, Националната асоциация за международни отношения. Тя се предхожда от младежка кръгла маса на същата тема със съревнователен характер за студенти и докторанти от университетите в страната, като победителят в нея участва като един от основните говорители на конференцията.