Петър Кърджилов
доктор по кинознание
А първото от тях –
„Празника на труда в Плевен“
красноречиво говори, че поводът за осъществяването му е международният празник на труда 1 май. За негово начало се приемат неколкодневните масови демонстрации в Чикаго през 1886, когато десетки хиляди стачници се обявяват за въвеждането на 8-часов работен ден. Започнали на 1 май (по инициатива на синдикатите) митингите достигат своята кулминация на 4-и, когато на „Хаймаркет скуеър“ срещу охраняващите полицаи бива хвърлена бомба (твърди се – от анархисти). Сблъсъците са неизбежни. Падат жертви и от двете страни… Три години по-късно на 14 юли 1889 (100-годишнината от щурма на Бастилията) в Париж се събират около 400 представители на работнически организации и профсъюзи от цял свят, за да учредят Втория интернационал (международно обединение на социалистическите партии). По предложение на Американската федерация на синдикатите форумът приема резолюция, с която обявява 1 май за международен ден на протестите, чиято цел е съкращаването на работния ден до 8 часа. През 1890 празникът на труда се чества за пръв път официално – включително и в България.
Където по това време (до 31 март 1916) е валиден Юлианският календар (т. нар. „стар стил“), докато навсякъде по цивилизования свят е в сила Григорианският (т. нар. „нов стил“). И тъй като през XX век разликата между двете системи за отчитане на времето е 13 дни, то родният пролетариат отбелязва празника 1 май на 18 април. Разделението у нас се оказва не само календарно, но и идеологическо. „До съгласие за съвместно празднуване от двете социалистически фракции не се дойде“ – свидетелства „Дневник“ в навечерието на „Праздникът на труда“ (така е озаглавен самият материал). – Широките и тесните социалисти устрояват отделни манифестации. След обяд двете манифестации в определен час ще бъдат пред Народното събрание, дето ще говорят оратори от двете страни. Днес София е почервеняла от позиви за праздника“. По всяка вероятност същата е била ситуацията и в Плевен, където в началото на века индустриалното производство, а ведно с него и „работническата класа“ набират сили. Затова и не е изключено хрониката „Празника на труда в Плевен“ да е отразила шествията и на двете фракции на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП).
участниците в студентската екскурзия
за която известява отново „Дневник“ – на 16 април с три реда: „На 19 т. м. софийската студенска младеж, заедно с част от професорското тяло, ще посети гр. Плевен“. Най-логичното обяснение за повода на тази визита е датата 20 април, на която през 1876 избухва Априлското въстание. И през 1914 (както и днес – макар цял век по-късно) годишнината от величавото събитие (макар в случая тя да не е кръгла) е повишавала градуса на патриотизма, а и е провокирала екскурзии из страната (макар че за случая Плевен едва ли е бил най-подходящо избраното място). Затова пък ролята на града в последвалата бунта Руско-турска война (1877–1878), довела до освобождението на България, е ключово. Хрониката „Посрещането на софийските студенти“ ще да е отразявала именно пристигането (най-вероятно на плевенската гара) на академичната младеж и предвождащата я „част от професорското тяло“. Много е вероятно репортажът да е запечатал и мигове от състоялите се в града тържества, посветени на 38-ата годишнина от Априлското въстание.
Тъй че е било напълно възможно операторът на „Модерен театър“ да е пристигнал в Плевен ден или два преди екскурзиантите, да е отразил на 18 април Празника на труда, да е посрещнал на другия ден софийската студентска младеж, да е проследил нейните бодри стъпки, а след като се е поосвободил от поетия ангажимент, да се е поразшетал из областния център, „панорамирайки“ неговите исторически обекти – материал, превърнал се след няколко дни в изгледа „Забележителностите на Плевен“.
Кой е бил този кинаджия?
Като се има предвид, че заглавията, изграждащи плевенската целулоидна трилогия, са обявени в програмата само на „Модерен театър“, а и биват показани единствено там, може да се предположи, че тъкмо столичното кино е техният най-вероятен продуцент. За него по това време работи като прожекционист испанецът Гаетано Пие де Флорес, „родом от гр. Барцелона“ (според мемоарите на Васил Гендов, патриарха на нашето кино). Тогавашните прожекционисти, освен че са наричани „оператори“, са били оператори и в съвременния смисъл на думата – т. е. „снимачи“. Гаетано е ползвал дървена кинокамера тип „Пате“, която е била доставена у нас от директора на „Модерен театър“ Аладар Оттай. Заснетият филмов материал е бил обработван в едно от таванските помещения на „Модерен театър“, наричано „лаборатория“. В дървени корита и по най-примитивен ръчен начин е осъществявано проявяването, а сушенето на лентата е ставало върху въртящ се дървен барабан. Въпреки първобитните условия Гаетано съумява да остане в историята на родното кино като оператора на първия български игрален филм „Българан е галант“, осъществен от Васил Гендов най-вероятно през лятото на 1914 – по същото време, когато биват заснетите и плевенските репортажи! Най-вероятно от испанеца, който си тръгва от страната ни след избухването на Първата световна война…
Премиерната дата 11 май едва ли е избрана случайно – денят на Светите равноапостоли Кирил и Методий се свързва преди всичко със „софийската студенска младеж“ и „професорското тяло“, отколкото с политиката и социалдемокрацията. Тъкмо на тази дата „Утро“ оставя за идното безценната си информация, оказала се обаче единствена (поне засега). Любопитно е, че в същия ден и „Дневник“, и „Мир“ поместват „менюто“ на „Модерен театър“, включващо „Сестрата на мисионера“, но не и „плевенската епопея“…
