Без оръжие, само с раница и статив

Михаил Григоров

По случай 100 години от включването и участието на България в Първата световна война Националният военноисторически музей откри в навечерието на Гергьовден – Деня на храбростта и Празника на Българската армия, изложбата „Нямах оръжие. Имах раница и статив“, с над 400 творби на български художници, мобилизирани, за да отразят бойните действия със средствата на живописта. По този повод разговаряме с директорката на музея, доцент д-р Соня Пенкова. Още в началото на разговора тя уточни, че годишнината не е единствената причина за подреждането на тази уникална експозиция, в която някои от творбите се показват за първи път пред публика. Другата сериозна причина, която провокира желанието на музейното ръководство да организира изложбата, е, че тези художници са много коментирани и главно критикувани. Коментарите започват още по време на войната и продължават почти цяло десетилетие след това. Те са главно в специализирания печат, отразяващ художественият живот в страната, но и в останалата периодика по него време. Оказа се обаче, че с това причините не се изчерпват.
НВИМ подготвя двутомен албум с творби на повече от 60 художници, рисували по време на Първата световна война. Очаква се до 2 месеца изданието да бъде факт. 

Критиките към художниците, отразявали бойните действия и живота в армията по време на Първата световна война, идват главно от страна на политическата класа. Обвиняват ги, че са донесли от войната предимно пейзажи и в картините им твърде малко присъстват вихрената атака, грохотът на боя и победният устрем на българския войник. От художествена гледна точка критиката ги упреква, че картините са прекалено сюжетни. Липсва играта с колорита и формата, няма ги белезите на онова изкуство, което има претенции да излъчва нови идеи и послания към публиката. В картините им не се забелязва и никакво влияние на модерните по това време европейски течения в живописта. 

След като се заравя в огромните по обем писания за тези художници и се вглежда във фонда на музея, д-р Пенкова открива, че обикновено художествените експозиции, подреждани досега, отразяват войните за национално освобождение и обединение на България, но не показват пряко 

ежедневието в тези войни 

Голяма част от тези творби са рисувани през 30-те години на миналия век, когато страната ни вече е в друг етап на развитие, клаузите на Ньойския договор почти са отпаднали и на дневен ред идват новите споразумения. Те ще включат България в следващата световна война, която чука на вратата. 
Българската държава и Министерството на войната са извлекли и известни поуки от Първата световна война, затова насочват политиката към използване на изкуството във военната пропаганда. Резултат от тази нова линия са  много от произведенията на художниците през 30-те години. В постоянната експозиция на музея такива картини преобладават. След едно по-внимателно вглеждане в картините, рисувани по време на войната, се оказва, че темите в тях и в живописта от 30-те години почти напълно се разминават. В произведенията, рисувани по време на самата война, липсва победоносният устрем на българската войска. Там войната е представена в окопа, с телата на ранените и убитите, с телените мрежи, с намерения загинал или ранен другар. Художниците също са войници, те също като останалите са там, защото са мобилизирани и изпълняват своя патриотичен дълг.  Но са пренесли със себе си и своята творческа чувствителност и отношение към света, и главно към войната. 

Те са поставени в същия коловоз, в който са и всички войници и офицери.  В картините им са и бежанските потоци и обозите, затънали в дълбоката кал, оръдията, които не могат да мръднат от позицията, защото колелата са срязани и оръдието ще стреля, докато има поне един останал жив артилерист. В тези картини е показан и най-големият враг на войниците – бълхите, показани са умиращите животни, липсата на храна. До такава степен на моменти липсва храна, че един от художниците посвещава цяла картина на 

дневната дажба – къшей хляб

Разминаването в натурата на картините, рисувани на фронта, и в тези от 30-те години се оказва наистина поразително. 
Другата причина за подреждането на новата експозиция е големият брой художници, които и през Балканската и през Първата световна война се титулуват като военни художници. 
А военен художник е длъжност, въведена през Първата световна война. Ярослав Вешин е единственият художник, който заема подобна длъжност преди това. Длъжността му се казва главен художник на Щаба на действащата армия. Бил е на щат като такъв, затова е известен като първия български военен художник.  
През 1915 г., когато Вешин е вече много болен и му е трудно да работи, Министерството на войната обявява конкурс за нов главен художник на Щаба на действащата армия. Този конкурс го печели Борис Денев. До края на войната към Щаба на армията като военни художници са назначени и Георги Евстатиев, и Димитър Гюдженов. Гюдженов е бил още веднъж военен художник в периода от 1933 до 1947 г., а Борис Денев остава главен художник на армията до 1925 г., когато напуска сам, защото изискванията за парадност в картините за армията се разминават с вижданията му за начина на отразяване на военния живот. 

След мобилизацията за Първата световна война към всяка дивизия в армията е назначен по един военен художник. В някои дивизии по време на войната се сменят по 6 човека на тази длъжност. Има движение на художниците от дивизия в дивизия. 
Редом с тях в частите има много други художници, които също не се изпращат на бойни действия, а от тях предимно се иска да рисуват.  
Основната задача на военните художници е да съхранят за поколенията образа на войната. Тази задача е записана в правилника за военните художници, който става факт малко преди края на войната. Военните художници в известен смисъл се ръководят от Картографския институт, а впоследствие от Историческото отделение към Щаба на действащата армия. Затова донякъде те са на двойно подчинение – от една страна на института или отделението, от друга – на щабовете на армията и на дивизиите. Историческото отделение се  занимава с написването на историята на войните. 
На фронта художниците освен това са поставени пред голяма дилема. От една страна, стои патриотичният дълг, а от друга – жизнеутвърждаващата същност на изкуството. Художниците не обичат да рисуват смъртта. В противоречие с длъжността им на военни художници влиза естественият стремеж на всеки човек да оцелява. Към това се прибавя и хуманната функция на изкуството, което трябва да бъде възхвала на живота, а не на фронтовата действителност, осеяна с човешки страдания и гибел. За художниците войната е 

нещо чуждо и страшно 

както казва Никола Танев. Тяхната чувствителност не им позволява да разбират защо хората се избиват взаимно, след като са създадени да живеят заедно на тази земя. 
Никола Танев дори се опитва да участва в бой, а след това пише в спомените си, че когато човек се бие на война, той не мисли какво и как ще изобразява върху платното. Единствената мисъл е как да се спаси от куршумите, а не да осмисли философските и образните послания на бъдещата картина. „Единственото усещане, с което излизаш от битката, е усещането за ужаса на боя“, пише Танев. Никола Кожухаров, който в картините си показва много силно мощта на българската войска, в действителност е пълен отрицател на войната. А Гюдженов разказва в спомените си как в тежките походи, измокрен и уморен до крайност, сяда под някое дърво по време на почивка и рисува скиците, които после ще се превърнат в картини. Спомените на тези художници допълват техните картини, те допълват и цялостната картина и същност на войната.

През 1916 и 1917 г. две големи групи български военни художници  участват в международна художествена 

изложба в Берлин 

В нея една част от творбите са военна живопис. Гюдженов разказва, че като го пускат в отпуска да рисува картини за изложбата, се оказва, че няма материали – нито платна, нито бои, още по-малко рамки. По това време армията купува материали за военните фотографи, но за художниците – не. Те сами трябва да си ги набавят от заплатите, които получават. Проблемът не е толкова, че парите са им малко, а в това, че няма откъде да се купят тези материали у нас. За Берлинската изложба Гюдженов сваля една от завесите на прозореца на кухнята си вкъщи и от нея си приготвя няколко платна. Известната му картина „Боят на Росовити камък“, която получава много положителни отзиви в Берлин, а днес е в изложбата на музея, е рисувана на парче от тази завеса. 
Това че тези художници рисуват картините си с помощта на подръчни материали, днес изключително много затруднява реставраторите, които трябва да ги съхраняват и да ги подготвят за изложби. В това отношение НВИМ през годините полага невероятно много труд. Има картини, рисувани върху платно, съшито от огромно количество малки парченца. Поддържането на такива платна  изисква неимоверни усилия и майсторство. Тези усилия остават невидими за зрителите. 
Съдбата на НВИМ е пряко свързана с творчеството на военните художници, защото началото на музея е поставено с една голяма 

колекция от картини 

откупени от военното министерство през 1916 г. Тези картини са участвали в различни изложби както в чужбина, така и у нас. Това става в разгара на Първата световна война. Така музеят е „Създаден с изкуство“, както е заглавието на изложбата през 2013 г., в която са показани картини от първата му колекция. Този факт също е от причините за днешната изложба.
Всички големи български художници от онова време са рисували войната. Рисували са много пейзажи, лирични късове природа, което е било техният начин да покажат отрицанието си към войната. Рисуват и разрушенията, които тя причинява. Рисуват също и много български старини. Това е задача, поставена пряко от военното министерство. Общо взето, Щабът на армията се отнася толерантно към художниците. Толерантно се отнасят към  тях и най-висшите офицери. Неприятностите в ежедневието идват най-често от малките началници. 
Творческият процес при военните художници е по-сложен. Няма как на фронта, в разгара на битката, един творец да опъне статива, да разтвори боите и голямото платно и да рисува часове наред с упоение маслената си картина. На фронта се правят 

скици и рисунки 

По-късно в ателието художникът пресъздава онова, което е запечатал върху рисувалния лист или бележника, сред гърма на битките. Първата световна война е и времето, в което прохожда военната ни пропаганда. Чуждите художници, за разлика от нашите, са били изцяло ангажирани за нейните цели. Българските не участват в нито една от създадените по време на войната пропагандни структури. В другите държави – и съюзнически,  и противникови, военните художници са част от пропагандната машина. Тогава се създава камуфлажът, например. 
Претенциите към нашите художници са били да боядисат столовата или автомобилите на щаба. Потенциалът им остава неизползван, като се има предвид, че половината завършват у нас, другата половина – в Европа, но, тези които са учили у нас, после специализират в чужбина. 
Въпреки тези недостатъци Щабът на армията полага много усилия да организира благотворителни изложби на тези художници и по време, и след войната, в помощ на пострадалите и техните семейства. По това време с благотворителна цел са откупени много картини от военното министерство и от Щаба на армията. За съжаление съдбата на голяма част от тези картини е неизвестна и досега. Най-много творби се губят в периода 1944 – 1946 г. След откупуването им те са били

разпращани по казарми, военни клубове 

и други сгради на военното ведомство. За щастие много български списания и вестници в годините на войната публикуват огромно количество рисунки  и скици на военните художници. Независимо от загубите през времето днес НВИМ разполага с огромно количество творби от над 270 български художници, които са били на предната линия и с четката и таланта си всеотдайно са писали историята на войните  за поколенията.