„Одесса!“, това беше думата, която, както ми се стори, моят приятел, когото за удобство ще наречем Валенски, произнесе с двойното руско изсъскване, дума като въздишка с отворен финал, звучна като наздравица, кратка като вик преди боя, SOS от усукани на свредел змии, които се плъзват в „О“-то на ухото ти, превъртат ключалката на въображението и разлистват в недрата му пищния ореол на пауновата си опашка. „Дай да идем в Одеса, Киев е далеч!“, предложи изведнъж Валенски, защото не понася Балканския полуостров, а и вече бе ходил в Киев, докато аз му мънках по телефона разни простосмъртни оферти за Нова година в Нови Сад, които той отхвърляше една по една, сякаш предварително зачеркваше пропилените дати в календара.
За Украйна от 2009 г. насам не ти трябва виза, достатъчен е червен паспорт. Билетът за автобуса до Одеса струва нищожно малко – едва 115 лева от Варна в двете посоки (около 700 км), или 185 от София, вариант, който трябваше да предпочета, заради ужасяващите гледки на повечето български чакални и мъртвешкия им студ, който едва не ме умори на връщане. Добре, че на отиване Валенски вече ме чакаше във Варна, защото настояванията на тамошните цигани за левче или цигара, са твърде трудни за удържане от сам човек.
Около 200 лева за 6 нощувки, т. е. по стотина лева на легло ни излезе двойната стая в хотел ОК Odessa в „Аркадия“, зона с по-баровски хотели и от Слънчев бряг. Когато пристигнахме в 6 сутринта след 36-часово седене в автобуса, хванахме една маршрутка от одеския Центральны вокзал (тяхната автогара) и за половин час стигнахме до хотела срещу 5 украински гривни, има няма 15-20 ст.
Там цари истински социализъм
не само в цените на градския транспорт, но и в състоянието на маршрутките му, което подобно на някогашния СССР е пред бавен, но сигурен разпад.
Хвърляме багажа в стаята, хотелът е по-сносен от повечето си тризвездни събратя у нас, още мирише на ремонт, има бар във фоайето, wi-fi в стаите, плоски телевизори, набримчено до откат с руски газ парно и хладилник, който, за мое щастие, е лишен от мини бар. Въпреки че не сме спали като хората от денонощие и половина, хвърляме багажа и излизаме навън, за да обменим накое и друго евро и да се запилеем в красивата и страшна приказка на Одеса, измислена за големи момчета.
Крайбрежната пешеходна зона в „Аркадия“ е почти пуста, само група работници опресняват леда върху временна кънки пързалка. Съзирам едно затворено кафене на име „Чехов“, чиято реклама имитира прочутия му автограф с потреперваща на финала опашчица, и мигом хващам Валенски да ме снима. Крайбрежната одеска зона намираме след пресен ремонт от страна скорошната градска управа, но одеситите, както ще науча по-късно, са бесни на управниците си заради изсечената навред вековна сянка.
Сменяме по 20 евро, което възлиза на около 530 гривни и влизаме в съседния нонстоп. Докато коментираме стоки и цени помежду си, една от трите продавачки, най-хубавата, брюнетка на къса черта с татуирани вежди и микроскопичен пиърсинг на нослето, повдига вежди, лицето и се разтапя в широка усмивка и ни пита: „Вы болгар?” А ние: „Мы болгар!”
„И я болгарка!“, вика мацката и продължава искрено да ни се радва: „Как вы красиво говорите, не как нас из Болграда!” Питаме за дискотеки, барове, изобщо – интересните места из Одеса, а тя ни казва, че по барове не ходи, много-много вече не излиза, щото от едно известно време „была замуж“, омъжена един вид.
И от тук нататък, където и да говорим на български, било по тротоара, било в градския транспорт или търговските им комплекси, ще срещаме наши
чиито предшественици са се изселили тук още при основаването на града (преди малко повече от два века), весели и усмихнати българи със златни зъби и меко провинциално произношение, които ще ни уверяват: „Былгарите – везде (навсякъде), былгарите къде ги няма!“
Добираме се с много питане до „Дерибасовска“, главната пешеходна улица на Одеса, докато наоколо ни се представят гледки на политехнически гасюдарствени университети, тумбести луковици на позлатени кубета или островърхи катедрали от цялата палитра на християнското вероизповедание, която е застъпена в този мултинационален едномилионен град, в който българите са третото етническо малцинство след украинците и руснаците, като надвишават дори евреите, започнали да напускат родните си места още през 70-те, за да се преселят в обетованата си земя – най-често Израел, нерядко Америка и Австралия. Автопаркът, предлаган от одеските улици, прилича на нашия през 90-те заради високите вносни мита, на които ЕС обрича потенциалните си членове. Тук все още можеш да срещнеш забравени марки като форд ескорт и опел аскона, разбити лади и волги, дори – жигули и тук-там гъбката на някой запорожец –
цял музей в действие на съветското автомобилостроене
„Дерибасовска“ е улица, наречена на името на един от основателите на града, френския евреин Остап (Йосиф) де Рибас, който в годината на Френската революция бяга от гилотината по тези земи, за да предложи услугите си на Екатерина Велика при превземането на татарската крепост Хаджибей. Улицата е павирана, съпровождана от мол и макдоналдс, а в централната й част е ситуиран украинският вариант на коледно виенско селце с дървени къщички, в които се предлагат греяно вино и казашки шашлици вместо познатите вурстове.
Рано е още, неделя, одеситите спят, само две тийнейджърки ни предлагат разходка с пони и спортни коне, която отказваме, докато ни накачулва цяла сюрия местни циганки, досущ като нашите, които ти предлагат да ти гледат срещу пари, но може и да не ти гледат, ако откажеш, пак срещу пари.
Настръхвам, пъхам си ръцете в джобовете и се опипвам да проверя дали портфейлът й паспортът ми са си още на мястото. Изобщо, престъпността в Одеса е горе-долу единствената характеристика на този град, с която разполагах, преди да тръгна. Човек е свикнал да се доверява на разни домашни митологии, както се доверява на храната, която му сервират вкъщи, особено ако тези митологии почиват на отколешни семейни легенди. Баща ми е бил тук преди половин век, млад моряк в казармата, и на улицата го спрели с предложение да свалят пуловера от гърба му срещу солидна сума пари. Отказал баща ми,
но ония не се отказали
Завели го в някаква комуналка, пробвал мераклията пуловера на баща ми, но той се оказал твърде малък. Убедили го да почака, докато повикат друг мераклия с по-скромен ръст. Излязал баща ми да пуши на терасата, докато чака и изведнъж се оказал заключен отвън. Висял над три-четири часа и едва не се напикал на терасата, докато се появил някакъв съсед на съседната тераса и му позволил да прескочи, за да се прибере на кораба полугол.
Но съм чувал и по-страшни истории. За съпротивляващи се на грабеж минувачи, които докато си дърпат чантата, получават шамар с ръкавица, поплатена с бръснарски ножчета…
(продължава в следващия брой)
