войната на екрана в берлин

Темата за войната като ужасяващо античовешко явление остава, уви, винаги актуална в реалния ход на времето, а не само като болезнено историческо минало. Тъкмо поради това киното не се отказва от нейното разработване в различни аспекти, сюжети, документална достоверност или жанрова преработка. Дали случайно в тазгодишната селекция на официалния конкурс в Берлин няколко филма се занимават пряко с тази тема?

 Босненският режисьор Данис Танович доказа себе си още с дебюта си „Ничия земя“ (2001) и заслужено получи „Оскар“ и „Златен глобус“ за най-добър чуждоезичен филм. А както казваше големият руски кинематографист Михаил Ром, „Режисьор може да бъде всеки човек, който не е доказал обратното“. След това Данис Танович не бе толкова категоричен с някои филми като „Ад“ (2005), „Сортиране“ (2009), „Цирк Колумбия“ (2010). Но преди три години напомни за класата си именно в конкурса на „Берлинале 2013“ като спечели две „Сребърни мечки“ за прекрасния си филм „Епизод от живота на събирача на желязо“. Сега е намерил оригинален сюжетен повод да изрази мнението си към съвременната критична ситуация в Европа с деликатно припомняне на миналото. 
На 28 юни 2014 година в луксозния хотел „Европа“ в Сараево се събира голяма международна конференция от висши европейски дипломати по повод 100-годишнината от началото на Първата световна война, започнала именно в този град с убийството на престолонаследника Франц Фердинанд от патриота (или терориста?) Гаврило Принцип. Това е само ефектната завръзка, а после сюжетът се развива в съвременните реалности: персоналът на хотела, предвождан от една жена в пералнята, обявява стачка с най-обикновени работнически искания за по-добри условия на труд и по-високо заплащане. Конфликтната ситуация се усложнява и от умело въведена лична любовна линия, за да се преплете с общата атмосфера на несигурност, която витае във въздуха на Европа. Или както казва един от персонажите, „сега войната в Европа е невидима, без ясно очертан фронт, но тя съществува у съзнанието на хората, в напрегнатите социални и политически отношения, в препънатите надежди, в нарастващото насилие и дори смърт“. Тъкмо така, от едно случайно убийство на невинен човек поради престараване на дрогиран охранител, идва и заглавието на филма. Но то неслучайно напомня за убийството на престолонаследника преди 100 години, с което започват драмите на ХХ век, за да завършат с трагедията в Сараево през войната на  разпадаща се Югославия в края на същия неспокоен век. А нима новият ХХI е по-добър? Този въпрос неминуемо се поражда у съзнанието на зрителите след финалните надписи на екрана. 
В Германия споменът за Втората световна война е постоянна (и навярно  вечна) травма на историческата памет и колективното съзнание. Затова третият игрален филм „Самотни в Берлин“ на Венсан Перез (роден в Швейцария през 1964 г.) не е просто трагичен спомен за събития от 1940 г., когато Германия все още печели военни победи и празнува прегазването на Франция. Тъкмо в онзи момент на улична еуфория от временния военен триумф едно скромно работническо семейство е потопено в скръб по загиналия на фронта син. Филмът е екранизация по известния роман на писателя Ханс Фалада, публикуван след края на войната през 1946 г., и разказва за спонтанно породилата се лична съпротива на двамата почернени  родители срещу режима на Хитлер, които правят единствено възможното: пишат и разпространяват пощенски картички в съседните къщи от квартала с призив „Спрете военната машина! Смърт за Хитлер!“ С тази лична акция излагат на опасност живота си и Гестапо бързо ги разкрива. Но именно в тяхното наивно желание за противопоставяне на нацизма режисьорът вижда възможност да се обърне към индивидуалното съзнание на всеки отделен зрител, за да заяви убеждението си, че големите политически събития засягат всеки човек и от единството на хората зависи бъдещето на обществото. Настина, филмът стои малко старомодно в стилистиката на класическа екранизация, но добрите актьори преодоляват тази бариера и печелят доверието на зрителите. Това се

отнася на първо място за великолепните британски актьори Ема Томпсън и Брендън Глийсън. Дали заради тях (или от амбиция за световно разпространение), но оригиналният диалог на английски език отнема от достоверността на филма. Все пак сюжетът се развива в Берлин през 1940 година.
Войната има много лица. Оказва се, че авторската индивидуалност може да я види по най-неочакван начин, дори като опоетизиран черно-бял епистоларен разказ. Така 40-годишният португалски режисьор Иво Ферейра, който е роден тъкмо по време на колониалната война в Ангола през 70-те години на миналия век, сега пресъздава като далечно ехо нейната драма, осветена чрез личната кореспонденция на един млад военен лекар до неговата бременна съпруга. В основата на сюжета лежат автентичните военни писма на действителен лекар, публикувани през 2005 г., и предизвикали силен обществен интерес именно заради много личната гледна точка към войната и искрената, дори интимна откровеност между редовете. Режисьорът построява 105-е минути екранно време като визуална черно-бяла поезия, поднесена много естетски, със сдържана дискретност и безспорен усет за изповедалност на задкадровия текст. Но, разбира се, това прави филма твърде рисков и поставя на изпитание зрителската отзивчивост. Подобно поетично филмово есе очевидно може да се включи в подходяща фестивална селекция и дори да събуди интерес сред част от професионалната публика. Но от друга страна, филмът безспорно е обречен на неуспех при евентуално масово разпространение, където военната тема отдавна вече е белязана от съвсем други „задължителни“ жанрови клишета (батални епизоди, ефектни кадри, сурова реалност, кръв, разкъсани човешки тела и т.н.). Затова „Писма от войната“ стои някак самотно в мелницата на днешната филмова индустрия и по-скоро трябва да бъде включен в „червената книга“ на изчезващите фестивални образци. Това оправдава присъствието му в програмата на Берлинале, но остава въпросът, защо тъкмо в основния конкурс, след като можеше да бъде много по-точно на мястото си в някоя от паралелните, също така престижни селекции като „Панорама“ или „Форум“.

НАГРАДИТЕ:
„Златна мечка“ за най-добър филм: „Пожар край морето“, Италия, Франция, 2015, реж. Джанфранко Рози;
Голяма награда на журито „Сребърна мечка“: „Смърт в Сараево“, Франция, Босна и Херцеговина, 2016, реж. Данис Танович;
„Сребърна мечка“ на името на Алфред Бауер (основател на Берлинале): „Приспивна песен за скръбната мистерия“, Филипините, Сингапур, 2016, реж. Лав Диаз;
„Сребърна мечка“ за най-добър режисьор: Миа Хансен-Льов, „Бъдещето“, Франция, Германия, 2016;
„Сребърна мечка“ за най-добра актриса: Трине Дирхолм, „Комуната“, Дания, Швеция, Холандия, 2015-а, реж. Томас Винтерберг;
„Сребърна мечка“ за най-добър актьор: Мажд Мастура, „Хеди“, Тунис, Белгия, Франция, 2016, реж. Мохамед Бен Атиа;
„Сребърна мечка“ за най-добър сценарий: Томаш Вашилевски, „Съединени щати на любовта“, Полша, Швеция, 2016, реж. Томаш Вашилевски;
„Сребърна мечка“ за изключително художествено постижение: Марк Лий Пин-Бин, „Срещу течението”, Китай, 2015, реж. Ян Чао;
Награда на ФИПРЕССИ: „Смърт в Сараево“;
Награда на Екуменическото жури: „Пожар край морето“.

Божидар Манов, специално за „Българска армия”