Резултатът от преговорите между ЕК и Лондон в Брюксел беше очакван. Европа не може да си позволи да махне с лека ръка на членството на Великобритания в ЕС. Очевидно че Обединеното кралство е сред най-важните страни за съюза. Ако не беше намерен компромис, това би създало прецедент с доста опасни последици за ЕС като цяло.
Евентуален „Брекзит“ би разклатил цялата конструкция. Затова е важно да се обърне поглед към по-широкия контекст, към процесите в ЕС като цяло. Той е изправен пред проблема да преосмисли своето бъдеще, включително редица от своите механизми и дори цели. С исканията си за преразглеждане на договора Великобритания до голяма степен постави тези въпроси. Защото те са реални. Но така ие измести дебата, като го прехвърли в плоскостта Лондон-Брюксел, докато той трябва да се води равностойно от всички столици. Икономическата криза преди години и бежанската криза сега оголиха доста от вътрешните противоречия в съюза, начина на функционирането му и най-вече – отсъствието на единна визия за бъдещето на Европа. Ключовият въпрос е върви ли ЕС към изграждане на повече наднационално начало в него и повече общностни политики (към „по-тесен съюз“, което Великобритания извоюва да е неприложимо спрямо нея) или ще има откат и връщане към националната юрисдикция в редица сфери, което търси и Великобритания.
Избор, който трябва да се направи достатъчно бързо, аргументирано и единно,
ако ЕС иска
да се съхрани
Защото движението в двете посоки вече е част от сегашната практика – а това прави ЕС да изглежда непоследователен, нерешителен, неефективен.
Има утвърдени формати (еврозоната, Шенген), които оформят различни конфигурации в ЕС, респективно – различен статус на държавите. България и Румъния вече близо десетилетие са под мониторинг. Великобритания си е извоювала правото на неучастие в отделни политики (към момента в 4 такива – за да не се обвързва с общностни решения) – от които се възползват Полша, Ирландия, Дания.
Същевременно Европейската комисия се старае да извоюва повече политически правомощия и неслучайно председателят й Юнкер заяви, че ще бъде един политически председател на ЕК. Като всяка бюрокрация и европейската (а тя доста точно се вписва в определението „свръхбюрокрация“) постепенно навлиза в политическото пространство (по силата на концентрацията на експертизата и координиращите й функции). Но политическите решения в ЕС са прерогатив на Европейския съвет – съответните премиери, президенти или ресорни министри на 28-те страни-членки. Отдавайки част от решенията на ЕК, те с удоволствие й прехвърлят цялата отговорност…
Ако трябва да се резюмира резултата от преговорите в Брюксел, ЕС предпочете запазването на съюза пред отстояване на принципите му. Тук става дума преди всичко за накърняване на правата при свободно движение на работна ръка, който е базисен принцип на ЕС. Великобритания поиска и получи правото да наложи ограничение и отлагане за четири години на социалните плащания на други граждани на ЕС, извън британските – което само по себе си е неравноправно третиране на другите граждани на ЕС спрямо британските. Това, чрез което бе направен опит това решение да изглежда приемливо, е че подобна възможност се дава и на всяка от страните на ЕС.
Премиерът Дейвид Камерън заяви, че
Лондон никога няма да бъде член на еврозоната
и няма да поеме ангажименти по тази линия. Като първото е единствено въпрос на решение на Обединеното кралство, но второто е важно и за другите държави, не-членки на еврозоната (в това число и за България) – за да не им се налагат ангажименти, без да имат права. Което е сериозен контрапункт на лансираните неотдавна идеи за допълнително институционализиране на еврозоната, включително чрез създаване на собствен парламент и бюджет. Което би създало практически непреодолими вътрешни разделителни линии, окончателно би оформило ЕС като Европа на две (може би дори и повече) скорости, а и де факто би затвърдило периферния статус на България.
Освен реални отстъпки, които получи, Камерън успя да създаде видимост за победа и по тема, която на практика не стои в дневния ред на Европа. Той обяви, че Великобритания винаги ще бъде срещу създаването на общоевропейска армия и няма да участва в такава. Независимо че тази идея периодично се лансира, по нея няма съгласие нито от гледна точка на страните-членки на НАТО, нито в самия ЕС.
Договореното в Брюксел предотврати криза, но едва ли е здравословно за ЕС в дългосрочен план, защото до голяма степен
отложи
необходимия дебат
и го прехвърли на друга плоскост – през призмата само на отношенията Лондон-Брюксел. И решенията, които се постигнаха, макар и компромисни, са повече британски, отколкото европейски.
Най-важното, което се случи в Брюксел, е, че Дейвид Камерън получи възможност да се върне в Лондон и да каже: „аз постигнах своите цели и интересите на Великобритания са защитени и затова -гласувайте на референдума за оставането ни в ЕС“. Това му даде възможност да изиграе търсения тактически ход – да изтегли референдума за членството на страната в ЕС максимално рано – 23 юни т.г. От тук нататък на лидера на Консервативната партия предстои борба основно със и в собствената си партия. Защото най-силните антиевропейски настроения са в дясното крило на консерваторите. И неслучайно част от министрите в кабинета на Камерън официално ще агитират срещу оставането на Великобритания в ЕС, т.е.срещу министър-председателя, който ще агитира за обратното. И една от най-влиятелните фигури в Консервативната партия, кметът на Лондон Борис Джонсън, също заяви, че ще агитира за излизането от ЕС – независимо от усилията на Камерън да го накара да преосмисли позицията си.
Очакванията все пак са, че Великобритания като цяло ще гласува за оставането си в ЕС. Основанията са финансовите и икономически интереси на страната.
Крупният бизнес вече официално заяви
подкрепата си за продължаване на еврочленството, защото напускането би стеснило неговите възможности, включително и тези на финансовия център на Европа – лондонското сити. Впрочем, настоявайки за по-голяма либерализация и конкурентоспособност на ЕС и намаляване на бюрокрацията, Камерън същевременно успя да извоюва определени привилегии за Ситито.
Освен това, независимо от сериозната реторика за излизането от ЕС, достатъчно много хора в Обединеното кралство започват да си дават сметка какво би означавало евентуално изолиране на стран
ата от Европа – икономически и социално. И посочените от Камерън алтернативи в развитие на връзките й с Индия и Китай като заместители на ЕС, все пак попадат по-скоро в графата „политическа реторика“.
Евентуалното гласуване за излизане на Великобритания от ЕС би направило актуален и един огледален, втори референдум в Шотландия за отделянето й от Обединеното кралство. И този път там може да се очаква резултатите да се обърнат в полза на напускането на Обединеното кралство. Защото към националистическите гласове в Шотландия (близо половината от населението) ще се добави още една категория гласоподаватели – тези, които са „за“ ЕС и които досега гласуваха за оставането в ОК.
Всъщност и Камерън, и Великобритания за пореден път изиграха успешно картите си. И разчитайки на своята значимост получиха исканите отстъпки. И на практика добавиха към досегашните си привилегии допълнителни. Струва си да се спомене, че Великобритания е единствената страна, която си е извоювала да получава обратно част от членския си внос в ЕС (от порядъка на 4 млрд. евро ежегодно към днешна дата) – още от времето на Тачър. Като тогавашната аргументация е свързана с общата селскостопанска политика, от която основно се облагодетелства Франция. Както и с аргумента (звучащ странно за българското ухо), че тогава тя е била втората най-бедна държава в ЕС.
Като резултат – Великобритания постави реални, европейски проблеми, постигна британски решения и измести дебата за бъдещето на ЕС.
