Една изложба, която от две седмици може да бъде разгледана в Софийската градска художествена галерия, ни кара да се вгледаме в близкото минало на изобразителното изкуство и да преосмислим основни оръжия към бъдещето си – уменията за съпротива, за въображение и за справедливост. Изследователската идея на изкуствоведа Красимир Илиев намира израз в богата експозиция, която систематизира изстраданото по времето на социализма. Окулярите са два: начините за съпротива на българските художници срещу Системата и участниците – защитници на догмите. Изложбата „Форми на съпротива (1944-1985)“ не е обърната изцяло към миналото. Изваждайки на публичен показ методите за внушаване на страх, тя събужда нашия инстинкт за самосъхранение днес, когато преоблечени в други дрехи наставници не изпускат за употреба нови способи на несвобода, задействани чрез икономически лостове.
Експозицията е преди всичко документална и внушава усещане за автентичност – опит да се погледнат от упор неизвестни или недостатъчно популярни факти. Те илюстрират как опитът по инженерен път да се създадат нови личности според кройките на утопии, може да деформира артистите и тяхната изобразителна способност или до пълно унищожение, или до форми на абсолютно усамотяване и отчаяние. Но част от тях водят и до свръхпродуктивност, която в самовглъбяване ни разкрива нови хоризонти.
Разказът за близкото минало се опира на документи от Централния държавен архив, останки от досиетата на Държавна сигурност и натрупани публикации. Кое налага документален подход? Според интервюто, което кураторът Красимир Илиев дава на Кирил Василев във в. „Култура“, съществуват
„тъмни векове“
(между 44-а и 56-а г.), 
когато почти нищо не е изследвано, сякаш на всички им се е отщяло да се ровят сред болки и садистични ужаси. „Летопис на едно драматично десетилетие“ на Димитър Аврамов описва периоди след 1956-а, защото изследователят интуитивно е усещал, че без документи истината за предишните 12 години е непостижима. Само „Черната тетрадка“ на Бешков досега хвърляше ивици светлина върху мрака на тези години.
След септември 1944 г. част от най-популярните художници са арестувани. Отначало – затворници, а след това са концлагеристи (Генко Генков, Асен Николов-Шопа и Тодор Хаджиниколов). Някои са съдени от Народния съд, други – като Танев и Щъркелов, са в затвора без съд и присъда. Целта е артистичният свят да бъде уплашен според сталинската матрица. Някои от тях устояват като Борис Денев, който рисува тайно в околностите на София върху парчета картон, озъртайки се. Тогава идеологията, на социалистическия реализъм е така агресивна, че част от най-ярките художници спират да рисуват. Обесен е Никола Петков, а Бешков рисува метафоричната си серия как Бай Ганю убива Алеко. В доклад на Тодор Живков пред партийната група на СБХ директно са обвинени 30 художници като „жендовисти“ още преди писмото на Червенков, в което диктаторът официално сатанизира Жендов. Досиетата им не стигат читави до днес, унищожени са. Делото в ДС на Жендов – оцеляло – може да онагледи как действа Системата: той е подслушван; кореспонденцията следена; личен записвач-„квартирник“ от същата кооперация описва подробно делата му. Документът откроява обаче и достойни личности – Герда и Борис Ангелушеви, Весела Бибина, които са помагали на смазания Жендов.
Има и известен брой художници, които – искрено или от позиция на изгодната конюнктура – се включват в пропагандните кампании на новата власт.
След репресията има процес на мъчително възстановяване творческите способности у авторите, но за част от тях „възкресението“ е невъзможно. Друга част даровити майстори са личности, преодолели страха, вътрешно уверени в себе си. Те отказват да се приобщят към пропагандната машина. Борис Денев, а по-късно Иван Георгиев-Рембранда не участват в художествения живот; бягат зад граница Христо Явашев и Любомир Далчев. Самоизолират се Кирил Петров, Лика Янко, Галин Малакчиев. В различни периоди те херметизират изразните средства в творчеството си. Най-рядката форма на съпротива е публичното говорене против властта – Генко Генков.
Бараков спира да рисува 10-12 години. Кирил Петров, нападнат жестоко от Богомил Райнов, се изолира на село, рисува така интензивно, че в началото на
60-те години постига нова образност
Бешков е отчаян: не мога да рисувам. Майсторът заявява същото „имам шемет“. Творбите им не изплуват публично – и Бешков, и Александър Добринов са с първа изложба през 1990 г. (46 години по-късно). Макар че Иван Милев е от първите реабилитирани художници, негова картина се показва 12 години след 1944 (първата му изложба). После творбата му се явява чак в средата на 60-те години под името „Богатир“, макар че изобразява Моисей, който потопява войските на фараона в Червено море. Да се преименуват произведения, е изпитан похват за манипулация на публиката.
Формализмът, бунтът срещу схоластично установените „разбираеми“ пластични норми е също форма на съпротива. Някои щастливци успяват да пробият и да се утвърдят – Златю Бояджиев, Атанас Пацев, Димитър Казаков, последвани от Ангел Станев, Зиятин Нуриев. Други така и не излизат на светло – години творбите им събират прах по мазета и ателиета и „възкръсват“ на светло като тези на Иван Георгиев-Рембранда и Евгения Воденичарова много по-късно. Това е групата на непознатите доскоро художници. Тази експозиция със сигурност изпуска от обзора си и други бунтари, чието творчество предстои да бъде открито.
Сред документите в експозицията на тази изложба могат да се откроят и имената на идеологическите диригенти в тези
вълни от репресивни мерки
Един от първите рупори, който от първите дни след 9 септември активно се включва в тази дейност, е Крум Кюлявков. Призован е от съпругата на Райко Алексиев като свидетел пред Народния съд. В същата роля по делото на Константин Каменов е и Николай Райнов. И двамата обаче от защитници се превръщат в обвинители на всички карикатуристи. Танев след инсулта, с разкривен почерк пише: Кюлявков е моят физически убиец. Сред най-активните със словесната тояга са Богомил Райнов, Любен Белмустаков и Вичо Иванов и това е илюстрирано в изложбата с техни текстове и книги. Белмустаков обаче през 1952 година с две анонимни статии в Литературен фронт е изобличен като плагиат и изхвърча от релсите. Две книги – „Естетика“ и „Против изкуството на империализма“ на Богомил Райнов атакуват от една страна „големия враг“ – Сирак Скитник, но от друга – и Кирил Цонев, Иван Ненов, Давид Перец, Султана Сурожон, дори Новите художници – всички не се вписват в доктрината, внесена от Съветския съюз.
Интересен повратен момент е появата на рисуващия вече с лявата ръка Златю Бояджиев. Без да е против властимащите, той се оформя като различен художник. Изложбата му през 61-ва г. е фурор. Показва автор, свободен от догмите, чиято поява вдъхновява мнозина, особено Атанас Пацев.
Ключ към промяната 
става 1968 г. и чешките събития. Това е втората идеологическа репресия на целия художествен живот отсам Желязната завеса. Появява се книгата „Люти чушки“, самоубива се Маргарит Цанев. Горчива е съдбата на скулптори като Галин Малакчиев и Александър Дяков. Художниците, които излизат от нормата, са изтласквани встрани. Изложбата и каталогът към нея илюстрират промяната и по времето, когато съветската перестройка отваря вратата на хаоса за окончателното разпадане на Системата. Някои от българските художници плахо тръгват към нова посока на подражание.
„Форми на съпротива (1944-1985)“ е продължение на една друга изложба изследване през миналата година в СГХГ – „Изкуство за промяна 1985-2015“ с куратор Мария Василева. Експозицията сега ще продължи до 26 май и ще бъде придружена от дискусии за историческия период и неговото отражение в художествената практика на изобразителното изкуство, литературата, киното. Предвиждат се и прожекции на документални филми.
