Другарят Червенков се оказа човек властолюбив и амбициозен. Култът към Сталин му допадаше, той напълно се покриваше с неговите стремежи, поради което у нас, в нашата страна, с голяма упоритост и последователност се подражаваше на всичко, което се правеше за възвеличаване на Сталин, за да се издига култът към другаря Червенков. Култът към другаря Червенков получи своето утвърждаване при честване неговата 50-годишнина, като с неговото име се свързваше болшевизацията на партията, победата на девети септември, успехите на нашето социалистическо строителство и бъдещето на нашата партия и страната.През 1962 г. Живков овладява и политическата, и държавната власт.
Така на прословутия Априлски пленум изгряващият диктатор Тодор Живков „разобличава“ предшественика си Вълко Червенков, върху когото трябва да паднат всичките гръмотевици, препоръчани от Кремъл и той да бъде определен като чудовището на култа, което сега ще бъде заменено с истински демократи. Сякаш останалите в залата на пленума преди ден са слезли от Балкана, където са били партизани срещу Червенков.
До края на 1947 г., времето в което съветските войски са все още у нас като окупатори, е завършила разправата с „фашистките гадове“, с довчерашните съюзници в ОФ, с офицерството, с духовенството, с интелигенцията. Време е за вътрешнопартийни борби и надмощия. Формалният повод е „демократизиране-то на партията“
Какво всъщност се случва от 2 до 6 април 1956 г. в сградата на днешната Софийска община? Нищо! Демонстративният и затова и по-честен като проявление култ към личността на Вълко Червенков е заменен с много по-коварната диктатура на Тодор Живков, подпомаган от неговите верни „чавдарци“. Така на този прословут пленум се излива фундаментът на дългогодишната диктатура. Едва ли някой си представя, че „заверата“ може да се осъществи без генералното разпореждане на Кремъл. Години след 56-а верни „трубадури“ на Живков пускаха на ухо легендите, как той почти минал в нелегалност преди пленума и писал „разгромяващия“ доклад с вярната си секретарка Ангелина Горинова в тайна землянка на Витоша. Не става ясно дали са си носили и пишеща машина, или Горинова е стенографирала на ръка. Вероятно несъществуващият партизански живот на „др. Янко“ по-късно е съчиняван чрез тайнствени конспиративни истории. Всичко е много по-просто. Цели три години след смъртта на Сталин, разстрела на Берия и закрепването на Хрушчов, в Москва най-после на 20-ия си конгрес обявяват официално „новия курс“ и се сещат да „реформират“ и От вярност към Хрушчов щяхме да станем република на СССР.подарените от Ялта „губернии“
В Унгария хората решават, че сталинският железен ботуш е премахнат и надигат глави, смазани безмилостно от съветските танкове. Тази „контрареволюция“ е използвана у нас от „демократа“ Живков за светкавично възстановяване на лагерите и натикването в тях на всички „недоубити гадове“.
Нашенци са извикани през март в ЦК на КПСС, на Червенков му е казано, че вече няма да е Големият Първи, а такъв ще е Живков, който и без това от 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП. Кариерата си дължи на невероятната комбинативност и отчаян кариеризъм. Поради липса на ясни заслуги до 9 септември 1944 г. най-големият му „революционен актив“ е оглавяването на щаба на Народната милиция в хотел „Славянска беседа“ в София, откъдето тръгват „ескадроните на смъртта“ – разстрелите без съд и присъда на „врагове на народа“ в първите месеци след „народната победа“. Но докато през ноември 1944 г. Трайчо Костов настоява за отстраняването на директора на „народната милиция“ Раденко Видински и на помощника му Кирил Николов-Странджата заради масови безчинства, Живков оцелява с ловко приплъзване на „партийна работа”. И така – в Москва
всичко е решено
а новият диктатор се ухилва на стария – видя ли, че не боли! А и какво толкова да боли? Червенков е оставен като заместник-председател на Министерския съвет, който пък е оглавен от неговия вътрешен министър – сатрапа Антон Югов. Остава и като член на Политбюро. Все пак е пряк роднина на „вожда и учителя“ Георги Димитров. И така чак до 1962 г., когато по заповед от Москва Червенков и Югов са изритани от всякъде и изключени от БКП. Ако някой очаква да са изпратени в Сибир, горчиво се лъже. Оставени са в грамадните си жилища, с огромна издръжка и лична прислуга от НСО. По този начин уж ги „контролирали“. И дума не става да бъдат дадени на прокурор или съд заради всички безчинства, в които ги обвинява Априлският пленум. Югов доживява 10 ноември 1989 г. и се жалва, че е изгонен от резиденцията си в центъра на София. БСП пък си го покани на пленуми и конгреси като репресиран от Живков!
На самото „театро“ от 2-6 април 1956 г. все пак не всичко минава гладко. Старият боец Добри Терпешев, разчитайки на славата си отпреди 9 септември 1944 г. заявява, че Живков е бил винаги толкова незабележим и незначителен, че няма никакъв принос в борбата
Скоро тези думи ще му донесат интерниране, пълно развенчаване и дори отнемане на пенсията. Съдбата му споделят и други „стари кадри“. Прокобата не отминава и някои от подкрепилите новия диктатор. Така Георги Чанков, който навремето е бил секретар на софийския окръжен комитет на БКП, а Живков – нещо като куриер, трябва да изчезне с тази забележителна биография, нищо, че е дал гласа си за „априлеца“. Скалъпват му грехове и го пращат опозорен в забвение. Най-голямата гавра е, че загиналата съпруга на Чанков – Йорданка е разведена посмъртно и площадът на нейно име става от „Чанкова“ – „Николова“. През 1962 г. Живков оглавява и правителството. Въпреки, че е бил неизвестно къде в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., знае силата на войската, която веднага е поверена на верния му другар „Лазар“ – Добри Джуров. И така – до 10 ноември 1989 г. От признателност към др. Никита Сергеевич, че го е издигнал по върховете на властта, подготвя дори обявяването на НРБ за 16-а република на СССР. Коварен номер спрямо не особено стабилната в болшевизацията Румъния – да попадне посред територията на Съветския съюз. Но през това време Хрушчов си има дертове с глупостите си в Куба и 16-та република не става реалност. Окончателното пълно овладяване на цялата власт
еднолично от Живков става с конституцията от 1971 г., където е записана „ръководната роля на партията“, а партията всъщност е той. Старата гвардия е разчистена. „Чавдарци“ крепят вярно „др. Янко“, защото това означава постове, облаги и благополучие. „Първият“ жонглира умело с властта, като през няколко години създава чувство за страх сред обкръжението си. Така от високи постове са свалени Борис Велчев, Александър Лилов и разни други номенклатурчици, сред които и любимката Дража Вълчева. Не че и те са изпратени в Сибир. Наместени са на синекурни длъжности със запазени благини. Но така се създава усещането, че ако някой дори си помисли за поста на Първия, ще отлети в небитието светкавично.
При коварната диктатура в учебниците не пише, както за Червенков, че Първият е сътворил всичко. Но пък има „априлско поколение” поети и писатели, които го възпяват много по-умело, както и „априлската линия“. Която запазва и развива, макар и невидимо репресиите, политическите процеси, тежката сянка на ДС. И на финала – насилието „възродителен процес“. Живков се опита да пробута дори на Горбачов, че ние сме направили „перестройката“ още през 1956 г. Е, този номер не мина. Но май се състоя следващият в програмата – дворцовият преврат на 10 ноември 1989 г. с всички свои драматични, комични и трагични последици.
„Благодарност за вдъхновението“
Любомир Левчев,
В. „Литературен фронт“, 3 септември 1981 г.
„Не бих дръзнал да резюмирам дори само най-главните насоки, които ни дават всички доклади, речи, изказвания, писма и други произведения на др. Тодор Живков, чрез които той проправи и вече доказалия своята историческа правота културен път на нова, социалистическа България. Това е отговор на дело, на което ще се посвещават и бъдещите поколения. Ние – хора, които сме се посветили на книгата, най-добре знаем как от нейното място в библиотеката можеш да прецениш нейното значение. Ето защо аз чувствам човешкия и писателски дълг да дам израз на онази дълбока благодарност, която изпитва всеки български творец пред човека и ръководителя, въоръжил нашето съзнание с крилати мисли, с идейни компаси и заряд от непреходно вдъхновение.“
(на 7 септември 1981 г. Т. Живков навършва 70 години)
