През февруари 1945 г. в Ялта, Кримска АССР, се срещат „тримата големи“– Рузвелт, Сталин и Чърчил. Едва ли може да бъде открито нещо ново в публикуваните протоколи от конференцията и те като тема за разсъждения са били представяни, според гледната точка на онези, които са ги обсъждали. Акад. Георги Марков наскоро издаде книгата „Разгарянето на пожара“, подготвя и втора книга за Втората световна война, която до няколко месеца трябва да бъде завършена. Тънки маневри и остри дискусии са се водели тогава, преди 70 години, когато вече се е виждал краят на войната в Европа. И когато т. нар. „привилегирован клуб“ – САЩ, Съветският съюз и Великобритания, са определяли съдбините на държави и народи за 50 години напред. Британският министър-председател на едно от разискванията казва, че съвещанието на трите държави е съвещание на особено привилегирован клуб. „Вноската“ в този клуб, грубо казано, е равна на 5 млн. войници. Сталин сваля малко летвата и допълва, че тази стойност може да е и само 3 млн. Рузвелт не казва нищо, защото вече се знае, че САЩ са най-голямата военна сила в света.
– Академик Марков, през февруари се навършват 70 години от провеждането на конференцията в Ялта, на която „тримата големи“ оформят окончателно решението за следвоенното устройство на Европа и света. Има ли все още спестени истини или неща, които не се казват за тези решения?
– В края на януари, в началото на февруари 1945 г. се вижда, че краят на войната наближава. Доста неща са изписани за тази среща и конференция, но е нужно да се знае и това, че всеки един от тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил, има свой отделен протоколчик. И сега когато чета за Втората световна война, засичам какво пише в съветското издание с това, което е в американското и в английското. В тези издания има спестени истини. За съветското това е разбираемо, защото тези истини са били спестявани. Наближава краят на войната и в Ялта се извършва дележът на света, определят се сферите на влияние. Именно в Ялта е сблъсъкът между Сталин и Чърчил.
Рузвелт се явява посредник между двамата, но по повечето спорни теми, дори по полския въпрос, защото има и емигрантско правителство, то е в Лондон, Рузвелт отстъпва. За това го упрекват след смъртта му. Той казва на Сталин: дали полската граница ще бъде по линията „Кързън“ или по тази, очертана от Пакта „Рибентроп-Молотов“ мен не ме интересува, вие трябва да имате решение. Ще обезщетим поляците с германски земи и въпросът ще намери своето решение. А за Европа това е най-важният въпрос. Какво прави Сталин? Обещава, че три месеца след края на войната в Европа той ще се включи в бойните действия срещу Япония. И наистина точно след три месеца, на 8 август 1945 г., Съветският съюз влиза във войната срещу Япония. Атомната бомба вече е хвърлена, това става на 6 август 1945 г., но Сталин изпълнява обещанието си. Генерал Маршал, председателят на Съвета на началник-щабовете, който в Ялта е съветник на Рузвелт, казва: „Ние без Червената армия няма да можем да решим въпроса с Япония.“ Така както на Чърчил му трябва в Европа Червената армия, така и на САЩ Червената армия е нужна в Далечния Изток. По това време японците владеят пространства от континенталната част на Азия, макар че са загубили войната по море и във въздуха, те имат много голяма сухопътна сила, която е разположена в Манджурия, Китай, Индокитай, та чак в Индонезия. Затова упрекват Рузвелт за действията му в Ялта. Хари Труман като негов вицепрезидент след известно време си позволява да каже: „Президентът отстъпи на Сталин, но този път аз имам атомната тояга и ще си възвърна позициите в света.“
В Ялта сблъсъкът между Чърчил и Сталин е за устройството на света след войната. Взема се решение, че Германия ще бъде разделена на три окупационни зони. Чърчил много държи и Франция да бъде реабилитирана като велика сила, въпреки че търпи поражение през 1940 г. Сталин тогава казва : „От вашите окупационни зони ще отделите за Франция.“ И така й става.
„Тримата големи“ решават да бъде унищожена военната индустрия на Германия, но това важи не само за военната, а и за цялата тежка индустрия. В плана на Хенри Моргентау, който е финансов министър на Рузвелт, се говори за т.нар. картофен план, т.е. Германия да стане земеделска, пасторална държава. В смисъл да не произвежда повече оръжие и да няма тежка индустрия. Това се решава в Ялта: съдбата на Германия и обезщетяването на поляците с германски земи. Това е много голям въпрос, защото по този начин се решава съдбата на 13.5 млн. германци от Източна Прусия, от Померания, от Судетите. Те са етнически прочистени от Червената армия в хода на нейното настъпление и това е за мен едно военно престъпление.
– Какво място заемат Балканите и другите, т.нар. малки държави на тази конференция?
– За Балканите се потвърждава протоколът от т. нар. процентно разпределение от Сталин и Чърчил, което се прави на 8 октомври 1944 г. в Москва. Тогава те делят влиянието си в Югоизточна Европа, измерено в проценти, включително и България. Накрая двамата си стискат ръцете за съдбата на нашата страна и става ясно, че 20 процента са за Англия и 80 процента – за „друго“ влияние. Иначе Гърция Сталин я отстъпва на Чърчил. Британският премиер го интересува Гърция, защото още има британска империя, има Суец, Кипър. Там, в Ялта, се потвърждава дележът и на Балканите.
През февруари 1945 г. се взема решение да се свика учредителното събрание на ООН на 5 април 1945 г. в Сан Франциско. Целта е да се учреди световната организация и да се създаде Съвет за сигурност. Днес някои оспорват това решение, включително и турският президент, защото на практика това е организация на победителите. Съветът за сигурност има 5 постоянни членове. В него влизат трите държави победителки, плюс Китай и Франция. Рузвелт не иска Франция, обаче Чърчил не иска Китай и в края на краищата и Китай и Франция стават членове, каквото е и днешното статуквото. Днес някои от новите сили казват: как е възможно положението от 45-а година да остане досега същото, непроменено? Това положение е запазено от края на Втората световна война. Освен това тогава Сталин успява да прокара предложението за три държави кандидатки за членове на ООН – Украйна, Беларус и Литва. Украйна и Беларус са най-потърпевши от войната.
– Само на официалните срещи ли се вземат реш- енията? Как са работили тримата големи?
– За това, което се решава на официалните срещи, има протоколи, но е нужно да се има предвид и друго. Тримата големи се срещат в късните следобеди, някъде около 17 часа и работят до полунощ. След това има вечеря, след това Сталин си пие грузинския коняк, Рузвелт – бърбъна, Чърчил – скоча. Сталин пуши с лула, Рузвелт – цигара, Чърчил – пура. И вече там решават съдбите на народите. Те подготвят следващото заседание, въпреки че отделно работят външните министри, генералните щабове, обаче те се споразумяват между себе и след това свеждат решенията на хората си. Те налагат тези решения уж с консенсус и съгласие. И още нещо, на което лично аз се учудвам: Сталин е имал определено предимство в обсъжданията, но за него се знае, че не е образован като Рузвелт и като Чърчил. Просто е учудващо как този човек с образование на недоучил семинарист и с такова потекло да е оказвал такова влияние. Защото потеклото на Чърчил е на лорд, а Рузвелт е от милионерско семейство. Това са хора на равнище и се учудвам как Сталин е съумявал да оказва влияние върху двамата и да се държи като равен с тях. Двамата зачитат мнението му. Освен това Сталин има вродена дарба, той е бил много паметлив и се е подготвял за всяка една среща. Неговите сътрудници са му предоставяли информация и за това какво евентуално ще се говори на следващия ден. Той е давал правото на Рузвелт да открива и закрива заседанията, въпреки че е бил домакинът.
Освен това Сталин притиска събеседниците си с настъплението на Червената армия. Той двузначно ги пита кога англо-американците ще разгромят Райха. Англо-американските войски вече са спрели на Рейн и обясненията са, че те не могат да продължат, защото имало лед, поледица… Въпросът е бил кой ще влезе първи в Берлин. В спомените си Айзенхауер пише, че ако тръгнат да превземат Берлин, американското общество няма да може да понесе големите жертви, които ще бъдат дадени. Рузвелт просто трепери да не би да се дават много жертви. За американското общество това е много чувствителна тема. Същото се отнася и за действията против Япония. Предварителните разчети са били, че ако трябва японците да бъдат разгромявани на всичките фронтове, те ще организират ожесточена съпротива ще бъдат дадени около 1 млн. жертви.
Сталин има това предимството, че може да жертва хората. Той използва общественото мнение в САЩ и казва: „Вие давайте оръжие, а аз ще дам нещо повече – кръв. Сталин много добре е знаел как да постигне целите си, защото е бил уверен, че без Червената армия САЩ не могат да постигнат нищо.
– Един от въпросите, които се обсъждат, е за съветските военнопленници, които ще бъдат освободени от англичаните и американците. Така ли е?
– Излезе едно издание на немски език „Ние, предадените от Ялта“. Става дума за съветските военнопленници. Там, в Ялта, се решава когато англо-американските части освобождават лагерите за военнопленници да ги предадат на Съветския съюз. Тези хора ги товарят на кораби, на вагони и ги изпращат в Съветския съюз. Там, Берия пак ги праща в лагери. Казват им: „Вие защо не загинахте?“. Става дума за близо 1,5 млн. нещастници, които обаче са предадени. Това важи и за власовците. Тях не са ги взимали в плен. Убивали са ги направо. Власовците бягат на запад, като вярват и смятат, че ще намерят закрила.
В един лагер в Регенсбург военнопленниците вдигат бунт, защото не искат да се качват на влаковите композиции (знаят какво може да ги очаква, ако попаднат в ръцете на хората на Берия) и англичаните убиват 500 души. Направо ги разстрелват с картечници, защото тези 500 души не искат да се качат във влака. Тогава, през февруари 1945 г., в Ялта Сталин казва: „Всички съветски граждани ще ни ги предадете.“ И това споразумение се спазва.
Подобно е положението и на фронта, където воюват български войски. Усташите бягат при нас, защото знаят какво ги очаква, ако попаднат в ръцете на Титовите войски. В спомените си Щерю Атанасов пише, че същите тези усташи бягат при българите, но след като са предадени на Тито, са били разстреляни 4000 души от титовистите за една нощ.
– Кога започва обективно да се оценява конференцията в Ялта като място в историята и представяне пред обществото?
– В мемоарите си (издадени през 1952 г.) Чърчил говори за Ялта, но някои неща премълчава. Това е естествено. Например, за дележа на Европа и за полския въпрос той в своите спомени пише, че се е борил до последно и че не е приел линията „Кързън“. Чърчил е много пристрастен в оценките си през 1952-53 г. Той става лауреат на Нобелова награда не за мир, а за литература. В западната историография през 50-60 – те години той налага своя модел, но някъде в началото на 70-те вече се появиха т.нар. ревизионисти – историографи в САЩ и Англия. В началото на 70-те години те направиха така, че бяха извадени на бял свят протоколите. След това излязоха спомени на съветници на тримата големи, които са били викани от време на време на масата на обсъжданията, следват и изданията на преводачите. Онова, което писа Чърчил през 1965 г., не е вярно, защото той просто се съгласи и искаше да изтъргува британската империя за сметка на Източна Европа. Той казва: „Добре де, ще дадем на Сталин Източна Европа.“ Разбираемо е това отношение за България, защото бяхме съюзници на Хитлер. Освен това той ни мрази още времето на Първата световна война. След това той предаде поляците. Той казва: „Абе, ще падне комунизмът.“ Да, ама той продължи 45 години. Лично аз не приемам някои неща. През 1994 г. на конференция в Мюнхен английски колега стана и ни упрекна нас, историците от бившия соцлагер, като каза: „Вие защо приехте комунизма?“. Не се сдържах и му отговорих: „Моля? Кой го е приел комунизма? Та нали Чърчил е решил да остави Източна Европа на Сталин? Вижте протоколите за това“.
В началото на 70-те години на Запад започнаха да изобличават Чърчил. Младите историци обориха дневниците и спомените, които излязоха в края на 50-те и 60-те години. В Съветския съюз се издаваше само история на Великата отечествена война. После те издадоха и история на Втората световна война, но вече разглеждаха войната не само на Източния фронт, а и в по-широк обхват. И те малко поразшириха погледа върху нещата. Вече ставаше дума и се обясняваше какво е ставало и в Северна Африка, и в Далечния Изток. Определен принос дадоха и спомените на маршалите Жуков и Василевски. Нужно е да се отчита и още нещо – през 50-те и 60-те години на ХХ в. известните съветски военни пълководци са още живи, но има и автоцензура. Съветските архиви през 90-те години се отвориха. Още при Елцин се отвориха, но не всичко още е достъпно. Единственото нещо, на което все още не е отговорено, е това за човешките загуби.
Велин Яворски
фото Вяра Йовева
