Българинът е незлопаметен. Той се лесно въодушевлява и е готов да се жертва за онеправданите и страдащите
Стигнахме до момента, когато през 1683 г. полският крал Ян III Собиески печели съкрушителна победа над турците при Виена и това дава повод на българите отново да прегърнат здраво вярата, че часът на освобождението е ударил. По тази причина готвеното отдавна въстание в Чипровци избухва. Турците са прогонени от околните села, народът ликува. Радостта му обаче не трае дълго. Турците се съвземат, потушават въстанието, избиват и пленяват голяма част от населението, а останалата част се спасява във Влашко. Чудното село Чипровци, което се слави с „богатства, култура и правдини”, както пише Недко Каблешков в книгата си „Априлското въстание“, която изследваме, е ограбено, опожарено и сринато до основи. Така неуспешно завършва и четвъртото българско въстание, подготвено и проведено след падането на България под турско робство. То макар и за кратко повдига бунтовния и неукротим нрав на българите и подхранва надеждата в душите.
Петото въстание избухва само 17 години след Чипровското – през 1700 г. Това е така нареченото Търновско, или Марино въстание. Защо и Марино въстание? Защото то дълго и внимателно се подготвя от една жена, която се казва Мара и е от старопрестолния Търновград. Мара е вдовица, решителна и добродетелна, и голяма патриотка. На 25 април 1700 г. въстаниците тръгват като поклонници към Лясковския манастир „Свети Петър“ и оттам се отправят към планината.
Като стигат планината, към тях се присъединява и
войводата Стоян
който е син на Мара. Гората се изпълва с въстаници, по селата се стягат за борба с поробителя четите.
Изпратените от Търново еничари, заптии и въоръжени турци за потушаване на въстанието претърпяват жестоко поражение, както отбелязва Каблешков.
„Въстаниците тържествуват. Броят им расте с всеки ден. Въодушевлението е голямо. Пристига не след дълго време от Одрин Омер паша с грамадна войска. Напада лагера на въстаниците с голям устрем. Те се бранят юнашки, но барутът им се свършва, разбиват ги и ги разпръсват. Въстанието се потушава.
Захваща се грозна сеч. Вършат се изстъпления, грабежи, палежи, потурчвания и др.
Черни дни настават за българина роб…“ – пише авторът.
В историята отминава и тази трагедия и през 1768 г. руската императрица Екатерина II отваря война на Турция. Войната продължава с прекъсвания до 1774 г., когато в Кючюк-Кайнарджа (Силистренско) се подписва мирът.
Много българи вземат участие в тази война
като доброволци
с надеждата, че тя ще донесе желаната от толкова дълго време „сладка свобода“. Те обаче горчиво се лъжат.
Чл. 5 от сключения между Русия и Турция договор гласи:
„Дава се амнистия на всички християни, турски поданици, взели участие против турците във войната“.
Руските войски се оттеглят от България. Повече от 160 000 българи са принудени да бягат в Русия и Влашко, защото турците въпреки чл. 5 от договора, „захващат да колят не само ония българи, които са участвали във войната, но и жени и деца, старци, като безчестили, опожарявали села и градове“.
През 1807 г. между френския император Наполеон и руския император Александър I се подписва Тилзитският мир, с който се уговаря подялбата на Турция. Договорът е подписан в град Тилзит, в Източна Прусия (след 1946 г. той остава в Калининградска област). В него е записано Франция да вземе Албания, Тесалия, Морея (Пелопонес) и Крит, Русия да получи Бесарабия, Молдова, Влашко и България до Балкана. На Австрия се дават Босна и част от Сърбия. Само Цариград с Тракия остава на Турция.
На това място Недко Каблешков пише: „ Споменаваме това, за да се види нагледно, че
великите сили
всякога са считали малките народи като плячка, която те можат да си делят, както им скимне“.
Цяла година след това същите велики сили водят преговори за подялбата на Турция, но така и не достигат до единно съгласие.
Русия обаче в изпълнение на Тилзитския договор през 1810 г. завладява Добруджа, Силистра, Тутракан, Никопол, Видин, Свищов, Разград, Плевен, Ловеч, Търново, Габрово и др. Така че в края на същата година цялата Дунавска България е в руски ръце.
Много българи доброволци вземат участие и в тази война, вярвайки, че русите воюват за тяхното освобождение. През 1812 г. с подписването на Букурещкия мир Русия получава Бесарабия и част от Молдова до р. 
„Настава ново изтребление за нашето племе, нови мъки и страдания“ – кратко заключава Недко Каблешков.
На 4 април 1821 г. в Гърция избухва въстание. В него се включват
2000 българи
със своите войводи Хаджи Михал от Копривщица, Хаджи Христо от Пловдив, Семко от Търново, Марко Бочар от Воден и др. Всички те воюват самоотвержено за свободата на гърците, макар да знаят, че през „500-годишното робство фанариотите и гръцката патриаршия са ни причинили повече злини, отколкото самите турци“.
„Българинът е незлопаметен” – подчертава Каблешков и допълва – „Той се лесно въодушевлява и е готов да се жертва за онеправданите и страдащите“.
Нашите доброволци в гръцкото въстание проявяват голямо геройство. Така например, разказва авторът, войводата
Бакал Гого
със 100 души
верни другари, удържа 4000 турски войници на прохода Ландак, не им дава да напреднат нито крачка, докато накрая идва подкреплението им и ги спасява.
След като описва това, Каблешков казва: „Ще видим след малко, как гърците ще ни се отплатят за жертвите, които народът ни им е дал в най-тежките минути – във въстанието за тяхното освобождение. А драгите ни читатели ще го разберат в следващия брой, когато ще започнем с това, че на 26 април 1828 г. Русия отново обявява война на Турция. На 7 юни, в присъствието на императора, руските войски отново минават Дунава, завладяват Добруджа и обсаждат Силистра, Шумен и Варна.
