Ако се върнем към 2010 г., ще си спомним за инцидента с кораба „Мави Мармара“, част от флотилията за Газа, и обтягането на отношенията между Турция и Израел. С чистките в редиците на турските въоръжени сили, които Ердоган проведе (и които, както виждаме, продължават и като репресивен отговор на властта в резултат на събитията от миналата седмица, обявени за опит за преврат) бяха променени кадрово висшите ешелони на военното командване в Турция, които преди това бяха в близки отношения със САЩ и Израел.
Архитектът на външната политика на Нова Турция – Ахмет Давутоглу, приписа на страната ролята на централна държава, която трябва да се възползва от всички възможности на средата, за да разгърне в максимална степен своя потенциал.
Нито той, нито президентът Ердоган обаче имат ясна визия кои са или биха могли да бъдат стратегическите партньори на Турция, за да постигне тя желаната нова международна роля. Свръхсамоувереността и
свръхамбициите на Ердоган
доведоха до преобтягане и преразтягане на турската външна политика. От доста време синергията вътрешна-външна политика „прегрява“. Управляващата „Партия на справедливостта“ и развитието едновременно преследва, от една страна, силно противоречив и високоинтензивен вътрешнополитически дневен ред, целящ цялостно социално и политическо преобразяване на страната, а, от друга страна, – амбициозна външнополитическа стратегия на изгряващ самостоятелен играч на регионалната и глобалната сцена. Това очевидно няма как да не доведе до това „прегряване“ или „преразтягане на мускули“ във външната политика.
И ако във вътрешнополитически план Ердоган постигна неограничена свобода на действията си (наричана от някои и произвол), то във външнополитически план пропусна да се придържа към една важна особеност – да се съобразява с останалите играчи. Повярвал в силата си и заслепен от множество вътрешни фактори, Ердоган започна да губи ориентация накъде води Турция.
А критичният момент в международната система настъпва тогава, когато някой от участниците решава, че няма да съобразява поведението си с останалите играчи и че може да се възползва от еластичността на тяхното търпение или нежелание за конфронтация. Всяка еластичност обаче има предел. И въпросът за Турция е кога Ердоган ще достигне точката на скъсване. За момента той продължава да е на предела на възможното и допустимото, но колкото по-сложно се развиват процесите в Турция и в региона, толкова по-трудно ще става за Ердоган да ги контролира сам. За момента той не демонстрира никакво съюзническо поведение, по-скоро се
опитва да прави сделки, да търгува, да се надлъгва
Възможностите за това също ще бъдат изчерпани рано или късно и тогава, вероятно, ще му се наложи да преоткрие съюзническото поведение, разбрал, че поне с един международен фактор не трябва да е конфронтиран.
Това преоткриване на съюзническо поведение обаче ще бъде проблемно и критично, защото до момента Ердоган успя да начертае много разделителни линии и да отправи недвусмислени послания към ЕС и САЩ, че Турция се движи по различен път. Можем да добавим, както и времето го доказва, че Турция се движи и в различна посока. Въпреки все по-голямото разминаване между нея и европейските й партньори, ЕС е в силна зависимост от Ердоган и той ще продължи да използва единствения и най-силния си „коз“ – потокът бежанци и истеричния страх на Европа от имигранти.
Какви биха могли да са геополитическите ефекти от това?
На първо място може да се очаква охлаждане на отношенията с ЕС и дори загуба на европейска перспектива за Анкара, ако продължават репресиите там и действително се стигне до връщане на смъртното наказание в страната. Като друга последица можем да очакваме, ако процесите в Турция продължат да се развиват по начина от последните няколко дни, то страната би се превърнала в проблемен член на НАТО. За това също вече има индикации от американска страна. САЩ отдавна са загубили доверие в управляваната от Ердоган Турция, дори президентът Обама отчита в края на своя мандат, че САЩ са се провалили в Турция. Това поставя под въпрос нещо много важно – бъдещето на военновъздушната база в Инджирлик, която е от стратегическо значение за САЩ и НАТО.
Има ли базата в Инджирлик алтернативи и кои са те
Остава отворен и въпросът, докога Ердоган ще успеява да отстоява позицията, че Турция може да е самостоятелен и свободно договарящ се играч. И дали такова поведение на free rider ще бъде приемливо за западните партньори. Дали и докога Турция ще спазва съюзническите си ангажименти. Тези ангажименти произтичат от съзнание за общност, базирана на ценности и интереси. При положение, че Ердоган вече многократно декларира, че Турция споделя различни ценности и интереси, с основание можем да се запитаме дали тези ангажименти ще бъдат поддържани и в бъдеще. Това би породило особено тревожни въпроси и за България, ако Турция абдикира от ангажиментите си в НАТО.
Колкото повече Турция се дистанцира от западните съюзници, толкова по-привлекателна ще става за Москва. И Русия, и Турция ще продължат да търсят пътища за сближаване, преодолявайки кризата в отношенията си от миналата година след сваления от Турция руски боен самолет. Процесът ще отнеме време, но ще е взаимен, тъй като и двете страни имат интерес да компенсират стратегическата си дистанцираност от западните държави и общото си разочарование от развитието на отношенията със Запада. За Москва поведението на Турция от типа free rider не изглежда да е проблем. От друга страна, при очаквания за неблагоприятни тенденции в икономиката, Турция, която е с високо потребление на енергийни източници, особено на газ, и има проекти с Русия за изграждане на атомни електроцентрали, ще продължава да търси нормализиране на отношенията с Москва.
Интересно би било какво ще е поведението на Иран при такова развитие на процесите. Виждаме, че Иран буквално е „ухажван“ от всички. Иран е важен фактор за процесите в региона, не само от гледна точка на справянето с ИДИЛ/ ДАЕШ, но и в цялостното преструктуриране и бъдещо реконструиране на Близкия Изток, в т.ч. разрешаването на конфликта в Сирия, бъдещето на Ирак и това, което за мнозина продължава да е
тема табу – евентуално създаване на кюрдска държава
Кюрдският въпрос е кошмар за регионалните сили, но от години САЩ са се ангажирали с него и е въпрос на време той да намери някакво решение. При цялостното сътресение в Близкия Изток, на което сме свидетели след 2003-а г. и особено през последните години, опитите да се регулира положението в региона вероятно ще доведат до сериозни промени. Със сигурност и турският президент Ердоган е наясно с това и ще се опитва, най-вероятно чрез изненадваща тактика, да предотвратява неблагоприятни за него и за Турция събития и процеси.
Едва ли обаче можем да очакваме съществени промени в статуквото в Близкия Изток преди провеждането на президентските избори в САЩ през ноември и встъпването в длъжност на следващия американски президент през януари догодина. Факт, който сам по себе си говори за неизбежната тежест на САЩ в региона. Другото неизвестно, което остава, е как ще се позиционира Иран спрямо очертаващия се дует Турция-Русия, от една страна, и европейските сили и САЩ – от друга.
*Доц. д-р Пламен Ралчев преподава в Катедра „Международни отношения“ на УНСС
