Сирийско-иракската драма навлиза в заключителен етап
Втората е тенденцията към постепенното съвместяване и евентуалното обединяване на двете антитерористични кампании в Сирия и Ирак. Самата „Ислямска държава“, или ДАИШ обхваща територии както на Ирак, така и на Сирия. Главната пречка за обединението на тези два антитерористически фронта е разминаването в отношението към сирийския президент Асад на участниците в двете международни коалиции – американската и руската. Обстоятелството, че сирийският президент не само не последва съдбата на други арабски диктатори, но напоследък укрепва позициите си след затварянето на обръча около Алепо, напълно обърка първоначалните планове на враговете му. Самият разпад на сирийската държавност постави на дневен ред нерешени етно-конфесионални противоречия и съживи сепаратистки амбиции, които дотогава бяха потискани под баасисткия похлупак. Става дума преди всичко за поставянето на дневен ред на кюрдския въпрос, придобил нова актуалност в условията на разпадането на държавността в Благодатния полумесец.
Кюрдската карта
Поредицата от успешни кампании на доминираните от кюрди Сирийски демократични сили в северната част на страната не само създадоха предпоставки за крайната победа над ДАИШ, но и за възникването на кюрдски автономен район. Неотдавна те превзеха и контролирания дотогава от джихадистите град Манбидж.
Това не може да не тревожи турския президент Ердоган – сирийските кюрди са свързани с терористите от ПКК, срещу които Анкара води вътрешна война. Затова Турция реагира остро срещу настъплението на кюрдите на запад от река Ефрат, което би им позволило да обединят всичките кантони в т.нар. „Кюрдски коридор“. Ердоган обаче е безсилен, тъй като среща двойна съпротива – от Русия и САЩ. Докато за Вашингтон сирийските кюрди са основен съюзник срещу ДАИШ, Русия на практика затвори въздушното пространство над контролираните от Дамаск райони. Тази двойна парализа сложи край на амбициите на бившия премиер и идеолог на неоосманизма Давутоглу, което ускори политическата му смърт.
Новият премиер Йълдъръм твърди, че Турция ще засили ролята си за решаването на сирийския въпрос. Ясно е, че това няма да бъде военна роля, особено при парализата на турската армия след неуспешния преврат от 15 юли т.г. И макар Анкара да отстоява тезата, че Асад няма място в бъдеща обединена Сирия, официално вече се допуска той да участва в управлението през преходния период. Арабските медии разпространяват непотвърдена информация за обмяна на визити между Анкара и Дамаск. Евентуално възстановяване на дипломатическите канали между съседните държави може да е част от поредната геополитическа сделка, обсъждана от Путин и Ердоган в Санкт Петербург. С други думи, Турция би била склонна на компромис с Дамаск, ако цената му ще е усмиряване на автономистките амбиции на кюрдите. А Асад също няма интерес в Северна Сирия да възникне автономна област по подобие на полунезависимия иракски регион на Барзани. Неотдавнашните бомбардировки на сирийската авиация на позиции на кюрдите в северната част на страната потвърждават този извод. Кюрдската заплаха допълнително сближава Турция и Иран, където местните кюрди създават проблеми на айатолласите.
„Шиитската ос“ на Русия
Нормализацията на отношенията в триъгълника Москва-Анкара-Техеран обаче не може да се разглежда като алтернатива на т.нар. „шиитска ос“ – наглед парадоксалния съюз между светска Русия, националистическа Сирия, ливанската групировка „Хизбулла“ и Ислямската република Иран. Опростенчество е тази ос да се разглежда като религиозно-шиитска и защото режимът на Асад обединява и големи части от сунитска Сирия. Тя възникна като отговор на неуспешния опит на регионалните сунитски държави като Турция и Саудитска Арабия да променят статуквото в Сирия с цената на подкрепата за джихадистите. Вместо това, Иран, „Хизбулла“ и Дамаск укрепиха позициите си, докато оглавяваната от Рияд международна сунитска коалиция не само не успя да привлече извънрегионални сили на своя страна, но и все повече е изтласквана в периферията на сирийско-иракския плацдарм.
Подобно развитие би трябвало да разтревожи управляващата династия на крал Салман, отговорна и за катастрофалната война срещу хутите в Йемен. И макар че не всяко поражение на Саудитска Арабия автоматично се причислява като тактическа победа за Иран, политиците в Техеран не може да не са доволни от развитието на обстановката в региона. Защото за втори път след свалянето на режима на Саддам Хюсейн от САЩ, съдбата им поднася победа почти наготово. Нещо повече – предстоящият щурм на най-голямата крепост на ДАИШ – иракския милионен град Мосул, още повече ще засили влиянието на Техеран и ще циментира тесните му отношения с доминирания от шиити багдадски режим.
От своя страна, Путин може да се поздрави с двоен успех. За по-малко от година след военната си намеса Русия не само гарантира превес на съюзниците си, но и си осигури трайни бази на сирийска територия – на ВВС край Латакия и на ВМС в Тартус. Стратегическото предимство на Москва бе затвърдено и от доскоро немислими „волности“, като използването от руските ВКС на иранското летище в Хамадан, както и обстрела на терористите с ракети от Средиземно море.
Канадската борба Обама-Путин
Обяснимо е, че при възникналата ситуация многобройните критици на Обама в самия Вашингтон и в Близкия Изток призовават Белия дом към „решителни действия“. Но президентът продължава да се придържа към курса на „стратегическо търпение“ при двойно балансиране – веднъж между Русия и регионалните съюзници на Вашингтон, и втори път между последните – например, между Турция и кюрдите. Впрочем последното е все по-проблематично при възникналата след опита за преврат криза в отношенията САЩ-Турция.
На фона на нормализирането на диалога между Анкара и Москва напрежението между атлантическите съюзници се отразява и върху общото съотношение на силите в Близкия Изток. Предложената неотдавна от външния министър на САЩ Кери по време на визитата му в Москва схема за разграничаване на умерените бунтовници от джихадистите (включващи, наред с ДАИШ, и Джебха ал-нусра, неотдавна преименована в Джебха фатах ал-Шам), представляващи легитимна цел на двете антитерористични коалиции, не доведе до очаквания ефект. Вашингтон обвинява Дамаск в нарушаване на постигнатите примирия, а на свой ред получава обвинения, че не допринася за горното разграничение.
Впечатлението засега е, че руската дипломация продължава да капитализира постигнатия превес „на терен“. Подобна тактика има своите ограничения – от една страна, увеличаването на международното брожение срещу твърде голямата хуманитарна цена на продължаващите сражения, а от друга – засилващият се времеви дефицит. Защото Путин добре знае, че политическата фаза на съвместната руско-американска инициатива, позната като Женевски процес, не може да бъде отлагана безкрай. А тя ще започне като замлъкнат оръдията – поне на фронта между „умерените“ и баасисткия режим. Ако се изпусне моментът, в играта ще влезе бъдещият президент на САЩ, който вероятно ще е далеч по-несговорчив с руснаците.
И от страна на Обама залогът е голям, защото засяга неговото политическо реноме и възможността да остави на следващата администрация един сравнително мирен Близък Изток, в който „Ислямска държава“ ще бъде лош спомен. До какво ще доведе тази надпревара с времето, ще видим буквално през следващите няколко седмици.
Д-р Емил Ценков, арабист
