А защо фото, с какво фестивалът „ФотоФабрика“ е различим и е печеливша кауза? Задавам въпроса на директора Еми Барух – в годините – самата гарант за смисленост (спомнете си изложбата на Фрида Кало и Диего Ривера, която гледахме благодарение на нея), а и в двата предни фестивала („Протестиращият човек“ и „Маргиналният човек“), както и в този – се сблъскваме с образци в сериозното изкуство и авторитети-партньори: Ройтерс, Getty Images. Защото
тяхната мисия е: Търсим смисъл!
За образец е моделът на фестивала „Фото Испания”, но нашата адаптация има своя физиономия. „В динамиката, в която живеем, снимката е много по-бърза медия, по-комуникативна и убедителна за масовата публика. Лаконична, безсловесна, универсална – убедена е и като журналист Еми. За широката аудитория, показаното миналата година със световните протести, беше красноречиво. Нямаше нужда от думи. Енергията на протеста беше осезаема, заразителна… Майсторски показана. Снимката е много, много важна медия.”
Сегашният, трети поред фестивал, е продължител на темата с фокус конфликтите – естествената среда, в която живеят протестиращите. „Протестиращите хора не са мнозинство. Маргинали, те бяха предшествениците на първото издание на Международния фестивал фотофабрика. Протестът е човешко състояние – да преработиш случващото се през твоята нервна система, през личната съдба. Да формираш и отстояваш позиция. Начин да участваш в собствения си живот. Да не си само зрител.
Идентифицирахме се с протеста, с изключените от обществото, със самотниците и различните.”
Снимат навсякъде – без фалш, без филтър
Преработват ставащото в лична позиция. Можем да го съпреживеем с откритата изложба (1–14 септ.) разположена на Моста на влюбените (а после, до 15 октомври, на оградата на НМУ „Л. Пипков“).
Темата е конфликти: сблъсък на идеи, емоции, поколения, култури, държави; противоборство между мъжкото и женското начало, човека и природата, между материалния и духовния свят; изпитание за човешкото достойнство. Провокативната и внушителна естетика на един от най-дръзките и разпознаваеми световни фотографи – холандеца Ървин Олаф, въздейства интимно с „Четири серии” – експозицията е в залите на Националната галерия. И още: изложби, световни българи-фотографи, срещи и лекции на известни творци – 52 фестивални дни. Нов сегмент Кинофабрика (3-21окт.)
Фотомаратонът
беше фокусът
който прикова вниманието. 144 от участващите успешно завършиха състезанието и предадоха своите 3 снимки по темите: „Още веднъж”, „Тишина” и „Бягство”. 6 часа снимане в градска среда (по два за всяка от темите, без да се знае следващата); снимки, предадени „направо от фотоапарата” без редактиране и обработка. Предизвикателството затрудни оценката на международното жури – за критерий се търсеше наличието на нестандартния поглед. Оценяваха анонимните фотографии според техниката на заснемане и креативността в разработката на темата.
Победители в отделните теми станаха – Йоана Кирова, Румен Токушев, Макс Пирски; втора награда за Георги Величков; а първата с 3-дневно посещение на Париж за Томислав Рашков.
Августа Манолева
Томислав Рашков
– От колко време се занимавате с фотография?
– От 6 години – любителски. Приятел ме запали, събирах доста време пари, за да си взема първия апарат. Оттогава не съм спирал. Фотографията се превърна в едно от основните ми хобита. Заобичах я като отражение на действителността по улицата. Снимал съм и на лента, и с дигитални камери, експериментирам с отражения, форма, сенки, светлини.
– А иначе, каква Ви е професията?
– Учител съм по английски език.
– Как Ви се видяха темите на Фотомаратона?
– Допаднаха ми. На друг такъв конкурс не съм се явявал. Очаквах да е нещо абстрактно с по-широка рамка, така че всеки да е в близък периметър до мястото и да намери вдъхновения. Очаквах темите да се преплетат в история. Аз ги преплетох. Започнах от първата, не ми бяха известни останалите две теми – идеята one more time (още веднъж)… Сетих се за баба ми, как сме си говорили за нейното време – колко бързо преминава и как иска отново да е млада. Представих си нея и отражението на дете в огледало, което минава през тялото им. Баба не се съгласи да я снимам, взискателна е. Тогава ми дойде да свържа нейната ръка с портрета й като млада и на дядо ми, който не е сред нас. Емоционален кадър, подбуден от силната връзка с баба ми – първото, за което се сетих като получих темата. Втората тема исках да има развитие. Сетих се за тайно място, знаем го аз и няколко души в София. Мазе под църква с вехтории, спомени от изминали животи. Добро продължение да се поровиш в килера на спомените. Открих булчинска рокля, запазена, красива – от епоха, истински предаваща емоцията на друго време. Сложих роклята в това пълно с вехтории пространство, за да пресъздаде формата на дух от миналото – духа на младостта. Третата тема беше най-трудна – „Бягство“. Бяхме изморени, много ходили из София, вдъхновението почна да ни напуска. Реших темата да е чисто техническа разработка – в мазето намерихме кръгло огледало, да го използвам като вид преплитане на действителност. Сетих се за жена-скитник. Виждал съм я из София как обикаля с куфари и си казах: Боже, перфектна е за тази тема. Но какъв е шансът да я намеря? И след половин час – я виждам на Седмочисленици. Почнах леко да я преследвам с огледалото, за да не я конфронтирам директно, и намерих нейното отражение над храма. Тя тръгва с тези свои куфари в далечината и си казах: това е кадърът! Там всичко приключи.
– Находка или шанс е това?
– Понякога е така във фотографията – излизам с апарата и цял ден не съм намирал нито един момент. Друг път моментите изскачат около тебе. Днес имаше особена енергия. Страхотни моменти, хора – навсякъде, специален ден.
– Как разбрахте за Фотомаратона?
– Моята приятелка беше виновникът да разбера, а и каза: трябва да се запишеш. Решихме да се запишем като екип. Беше изживяване между двама ни. Аз съм фен на конкурси, в които има компетентно жури, стори ми се нещо смислено.
– Ще имате ли мотивация пак да се явите следващ път?
– С удоволствие. Ако апаратът работи… за мене такива неща са предизвикателство и без да има награди. Харесвам хора, които се събират под кауза, слагат си рамка за действие и изпълняват задачи. Това мотивира фотографът да мисли по-концептуално, а не разхвърляно.
– Наградата Ви е Париж, но, и със задача, да се върнете със снимки. Как ще ги „употребите“?
– Пошегувах се, че в Париж ще снимаме пак на същите теми. Харесва ми. Мисля да направя същата серия, но с друга гледна точка. Снимал съм в Париж, там е различна ситуацията, пространството е широко, не позволява притаеност, както в софийските улици, в парковете можеш да се загубиш сред хората. В Париж си като на рентген. Трудно е уличен фотограф да остане незабелязан. Бил съм с баща ми, моята приятелка следваше в Париж. Уникален град. Нямам търпение. Останаха места, които тя съжаляваше, че не ми е показала. Ще ги преоткрие с мен. С нейна помощ ще се опитам да се домогна до местата, където да използвам сянката като мой приятел.
– На вашите ученици какво ще разкажете от и за конкурса?
– От тази година имам нови класове – III и V клас, малки са. Казвам им, че трябва да намерят това, което им е страст, да не спират да го преследват. В днешния свят има много неща, които могат да те запалят, но за кратко. А е важно да намериш това, което да гори в тебе истински и те прави щастлив – призвание. Дори да не могат да го намерят от раз, както в моя случай, да продължават да го търсят.
