Воин на България и Русия

Животът на всеки забележителен човек не преминава равно. Той е белязан от трудно изкачване на върхове, битки за отстояването им, пропадане в житейски пропасти, възраждане от тях и нови пътища напред. Такъв е животът на генерал Радко Димитриев, пълководецът на победните български войски, превзели Лозенград през Балканската война.   

Радко Димитриев е роден на 24 септември 1859 в село с. Градец, Сливенско. Съвсем млад, през май 1876 г. участва в Априлското въстание в този край. Когато руските освободителни войски през 1877 г. са в Северна България, Димитриев  преминава през трудни митарства през Балкана и се присъединява към тях при град Елена. Завършва школата за военни преводачи и е назначен за преводач при щаба на уляновския конен полк от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на Руската армия. На 22 януари 1878 година дивизията, в която служи Радко Димитриев, навлиза в Одрин. Тогава младият българин на руска служба не знае, че след повече от три десетилетия, като генерал, ще води по тези места български войски в 
нов освободителен поход
Завършва първия випуск на създаденото в София след Освобождението Военно училище. Тъй като е родом от Южна България, командването определя да служи в Източна Румелия. Областта формално е под турска власт, но цялата й администрация, полиция и Румелийската милиция са съставени само от българи.
Като румелийски офицер подпоручик Димитриев завършва Константиновското военно училище в Петербург, а след това и Николаевската академия на генералния щаб. Отличната му генералщабна подготовка дава основание веднага след Съединението да бъде назначен за началник-щаб на Южнобългарската армия, както е наречен Източният корпус, изпратен на предна позиция при Свиленград да посрещне очакваното турско нападение. 
Изпитанието обаче идва от запад със сръбската агресия. И войските поемат към Сливница, формирани в Задбалкански корпус с командир подполковник Данаил Николаев и началник-щаб капитан Радко Димитриев. Превратът срещу княз Александър Батенберг на 9 август 1886 г., разделя на два фронта 
героите от Сливница
Радко Димитриев  е един от главните заговорници, поради което е принуден да емигрира в Русия, след като Стамболов успява първоначално да върне княза, а след неговата абдикация да започне да управлява като регент. 
Димитриев служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия. 
Завръща се в България през 1898 г. след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите, участвали в преврата и в офицерските бунтове в Русе и в Силистра през февруари 1877 г. Той е един от малкото старши офицери, оцелели след братоубийствените събития. 
Още след потушаването на бунтовете са разстреляни майорите Олимпий Панов и Атанас Узунов, а подполковник Димитър Филов умира от раните си. Княз Фердинанд не утвърждава единствено указа за завръщането на ротмистър Анастас Бендерев, който остава на руска служба. През 1907 г. Димитриев вече е 
началник на Генералния щаб
На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от възцаряването си, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса.
По време на Балканската война Радко Димитриев командва Трета българска армия, която завзема с блестяща операция Лозенград. В Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция е начело на съединените Първа и Трета армии. По време на Междусъюзническата война отново е начело на Трета армия, която брани столицата от сръбско настъпление. 
След Междусъюзническата война Димитриев е изпратен като български пълномощен министър в Санкт Петербург. Позицията му е, че в започващия световен пожар България трябва да бъде съюзник на Русия. Правителството на Радославов и цар Фердинанд са взели друго решение. Това решава по-нататъшната съдба на генерал-лейтенант Радко Димитриев, който остава на руска служба и достига званието генерал от пехотата.

Трагедията на генерала идва на 11 септември 1918 г. Радко Димитриев и синът му са арестувани в Есентуки от болшевиките. Оказват се заложници във вътрешни междуособици на новата власт в Северен Кавказ. На 18 октомври 1918 г. над сто от заложниците, сред които и генерал Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК.

Началник-щабът на освободителния поход

През Балканската война българската армия извършва освободителен поход, белязан от блестящи  операции, удивили всички световни военни специалисти. Заради тях България е един от най-търсените и желани съюзници и от двата лагера в последвалата няколко години по-късно Първа световна война. Тези невиждани до тогава в световната военна теория и практика операции са планирани от Генералния щаб на армията, начело на който е генерал-майор Иван Фичев.  
Той е роден на 15 април 1860 г. в Търново. Едва 17-годишен е опълченец в Освободителната война. На 30 август 1882 г. завършва Военното училище. По време на Сръбско-българската война е сред защитниците на Видинската крепост. 
След войната служи в Търново и дори за кратко е адютант на княз Александър Батенберг при завръщането му след преврата от 9 август 1886 г. За разлика от мнозинството свои колеги, капитан Фичев не преминава обучение в руска академия, а през 1889 г. е командирован във висшата италианска военна школа „Scuala di Guerra“, която завършва през 1891 г. След завръщането си в България преминава през различни командни длъжности, за да се посвети и на военната наука. През 1893 г. е назначен за началник на новообразуваното учебно бюро при Министерството на войната. На тази длъжност му е поверена редакцията на списание „Военен журнал“, а самият той поставя началото на списание „Войнишка сбирка“, съдържащо военно-възпитателни разкази и повести. Генералщабната му подготовка продължава във военната академия в Торино. Следва изкачване по щабните и командните стълбици на службата. 
Така се стига до 23 март 1910 г., когато генерал-майор Фичев е назначен за началник на ГЩ на Българската армия, като съгласно Указ №1 от 22 септември 1912 г. година е назначен за началник-щаб на Действащата армия, която длъжност заема по време на двете Балкански войни. Неговият най-крупен принос като началник-щаб на армията е разработването на новия военно-оперативен план за война с Турция. През Балканската война ръководи военните операции на Тракийския боен театър, белязали победоносното настъпление на Българската армия. След неуспеха срещу Чаталджанската укрепена линия изпада в немилост. 
В знак на протест срещу незачитане на мнението му и на предлаганите решения,  на 13 май 1913 г. подава оставката си от поста началник на Щаба на действащата армия, която обаче не е приета. На 14 януари 1914 г. е повишен в чин генерал-лейтенант и назначен за началник на Трета военноинспекционна област в Русе. С указ № 5 на Министерския съвет от 14 септември 1914 г. е назначен за министър на войната.
Виждайки надвисналата и над България Първа световна война, в която според него не са избрани правилните съюзници, на 17 август 1915 г. по собствено желание преминава в запаса.
С многообразната си теоретична и публицистична дейност генерал-лейтенант Фичев е признат за дописен член на Българското книжовно дружество (1898) и редовен член на БАН (1909). През 1914 г. той открива Военната академия, за чието създаване е отдал голяма част от живота си. Генерал-лейтенант Иван Фичев умира на 18 ноември 1931 г. в София.