Преди време след един от поредните остри завои, вземани в управлението на културата, маестро Найден Тодоров написва, така, за себе си, примерен въпросник към политиците за отношението им към нея. Направил го за организация на собствената му мисъл, а целта била и продължава да бъде – какво искаме от българската култура, какво очакваме от нея и какво сме готови да направим за нея. Като българско общество. Защото културните ни институции не представляват културата на България, а са проводник на държавните интереси при формирането на културата на обществото. Директорът на Софийската филхармония смята, че оперите, филхармониите и театрите са само институтите, които изграждат или унищожават културата. И неслучайно авторитарните режими се опитват да овладеят първо тази паяжина на културните институти. Защото чрез нея коригират в желана посока мисленето на хората…
-Маестро Тодоров, в месеца на културата и образованието, какъвто у нас е май, кажете добра ли е стратегията ни за развитие на културата?
-Няма такава. У нас направо липсва стратегия за културата на обществото и оттам – стратегия за развитието на културните институти. Мое кредо е, че когато искаш да създадеш нещо ново, да видиш от какво предишно можеш да се възползваш. В България за почти 28 г. сме на принципа – да махнем старото, пък нататък ще видим какво ще правим… А няма започване начисто и никой, особено в културата, не може да си позволи лукса да започне на бял лист. Културата е начин на мислене на обществото, а информацията идва с образованието. Тя ни дава решението какво да правим с информацията, която ни залива. Дотолкова губим обществената си култура, че не разбираме, че медиите не ни носят информация, а внушават гледни точки за събитията, интерпретация на чистата информация. От нас никой и не иска да разсъждаваме и се превръщаме в потребители. Казва ни се това е хубаво и това – лошо, докато се смени парадигмата. А културата формира собствената ни гледна точка, изкуството – емоционалната ни интелигентност и как да подхождаме към света.
Отчуждението в момента е феноменално
И колкото е по-ниска емоционалната култура на обществото, толкова повече хората реагират нетолерантно на всичко, което им е чуждо и непознато и извън тяхната гледна точка. Макар често тя да не е тяхна…Отношението ни един към друг в обществото – това е културата.
-Т.е. разговорът се връща към ролята на изкуството…
-Да, защото тя не е в това в петък вечер да отида на театър, кино, опера или концерт и да ми стане хубаво. Това е само страничен ефект. Защото бъркаме за какво ни служи културата – да се забавляваме или да се развиваме. Да, тя може да ни забавлява, но това е такъв страничен ефект, а ние го превръщаме в цел. А културата трябва да ни подтиква да се развиваме, да ни формира какво да правим с информацията. И липсата на обществена култура променя дори нещо лично, като приятеството да бъде по интереси, да не е истинско. А противник да е онзи с различно мнение от моето. Затова при преселението на народите, което преживяваме, културата може да ни спаси. Тя може да ни даде сигурност. И буквална заплаха за сигурността на една държава е, когато културата е на ниско равнище.
-От ваша гледна точка какъв е големият проблем?
-Ами дори това, че политиците ни не се припознават в културните институти на страната, в културната ни мрежа. Защото хората на културата са проводници, те не са културата. В програмите на партиите културата рядко се споменава, тя не е интересна и не е приоритет. Още Чърчил го е обяснил: политиците се интересуват от това, което ще им спечели следващите избори, но културата е това, което ще помогне на следващите поколения. Т.е. развиването на сегашното поколение ще помогне на следващото и няма да имаме загубени поколения,
както се очертават част от младите през прехода. Когато за някои неща е наистина късно.
-За какъв следващ сезон мечтаете като диригент и като директор на филхармониците?
-Сезонът се изгражда не за един ден. А като говорим за възможни концерти за след година-две, колегите ни от Източна Европа се смеят, че те след 1-2 месеца не знаят плановете си. А изпълнителите от Западна
Европа обясняват, че преди 2020-2021 г. трудно ще намерят време… И аз планирам на две скорости. Правя планове за 2021-ва, но те са нереалистични от финансова гледна точка. Още догодина може да се смени системата на финансиране на културата. И политиците ни не ни дават възможност да работим на едро и в по-широк хоризонт. И много културни институти програмират от месец на месец. А така не можеш да очакваш, че ще ти дойде Анна Нетребко… Или
да не стане като със Соня Йончева
която изгря на Запад, а сега се чудим как да я привлечем и у нас… И затова предлагаме в Софийска филхармония да чуем добри чужди музиканти, които иначе не бихме срещнали. А петата, най-невъзможна и от финансова гледна точка политика, е свързана с това, че Софийската филхармония е представителният национален институт на България. Филхармонията и нейната сцена зала “България” са националната сцена на Република България. И което виждаме тук, е най-доброто, което се очаква да се види в България. Но бидейки черешката на тортата в симфоничното ни изкуство, би трябвало тук да е сцената, на която българската публика да вижда най-големите изпълнители днес в света. 
-Това е скъпо…
-Аз с мечтите съм много добър. Въпросът е поне 3-4 от фантастичните изпълнители в света, които и немузикантите знаят, да привличаме на сезон. И трябва да се опитваме да показваме така кое е номер едно в света. Макар в музиката и културата да няма номер едно. Но ще се опитваме да каним редовно в зала “България” със Софийска филхармония големите изпълнители на днешния ден. Така ще ги видим на живо, а и публиката ни ще придобие самоуважение, че може да види тези изпълнители у дома си. Но е важно и самоуважението на музикантите – ние работим с тези имена,
значи и ние сме първа класа
Нашите музиканти в момента не са най-добрите на света. Но причината не е, че не са най-добри, а че нямат себеуважение и не вярват на себе си, че свирят високо качество.
Някои са го разбрали. Фестивалът “Енеску” в Букурещ представя едни от най-големите изпълнители в музикалния свят днес – всяка година, и това струва милиони. Въпрос на приоритет. Отварям и програмата на Белградската филхармония, а Сърбия не е и в ЕС, и чета името на един от най-големите диригенти в света, титани на онова поколение. Мета гостува през година в Белград, но не идва в София! Скопие има нова концертна зала и на откриването й диригент ще бъде друго голямо име – Владимир Ешкенази. Но не е идвал тук от “едно време”. В архивите на Русенската опера е имало фантастични имена начело с Шостакович, а във Виена Николай Гергиев ми казва: Аз знам Русе, там дирижирах през 1981-ва, а солист беше Георги Бадев!!! Но никой няма памет за това. Ние имаме културно минало, с което да се гордеем, но не го знаем. А нещата не почват от днес, но човек и народ без история не съществува, то е смърт.
-Какво замисляте за следващия Девети май?
-Ще бъде още следващата пролет – “Меса за мир”, отново от британски композитор – Карл Дженкинс. Той говори за мир не само на латински, а на много езици, дори на японски – от поет, за кратко оцелял след Хирошима. Това е Меса за бъдещето на човечеството. Защото възприехме мира като даденост и забравихме уроците на световните войни. И дано не сме на път към следващата. А Софийският хор и оркестър могат да правят това – да отпращат послание чрез красива музика. Идвайте в зала “България” и с децата си. Ще дойде тяхното време и те ще управляват, а културата им ще определя решенията им.
