Д-р Пламен Димитров,
Българско геополитическо дружество
Случи се така, че през 2007 г. бях в Тбилиси и българското посолство бе контактна точка за връзки между НАТО и Грузия. В момента нашето дипломатическо представителство отново изпълнява тази функция, но думата ми е за преди 10 години. Тогавашният български военен аташе Стойко Барбов бързо ми уреди срещи със зам.-министъра на отбраната Бату Кутелия и с началничката на отдела за връзки с обществеността на военното ведомство, които да интервюирам за в. „Българска армия”.
Зам.-министърът бе млад човек, учил на Запад, с отличен английски. Неговата колежка обаче не знаеше други чужди езици освен руски. За моя изненада госпожата ме посрещна с уточнението, че аз трябва да си задавам въпросите на английски, тя ще отговаря на грузински, а нейна сътрудничка ще превежда. Плахите ми възражения, че на руски ще се разберем по-лесно, бяха парирани с отговора: „Да, но
не е политически коректно да говорим на руски
в Министерството на отбраната на Грузия, ние се стремим към членство в НАТО”.
Десет години по-късно евроатлантическият устрем на Грузия не е отслабнал, а към влизане в НАТО се стреми и друга бивша съветска република – Украйна. Историята на неслучилата се евроатлантическа интеграция на тези две държави е показателна за това, до каква степен геополитическата съдба на бившите съветски републики зависи от колебанията в отношенията между Русия и Запада.
През 1994 г. Украйна и Грузия се присъединяват към инициативата на НАТО „Партньорство за мир”, но в следващото десетилетие имат колебливо поведение на международния терен. Ситуацията се промени рязко с т. нар. цветни революции, които се случиха в края на 2003 г. в Тбилиси и година по-късно в Киев. Новите лидери на Грузия и Украйна обявиха курс към европейска и
евроатлантическа ориентация
Понеже пътят до ЕС е дълъг и труден, двете републики смятаха, че е по-лесно и бързо да влязат в НАТО.
Грузия и Украйна се стремят да заслужат доверието на НАТО с активно участие в мисиите на Алианса в различни горещи точки на света. Украински и грузински войници са изпратени в Афганистан, Ирак, Косово и дори във военноморските мисии на НАТО в Средиземно море и в Аденския залив. Грузинският контингент в Ирак бе пети по численост, а в Афганистан грузинците дават над 30 убити и над 100 ранени.
Ключовият момент, в който евроатлантическите амбиции на Тбилиси и Киев търпят крах, е срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г. На този форум за пръв път в историята на Алианса американците са бламирани от своите главни европейски съюзници. На Грузия и Украйна е отказан т.нар. План за действие по подготовката за членство в НАТО, защото Германия и Франция се противопоставят на такава стъпка. Берлин и Париж се опасяват, че евроатлантическата интеграция на Украйна и Грузия ще доведе до рязко изостряне на отношенията между Запада и Русия, която по това време е успяла до голяма степен да възстанови своята военна и геополитическа мощ.
Решимостта на Москва да не отстъпва и дори да мине в настъпление е доказана по време на избухналата само четири месеца след Букурещката среща на НАТО руско-грузинска война. Руските войски навлизат дълбоко на грузинска територия, а Тбилиси получава от Запада единствено морална подкрепа. През пролетта на 2014 г. следва нов експанзионистичен изблик на Русия, която отнема Крим от Украйна и насърчава и подпомага сепаратистки бунт в Донецк и Луганск.
Към днешна дата желанието на Грузия и Украйна да се присъединят към НАТО е вън от съмнение. След кратко отстъпление по времето на президента Янукович от март 2014 г. властите в Киев и украинското обществено мнение отново дават предимство на евроатлантическия вектор и отказ от неутралния статус. Трябва да се отбележи обаче, че според социологическите проучвания в Украйна привържениците на членството в НАТО имат съвсем леко мнозинство, като по този въпрос има огромни регионални различия – жителите на източните и южните части на страната предпочитат неутралитета. Картината в Грузия е по-еднозначна – на референдум от януари 2008 г. 77% от гласувалите казват „да” на членството в НАТО, а според последните социологически проучвания на такова мнение са 68% от запитаните.
Но за танго трябват двама
– страните – членки на НАТО, също трябва да са съгласни да приемат Грузия и Украйна. При това е необходимо единодушие. Разширяването на Алианса е регламентирано доста общо в член 10 от Северноатлантическия договор, където се казва, че покана за членство може да бъде отправена към „други европейски страни”. Критериите за членство в НАТО най-общо могат да бъдат разделени в три групи: технически, политически и стратегически. Към първата група се отнасят реформата на въоръжените сили и секторът за сигурност, отбранителното планиране, нивото на оперативна съвместимост и т. н. Тези технически изисквания са сравнително ясно измерими. Грузия е постигнала много в тяхното изпълнение, Украйна има да извърви още дълъг път, но в това отношение и двете страни получават значителна помощ от НАТО в рамките на вече утвърдено институционално сътрудничество. 
Политическите критерии са свързани с наличието на добре функциониращи демократични институции и процедури, върховенство на закона, спазване на човешките права. И тук Грузия е по-напред от Украйна, но и двете държави са в групата на т.нар. демокрации в преход, или хибридни режими.
И ако политическите критерии са относителни и държавите от НАТО могат да погледнат по-снизходително на тяхното непълно покриване, то не така стои въпросът с оценката на стратегическата среда, от която зависи дали приемането на Грузия и Украйна ще е от полза за НАТО. Тези две бивши съветски републики имат големи дефицити в сферата на сигурността, което се доказа през 2008 г. с руско-грузинската война и по време на украинската криза през 2014–2015 г. Властите в Тбилиси и Киев не контролират цялата територия на своите държави и са в изострени отношения с Русия. Грузия и Украйна се стремят да компенсират този дефицит на сигурност чрез сближаване с НАТО с крайна цел пълноправно членство в Алианса. След 2014 г. обаче тази цел изглежда все по-непостижима, защото при сегашната дислокация на въоръжените сили в Черноморския регион НАТО не е в състояние да защити Грузия и Украйна и за него тези две държави биха били бреме, а не придобивка в областта на сигурността. Единствената натовска държава в региона, която е значима военна сила, е Турция, но тя неведнъж е показвала, че не е склонна да се конфронтира остро с Москва, за да защити бивши съветски републики.
А след 2014 г. НАТО отново постави акцента в своето военно планиране върху изначалната си мисия – защита на териториалната цялост на страните членки, както предвижда чл. 5 от Северноатлантическия договор.
Разпъването на
чадъра на член пети
над Украйна и Грузия засега изглежда неразумно и рисковано. Ако те станат членки на НАТО и Алиансът не успее да ги защити в случай на нужда, това ще нанесе непоправим удар върху надеждността и престижа на организацията. Разбира се, от морална гледна точка е несправедливо да не бъде зачетен свободният геополитически избор на украинците и грузинците, но НАТО все пак е военна организация, чиято главна грижа е сигурността на нейните настоящи членове.
Но не бива да се мисли, че Украйна и Грузия ще са сива зона и буфер между Запада и Русия. Те и сега се държат като съюзници на НАТО и търсят форми за сближаване и интеграция с Алианса. Така например през 2016 г. Украйна искаше да се присъедини към постоянните военноморски сили на НАТО в Черно море, ако такива бъдат създадени. През март т. г. пък Тбилиси предложи Алианса да създаде своя постоянна военна база край пристанището Поти в Грузия.
