Захарий Стоянов, Димитър Ризов и капитан Коста Паница са главните и най-дейни членове на пловдивския БТЦРК, поставил си за цел осъществяването на Съединението. Историята им отрежда ролята на пламенни агитатори, автори на дръзки идеи, като тези на капитан Паница за убийството или отвличането на Гаврил Кръстевич и на дейни участници на самия 6 септември. Но главни герои в деня на святото дело се оказват други – майор Данаил Николаев, славният хъш от Голямо Конаре Продан Тишков – Чардафон, и колкото и странно да звучи, самият Гаврил Кръстевич.
„Първата искра пламна в героично Панагюрище, пише историкът Цончо Родев в своята книга „Изпитание” (Военно издателство, 1969 г.) На 2 септември трима млади панагюрци – Събо Милков, Тодор Симеонов и Андон Орешков развяха по улиците едно революционно знаме, изстреляха няколко куршума, като викаха: „Да живей княз Александър! Да живей Съединението!” Полицията лесно се справи с манифестацията – арестува инициаторите и конфискува знамето. Но с това събитията не приключиха. Около 2000 селяни обсадиха полицeйското управление, като заплашваха с кървава саморазправа. Уплашен, началникът се принуди не само да освободи арестуваните, но и да върне знамето.” Както се вижда, въпреки че и полицията в Румелия е българска, не е така лесно да се обяви въстание.
Започват гонки и преследвания на Захарий, капитан Паница, Иван Стоянович. По същото време Димитър Ризов пътува заедно с адютанта на княза поручик Марин Маринов от двореца Сандрово (Евксиноград) към Пловдив, за да предадат думата на Александър, че стои зад святото дело. Но те са изпреварени от другия пловдивски пратеник при княза – майор Сава Муткуров, който вече е докладвал на майор Данаил Николаев, че войската на Княжеството е готова да брани Съединението. „За началото на септември бяха насрочени ежегодните маневри на милицията, в които Николаев щеше да командва Западния отряд, пише Цончо Родев. Това подсказа на опитния офицер, че благоприятната минута настъпваше: щеше да свика Опълчението, с което да се прогласи Съединението и да се противостои на евентуалното турско нахлуване в Областта. Върховното командване (от руски офицери) му предаде един запечатан плик с плана на маневрите. Като издържа борбата с воинската си съвест, Николаев го отвори предсрочно: на пловдивските вйски бе предписано да тръгнат на 7 септември. Следователно революцията трябваше да се извърши най-късно на 6 септември.
От този миг нататък Данаил Николаев не прояви никакво колебание. Той уведоми комитета, заповяда на сержант-майорите да свикат и второто опълчение, разпореди да се раздадат суха храна и по 50 патрона на мобилизираните. Така Николаев стана онази здрава ръка, която подчини всичко, дори комитета, на единна воля и план.”
В същото време в Голямо Конаре е изпратен префектът П. Димитров, който трябва да арестува размирника Продан Тишков. „Чардафон се изправи и произнесе развълнувано: Господин префект, В името на българския княз Александър I обявявам днес Съединението на Източна Румелия с България. Да живей руский император! Да живей Русия! Да живей България! Да живей българският княз!” Така описва Цончо Родев първото прогласяване на Съединението. „След един час цялото село беше на пазара. Чардафон държа пламенна реч, а мало и голямо ревеше с цяло гърло: Долу Румелия! Долу Треперко паша! Така на 5 септември
за Голямо Конаре Източна Румелия престана да съществува.
Вижда се, че за отхвърлилите от плещите си румелийската зависимост голямоконарци Румилия и Треперко паша, както са наричали Гаврил Кръстевич заради треперещите му поради възрастта ръце, са едно и също. Историята продължава да поддържа тази несправедливост. Като не си прави труда да отчете голямата роля на този българин, спасил Съединението от опасността да бъде задушено от турски табори, преди да е избухнало. Името Треперко паша му лепва остроезичният Захарий. Видяхме и че отвличането и дори убийството на Кръстевич са били като основен замисъл за извършване на Съединението, без да се мисли много-много какво да се прави след това. Какво и как да се прави е знаел майор Данаил Николаев, който на 6 септември призори обсажда с дружините си конака. „Разумен дори в гнева си, Николаев не влезе в конака.
Не искаше въстанието да придобие облик на военен бунт а държеше да го представи като всенародно дело, каквото беше и в действителност, пише Цончо Родев. Той зачака четата на Чардафон, а изпрати поручик Стефов да извика Захарий Стоянов”. Вижда се, че чети и комитети комай малко са позакъснeли в решителния момент. Но при Гаврил Кръстевич влиза Захарий Стянов като лидер на революционния комитет. „В същото време Захарий Стаоянов потупваше стареца по рамото и му говореше: Така е, така е, бай Кръстевич. Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редакторът на „Борба”. Ама хайде сега, излизайте. – И аз съм българин, каза Гаврил паша. – Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели. ” Това е описанието на Цончо Родев на този вълнуващ момент от историята. А като потвърждение на думите на Гаврил паша „И аз съм българин” историкът разказва: „В 9 часа вечерта (на 5 септември) директорите се събраха в конака на съвет под председателството на Гаврил Кръстевич и заседаваха до 11 часа. Тогава съставиха и една телеграма до Високата порта, в която я уведомяваха за вълненията в Областта и искаха помощ за потушаването им. Телеграмата беше вече отнесена на пощата от един ординарец, когато лично Гаврил Кръстевич я отмени и забрани да бъде изпратена. Кръстевич беше казал: Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин. Каквото стане, нека стане!”
Така този достоен човек, отдал живота си на българското просвещение и на църковните борби, спасява Съединението от турските табори. Но историята, тази стара куртизанка, както я наричат някои автори, никога не поставя името му редом до революционния водач Чардафон и до железния войн на Съединението майор Данаил Николаев.
Само две жертви – на герой и на предател
Извършването на Съединението винаги е отбелязвано от историята като изключително безкръвно превземане на властта. Но едва ли има революция, при която да не се пролее поне капка кръв. Колкото и да е скръбно, навръх 6 септември куршум прекъсва живота на майор Райчо Николов. Едва 54-годишен, той е наричан уважително „дядо” заради славния си живот.
Майорът е момчето, което на 12 години по време на Кримската война преплувало с кратунки под мишниците Дунава, за да уведоми руското командване за турските планове за настъпление. Служил в руската армия, майорът се завръща в освободеното отечество, но Берлинският конгрес пак му отрежда османска зависимост, колкото и относителна да е тя в Източна Румелия. Затова той е един от най-дейните радетели на Съединението. И като трагична ирония на съдбата загива точно в деня на прогласяването му.
„И все пак една кръвна жертва беше дадена, пише Цончо Родев. Към 2 часа следобед дядо Райчо се отправи към пощенската станция. Нейният началник Тодоров, същият, който бе предоставил на правителството услугите си на доброволен шпионин и цяла нощ беше дебнал край Марица, сега се уплаши, че идват да го арестуват, и хукна да бяга. Дядо Райчо се впусна по петите му. Когато стигнаха Джумаята, Тодоров се обърна и даде няколко изстрела. Единият улучи дядо Райчо Николов в главата и го повали мъртъв. Изстрелите събраха народа. Окървавеният труп на майора докара възбудените духове до изстъпление. Тълпата измъкна Тодоров от едно кафене, където той се бе укрил и… го разкъса.”
