Има толкова очарователни места из цяла България, които почти никой не познава. Или само ценителите на величествените природни картини, които ни разкриват света такъв, какъвто е бил при Сътворението.
Едно такова кътче е ловното стопанство, което носи името на язовир „Студен кладенец” и е разположено южно от него. Площта му е 5577 ха и включва типичните за региона фауна и видово разнообразие, както и редица застрашени растителни и животински видове. Намира се в Югоизточния дял на Родопите, на 30 км от Кърджали и на 15 км от Момчилград. Наблизо е с. Нановица, основано от заможния турски бей Али, чийто конак се е запазил и до днес. Друга културна забележителност наоколо е Мегалитното тракийското светилище на Орфей край с. Татул. Това е вторият по големина след Перперикон скален паметник на траките в България. Легендата гласи, че там е гробът на Орфей. Има следи, които доказват, че хълмът е древна обсерватория за наблюдение на Слънцето.
Стопанството предлага лов на едър дивеч – елен лопатар (трофеи и селекция), сърна, дива свиня, вълк, лисица, заек, тракийски кеклик, гривяк и разрешените за лов видове патици, риболовен и екотуризъм.
Върху територията на стопанството на площ от 720 ха е обособен Природен резерват „Вълчи дол”, който е единственото място в страната, обитавано от белоглав, египетски и черен лешояд, морски орел, корморани.
Отправяме се натам – аз, в качеството си на репортер на в. „Българска армия”, и екип на ВТК – шофьор и оператор. И още докато следваме червения пикап на инж. Георги Шереметев, директорът на ловното стопанство, от гората покрай черния, застлан сякаш с вулканични камъчета път, изскачат елени лопатари, малки групи от по три-четири животни, но толкова често и
така многобройни, сякаш са пуснатина паша кози
А когато пристигаме в стопанството и се прехвърляме на военния джип „Мерцедес”, ловният водач Мехмед Пайтар ни откарва на високо пасище в планината, откъдето се открива широка гледка към многобройните ръкави на язовира. И тук ни посреща първата изненада – две кошути на благороден елен и сърне, ако така се наричат малките на благородните елени. Животните са плахи, но не и плашливи и бързо привикват с присъствието ни, въпреки че не ни изпускат от поглед. Дори започват да пасат, а когато Мехмед, който се оказва фотограф аматьор, но автор на прекрасни снимки и клипчета с достойната си за завиждане 4К техника, им подхвърля три-четири киселици, откъснати от близкото дърво, и кошутите се престрашават и идват съвсем наблизо, изкушени от лакомството.
Впоследствие, когато разказваме на инж. Шереметев за първата си среща с поданиците на дивото му царство, той на шега ни отвръща: „Това са ми рекламните кошути”. И наистина, животните се държаха съвсем като питомни, но тайната за това им поведение се оказа фактът, че благороден елен тук се отглежда сравнително отскоро и още не се ползва за отстрел.
Продължаваме с автомобила към друго пасище – там, където са покоите на елена лопатар, а по пътя Мехмед съвсем като продуцент на мащабна кинопродукция посочва на оператора интересните за снимане обекти – дълга близо метър и половина свлечена кожа на смок пред дупката му,
станиоленобляскавото огледало на язовира
отсрещните оранжеви на лъчите на залязващото слънце плата, изрязани сякаш от кадър на уестърн.
Изведнъж Мехмед удря рязко спирачките и вика: „Тихо, животните!” Докато се усетя, всички сме изхвръкнали от колата и гледаме в посоката, която ни сочи, но лично аз успявам да заснема само газелоподобните задници на три препускащи отвъд билото мъжки лопатари с иронично навирени към небето рога. Мехмед ни уверява, че ще се върнат, но трябва да мине поне час, а наоколо вече притъмнява и аз се опасявам за качеството на снимките си. Затова след петнайсетина минути безплодно чакане решавам да тръгна сам след тях. Пасището в краката ми е осеяно с белеещите се кости, останали след лешоядите, пълно е с дребни гъби и еленови изпражнения, които удивително напомнят овчите барабонки, а навред са разхвърляни скални отломки, толкова многоброийни, че подсказват вулканичното минало на месността, когато околните върхове са били кратери на вулкани.
Упоритостта ми е възнаградена с един-единствен кадър – рошавите главици на две още безроги еленчета, които, щом ме съзират, мигом изчезват в близката горичка под стръмнината. Край. Следва изнервящ половин час, в който само чувам стъпките на стадото в шумата, които все повече се отдалечават, а после заглъхват съвсем.
Връщам се при Мехмед и оператора, които са се отдали на разточителна пейзажна фотосесия. А над веригата върхове, затваряща хоризонта, пламенееше библейско сякаш небе. Дълги златни вретена се редуваха с кървавочервени – отново кръв, кръв и злато, цялата история на човечеството! – и на места помежду им се разкрехваше тясна пролука към виолетовия лазур, безкрайно далечен, като мечта.
