В изложбата Air on Wood („Въздух върху дърво”) звучат отново познатите плътни конструкции на урбанистични пейзажи, но вече са доведени до абстрактни видения, сякаш зависими от настроенията на въздуха. Дървените плоскости, заменили платното, олекотяват преживяването, дишането става леко, въображението поетапно открива дълбочина в образите. „Парчета“ от предишни случки и пейзажи оживяват по нов начин, а въздушността дефинира пространството и формите, завихрящи се върху дървото.
Ето как Теодора Константинова, изкуствовед от НБУ, обобщава постигнатото:
„Калия вече си изгради характерен стил. Но в изложбата експериментира с него – рисува не върху платно, а върху дърво. Оставя естествените форми и акценти на дървото да дишат, така както и боята се свързва с тях. Тя по един по-въздушен и нежен начин общува с новата повърхност – дървото. Досега рисуваше по-индустриални пейзажи, тежки конструкции. Сега ги изтръгва от платното и ги оставя въздушни пролуки в пейзажа. Експериментира, но запазва характерния си стил, узрява в търсенията си. Преодоляла е изкушението да си остане в рамките на една комфортна зона. Тя реши, че може да го надскочи постигнатото, като го трансформира. Поглежда собственото си Аз под различни ъгли. Това е важно за един автор.
Калия Калъчева : „На моя син искам да оставя възможно най-добрия свят“
– Кое е новото в твоя стил?
– Техниката не съм сменяла, нито колорита. Само основата, върху която рисувам. Мнозина се оплакват колко са студени картините ми, колко са индустриални. Сега намерих дървото като материал и го използвам като основа. Картините ми станаха топли, по-човечни. Има контраст между акрила като материал, който е хубава пластмаса, и дървото, което е природа. Другият контраст е в това, че изрязах града и дадох акцент на небето и светлината. Но пак съм си аз.
-Градът като че ли остава в контекста?
– Да. Той е загубен в природата. Картините са своеобразна дисекция на града – колко виждаме от небето, колко въздух имаме, колко малко дишаме. Ето в картината – едни небостъргачи. Оставих празни самите градове, за да се види колко малко и оскъдно е небето. Или светлината.
– Имаш син отскоро. Какъв свят би искала за него?
– Казва се Андрей и е на 40 дни. Иска ми се да му създам възможно най-добрия свят с картините си. Небе, въздух, къща, покрив над главата. Някои от картините ми са много уютни – малки тесни улички с покрив. Надявам се да живее в един по-хубав свят. Да намери неговата среда и неговата представа за света.
