В чест на 170-годишнината от рождението на Христо Ботев в Регионалния исторически музей на София днес официално ще бъде открит мраморен бюст на поета революционер. Той е дело на Йордан Кръчмаров. Скулпторът, след години работа по него, завършва това свое монументално произведение през 1958 г. Сега то намира своето достойно място, съобщиха от музея.
В чест на годишнината Български пощи издадоха специална пощенска карта. Художник е Стоян Дечев. Картата ще бъде официално валидирана в Музея на София днес. Там ще може да се види и пощенско-филателна изложба. Образците, представени в нея, са от колекцията на инж. Георги Мъндев.
Днес достолепният Христо Георгиев седи с цялото си достойнство пред главния вход на Софийския университет редом до брат си Евлоги, а наблизо, в Борисовата градина, е скромният бюст на Христо Ботев. Двамата заможни братя дали част от златото си за българското Висше училище и така сякаш си откупили правото на паметници. В памет на „чапкънина”, погинал на Околчица, всяка година на 2 юни България свежда глава не само пред паметниците му във Враца и в Калофер.
Него сякаш не са го искали никъде. Не се е вписвал в традиционните понятия и разбирания, дори за хъш, четник, революционер. Букурещките деятели за народно освобождение са гледали на него недоверчиво, защото имал вземане-даване с разни съмнителни „елементи”, които били против руския цар. Ботев
не го взели в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
през 1868 г., въпреки че вече бил написал своето „На прощаване”. Не бил дисциплиниран според разбиранията на войводите. Известно е другаруването му с Левски в ледената вятърна мелница край Букурещ. Но когато през 1969 г. Апостолът тръгва на първата си обиколка из България, той категорично отказва да вземе Ботев като свой спътник в борбата. Ти не си сега за там, братко, отрязва го Дякона. Ще избухнеш, ще пламнеш, ще застреляш първия келяв чауш и затова не само теб ще обесят, но ще провалиш цялото дело, аргументира се Левски. Но той е първият, който съзира силата на Ботев в словото и след време, когато младият „чапкънин” гние в затвора във Фокщани заради една полукриминална история с благородна цел, провожда поръка на Каравелов да го освободи и да го вземе за свой помощник в
издаването на революционните вестници
„Чапкънинът” не се вписва в никакви общоприети тогава понятия, колкото и времето да е революционно и хъшовете да са твърде нетрадиционни не само за нравите в поробеното отечество, но и в съседна Румъния, където са намерили прибежище и приют до следващата чета. Като дръзка авантюра звучи и личният живот на Ботев. „Мила ми Венето…” по времето, когато той се влюбва в нея, е омъжена търновка, със син Димитър, дошла в Букурещ при вуйчо си Панарет Рашев – български митрополит там. Да „задяваш” омъжена жена, при това по-възрастна от теб, по онова време е светотатствено не само за благородните нрави, но и за здравите народни разбирания. Но като прочетем едно от ранните Ботеви стихотворения „Ней”, виждаме, че той още от юношеска възраст не се е съобразявал с традициите.
Понятието „развод” тогава е било равно на „невъзможно”. Но Венета, която макар че била „безписмена” – не можела да чете и да пише, била твърде
свободна по дух жена
направила всичко, за да бъде с любимия Христо. Той пък приел сърдечно сина й Димитър, а вуйчото Панарет накрая склонил да разведе Венета с първия й мъж Дончо Петров и да я венчае за Ботев. Няма и месец, преди да се качи на „Радецки”, поетът става баща и прави всичко, за да бъде записано момиченцето Иванка по румънските закони и по православните канони като негова рожба. Сякаш е знаел, че връщане от Околчица няма да има…
През 1876 г., когато Каравелов, изпаднал в духовна и творческа депресия след обесването на Левски, е пренебрегнат от новите революционери като Стамболов, Волов, Стоян Заимов, покрай доскорошния водач на БТЦРК извън революционния кипеж е поставен и неговият предан помощник Ботев. Въпреки че с новия лидер Стамболов те имат дори съвместна творческа изява – стихосбирката „Песни от Ботйова и Стамболова”. А амбициозният търновец Стефан е доведен при Каравелов именно от Ботев с аргумента – неговите песни пеят хъшовете по механите, бачо Либене, мен и теб никой не ни и знае… Но когато въпросът опира до
готовност за отчаяна саможертва
а именно – кой да поведе четата, която ще премине Дунава с параход и ще влезе в бой с турския аскер, отново един „чапкънин” измива срама от лицето на българското революционно движение. Защото се мълви, че младите от Гюргевския комитет разчитали на опитни ветерани като Панайот Хитов и Филип Тотю, но единият кротувал с руска пенсия в Одеса, а другият, за когото били приготвени дори специални ботуши, нещо се спотаил в Сърбия.
„Чапкънско дело” сигурно биха нарекли благонравните братя, седящи и днес пред Софийския университет, дръзкото превземане на „Радецки”. Има и по-късни опити това да се определя като терористичен акт. Но именно от борда на този австрийски параход „чапкънинът” Христо Ботев пръв прогласява свободата на България. Този повик достига в цяла Европа чрез телеграмите и рапортите на капитана на „Радецки” Дагоберт Енглендер. Докладите на американския консул Скайлър и репортажите на Макгахан от мъртвите Батак и Перущица доста по-късно разтърсват европейското общественото мнение.
Длъжностите
на писателите
и на журналистите
Христо Ботев
Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане „благороден” просяк и да живее по-лесно от „неблагородните” просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтопода и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие.
…….
Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти.
…….
Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи” благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче” – говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се.
…….
Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик”, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата”; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.
(Със съкращения)
В. „Независимост”, г. IV, брой 52 от 12 октомври 1874 г.
