През 1444 г. полско-унгарският крал Владислав III Ягело повежда на битка срещу османците една пъстра армия, в която има бойци от почти всички народи, населяващи днешните източноевропейски членки на ЕС. Целта му е да прогони мюсюлманската държава от Европа. Решаващата битка се води в околностите на Варна. Владислав III е убит, армията му – разгромена, а в следващите десетилетия османското завоевание в Европа продължава. 574 години по-късно двамата първи мъже на Европейския съюз Доналд Туск (сънародник на Владислав Ягело) и Жан-Клод Юнкер дойдоха във Варна за среща с турския президент Ердоган, когото мнозина наричат султан заради автократичното му управление и възвеличаването на османското минало на Турция. Разбира се, Туск, Юнкер и Ердоган не водеха със себе си армии, те се събраха за преговори, но в общи линии въпросът, който се решаваше, бе същият като през 1444 г . – бъдещето на турския фактор в дневния ред на Европа.
Турция започна преговори за членство в ЕС още през 2005 г., но оттогава много неща се промениха. Днес предприсъединителните преговори с Анкара вече изглеждат като скелет в гардероба на Европа – те са замразени отдавна, но и двете страни не искат да признаят, че съживяването им е невъзможно. Неслучайно публикуваният през тази седмица доклад на Европейския съвет за външна политика, посветен на отношенията Брюксел–Анкара, е озаглавен „Дискретният чар на лицемерието“. ЕС се преструва, че преговорите наистина може да завършват с влизане на Турция в Съюза, а Ердоган се прави, че не осъзнава колко илюзорна е възможността за членството на една несвободна държава в ЕС.
Въпросът е могат ли отделните сюжети от двустранните отношения между Брюксел и Анкара да се обсъждат поотделно сами за себе си, или е необходима комплексна сделка, която да бъде баланс от взаимни отстъпки. С други думи – може ли Турция да бъде добър съсед и важен икономически и геополитически партньор на ЕС, ако вече е констатирано очевидното – тя не може да стане член на Съюза. Разговорите в резиденция Евксиноград показаха, че Брюксел и Анкара не могат да постигнат разбирателство и много добре осъзнават този факт. Единственият успех бе препотвърждаването на постигнатата преди две години сделка за мигрантите, известна като „един за един“ – за всеки нелегален мигрант, стигнал до гръцките острови и върнат обратно в на турска територия, ЕС ще приема по един сирийски бежанец от Турция. Проблемът е, че засега
механизмът на това споразумение почти не работи.
Гръцката съдебна система няма достатъчен капацитет да разглежда бързо молбите на мигрантите за предоставяне на закрила, а без съдебно решение, че не им се полага бежански статут, те не могат да бъдат върнати обратно в Турция. Поради това от началото на действието на споразумението до края на 2017 г. на гръцките острови са пристигнали 56 хил. мигранти, но обратно на турска територия са върнати само 1500. Въпреки това броят на „хората от лодките“, които пристигат в Гърция, е намалял съществено и Турция има заслуга за това.
Финансовото измерение на мигрантската сделка ЕС–Турция възлиза на общо 6 млрд. евро – 3 млрд. за първите две години от действието й и още три след това. Анкара претендира, че е получила само част от първите 3 млрд., но тук по-скоро става въпрос за разминаване в представите за финансова отчетност – ЕС дава пари за конкретни проекти в помощ на бежанците, а Турция иска да получи сумата накуп в държавния бюджет.
Засега остава висящ и въпросът за надграждане на съществуващия митнически съюз между ЕС и Турция. Брюксел, изглежда, се въздържа да дава някакви аванси на Ердоган, защото се опасява, че те могат да му послужат като коз в изборните битки през 2019 г. – тогава турците ще гласуват първо за местни органи на властта, а след това – и за президент и парламент. Парадоксът е, че от допълнително сваляне на бариерите пред търговията ще спечелят най-много проевропейските бизнес кръгове, които са най-стабилното лоби на ЕС в Турция. За тесни връзки между Брюксел и Анкара се застъпва и интелектуално-експертната общност в Турция – университетски преподаватели, активисти на неправителствени организации, журналисти, представители на свободните професии. Тази прослойка от хора страда най-много от репресиите на Ердоган и смята, че ангажирането на ЕС в диалог с Турция е единственият шанс за „европеизация“ на режима в страната.
Продължаването на преговорите за членство в ЕС и активният политически диалог с Турция обаче се сблъскват с нарастващото обществено недоволство в повечето европейски страни. То също е донякъде лицемерно, защото Европейският съюз отдавна поддържа интензивни икономически контакти с държави, в които властва откровена диктатура – да припомним, че основният търговски партньор на ЕС е комунистически Китай, а един от главните доставчици на петрол и купувач на европейско оръжие е автократичната монархия Саудитска Арабия. Стъписващото в случая с Турция е, че преди 10–15 години тя бе съвсем друга държава, свличането й в ямата на авторитаризма става буквално пред очите на европейците, и то именно в последните години, когато се водят преговорите за членство в ЕС. Оттук и моралните угризения – трябва ли да се дава европейска перспектива на такава страна? Всъщност разговорите между Брюксел и Анкара отдавна са затворени в кръга на политическия елит. Мнозинството европейски граждани смятат, че Турция не бива да става член на ЕС, а турците, подкрепящи евроинтеграцията на страната им, вече са в малцинство.
В този смисъл срещата във Варна показа, че политическите проблеми между Брюксел и Анкара тласкат двустранните отношения към логичен финал – Турция ще остане само като един от двата най-големи и най-важни съседи на ЕС, но без перспектива за интеграция в Съюза. Едва тогава Туск, Юнкер и Ердоган ще могат да загърбят лицемерието и да се съсредоточат върху грубата прагматика.
Несвободата няма дъно
Многократно продължаваното военно положение в Турция е довело до влошаване на ситуацията с човешките права и подриване на върховенството на закона и може да има „дългосрочни последствия за институционалната и социално-икономическата структура“ на страната. Това е изводът от огласения през миналата седмица доклад на Комисариата по човешките права към ООН. В документа се посочват числа и факти в потвърждение на този извод: за 18-те месеца извънредно положение са арестувани 160 хиляди човека, 152 хиляди държавни служители са уволнени, като сред тях са 4200 съдии, много учители, университетски преподаватели, офицери. Продължава настъплението на турските власти срещу свободата на словото – 300 журналисти са хвърлени в затвора, 166 медии са затворени, достъпът до 100 хиляди сайта е блокиран. Опозиционните медии, които все още не са ликвидирани, преминават в ръцете на бизнесмени, близки до управляващите в Анкара. Срещу много от арестуваните са прилагани мъчения. В наскоро обявения годишен доклад за свободата по света на авторитетната международна организация „Фрийдъм хаус“ Турция за пръв път през този век е поставена в групата на несвободните държави. Нещото повече – тя оглавява печалния списък на страните, в които демокрацията е отбелязала най-голямо отстъпление през последните 10 години.
