Сава Муткуров и Данаил Николаев първи слагат лампази

Автор: Николай Големанов
Кой е първият български генерал? Общоприетият отговор е: Сава Муткуров (1852-1891), който е и първи военен министър в правителството на Стефан Стамболов (1887 – 1894). Ала този отговор е верен само отчасти, той оставя в мъгла разни факти и доста тъга. Погрешен е и самият въпрос. Нямаме в историята си един първи генерал; двама са.

Бързо е строителството на българската армия след Освобождението, още при временното руско управление. Опълченците са надеждна основа и само за 3 месеца са оформени 12 дружини с общо 10 000 щика. И все пак страната ни дълго остава без свои висши офицери. Първите си блестящи победи – против сръбския агресор през ноември 1885 г., тя постига без нито един генерал и дори без полковници, и неслучайно е изкован изразът „войната на капитаните”. (Първият български полковник е Данаил Николаев, но той достига този чин след войната.) Сред отличилите се на фронта е подп. Сава Атанасов Муткуров, учил в юнкерско училище в Одеса, сражавал се и в Руско-турската война, после един от дейците на Съединението.

Повече от век в България (по европейски тертип) е прието военният ни министър да бъде висш офицер. Но младата държава не разполага с подготвени хора. В първите 10 кабинета това министерство управляват десетина руски военни, сред тях генералите Паренсов, Крилов, Ернрот и Каулбарс. На поста военен министър първият българин е майор Константин Никифоров (1856-1891), руски възпитаник. Той ръководи ведомството общо 11 месеца през 1885-1886 година. Сава Муткуров е близък съмишленик на Стамболов, той енергично участва в контрапреврата през лятото на 1886 г., а след окончателната абдикация на княз Александър I двамата са регенти (заедно с Георги Живков, и той като тях от Търново).

Освен земляци те са и почти връстници; Муткуров е роден на 16 декември 1852 г., година и нещо преди Стамболов. Пък и са женени са за две сестри. 1890-а е средата на 7-годишното управление на Стамболов, когато неговите позиции изглеждат непоклатими. Наближава обаче времето на растящо напрежение между него и княз Фердинанд I. А младият германец вече напредва в изкуството да използва изявени български офицери – не само верноподания му Рачо Петров*, но и независими и принципни мъже като Данаил Николаев и Михаил Савов.

Думата си казват и други конфликти като „непрекъснатата” според наблюдатели борба на Савов с Рачо Петров* (тогава началник на Щаба на армията), „който е не по-малко амбициозен и авторитарен от Савов”. В подобни игри Муткуров, макар безстрашен в бой, все остава крачка назад, той не съумява да си създаде популярност нито сред офицерите, нито в канцелариите на властта. Още десетилетия българското висше офицерство и генералитет ще търсят пътеки из минното поле на вътрешна и външна политика. Каквито и да са техните дръзки решения и победи на бойното поле, в политиката ги дебне лъжливата сигурност на конформизма, дебнат унижения и лични трагедии. Но от онези времена имаме също образци на лично достойнство, увереност и гражданска доблест, било то пред германски авторитети, както го показва ген. Стефан Тошев (1859-1924), или пред български властници, по уроците на ген. Стилиян Ковачев (1860-1939) и на първия български контраадмирал – Иван Вариклечков (1891-1974).

Преди 130 г., както и сега, „господ” в политическите игри е интригата. За министър Муткуров обаче обратът тръгва от болест. Той заболява зле вероятно още през есента на 1890-та; още тогава Стамболов търси негов приемник и се ориентира към Михаил Савов. Предложението за смяната министър-председателят прави на 4/по нов стил 16/ януари 1891 г., но княз Фердинанд бави отговора цял месец. Неговият Указ № 1 е издаден „на 4 февруарий 1891 г.” и обнародван 3 дни по-късно.

Същността му е: „Приемаме оставката на г-на полковника Савва Муткуров от длъжността Военен Министър, и на негово място за Военен Министър назначаваме г-н майор Михал Саввов, командующий 4 пеша бригада…”

Към онзи момент България има подредена и вече бюрократизирана администрация и стриктен „Държавен вестник”. В случая черно на бяло, следователно безспорно, виждаме: подадена и приета е оставка на полковник. Муткуров нито е бил министър като генерал, нито е бил произведен в последния ден на този пост (каквато версия има). Не е ясно какво става в следващите дни и особено кога бившият министър е заминал да се лекува в Италия. Това, че Муткуров е генерал, става публично известно на 4/16 март, когато той вече не е между живите. В този ден в „Държавен вестник” (№ 49) излиза „Височайши рескрипт” на Фердинанд. Документът, от който лъха лицемерие, носи дата „14 февруарий” и според Савов веднага бил даден „на полковника Савва Муткуров”. Текстът е следният: 

„Драгий ми полковник Савва Муткуров, с не малко прискърбие бяхме принудени да приемем оставката ви от поста на Военен Министър, когото ви бяхме поверили. Ний направихме това, за да отговорим на вашето желание за поправление на вашето здравие, което изискваше дълговременното ви отсъствие зад граница. Ний ви назначихме за инспектор на пехотата, като се надяваме, че в скоро време вие ще почнете да Ми служите на новата длъжност съ същата вярност и усърдие както при почти четиригодишното ви министерствуване. За да ви дадем в денят на Нашето встъпване в тридесет и една година още един знак на Нашето височайше благоволение Ний произвеждаме ви в Генерал-Майор и призоваваме Божията промисъл да ви съхранява за короната и отечеството.”

Тази публикация е чак на стр. 6 в броя на „ДВ”, при това след „приказ”, с който монархът награждава 74 „офицери и доктори”. Повод и за този документ е не друго, а 30-годишният юбилей на Фердинанд (род. 15/27 февруари 1861). Дори да е вярно, че рескриптът е бил „даден” на Сава Муткуров, предстояли са му две седмици да се порадва на генералските си пагони. И едва ли му е било до шиене на униформа. Продължение на „сериала” съдържа брой 51 на „Държавен вестник, излязъл в сряда, 6/18 март 1891 г. Там, скрит във вътрешните страници е следният бегъл княжески „Приказ № 16”, с дата също „14 февруарий”: „Произвеждат се от Полковници в чин Генерал-Майори: Инспекторите по пехотата Николаев и Муткуров”. Ето те са първите двама български генерали. По-внимателните биографи на Данаил Николаев са забелязали датата, без да вникват има ли първи втори. А за Муткуров, сложим ли ръка на сърце, ще признаем: този юначен български патриот бе произведен в генералско звание хем приживе, хем посмъртно. Дори и тази нелепа констатация е официална; в същия брой 51 четем:
„Рим, 4/16 март. Генерал Муткуров, до преди малко Български Военен Министър, е починал вчера вечер внезапно в Неапол у Театра Сан-Карло. Дали някой не го е убил „у театра”? Защо? Как да знаем днес, след като тогава не са се вгледали?“

Така или иначе, до София идват още няколко телеграми кой и как е заминал за „дигане на тялото”. Чак на 12/24 март 1891-а за 38-годишния Муткуров се намира място на първата страница на „Държавен вестник”. В брой 56 тя изцяло е запълнена от: „ПРОГРАМА за погребението на тялото на покойния Савва Муткуров, инспектор на пехотата, бивш регент и военен министър.” 
Погребан е на 13/25 март в църквата „Свети Спас” в центъра на София. После старинният храм е разрушен в англо-американските бомбардировки през 1944 г.; от него остават само няколко зида, под централата на Булбанк.

* Рачо Петров допринася за свалянето на Стамболов, включително като военен министър в неговия кабинет през април-май 1894 г. Той е третият български генерал-майор (от 17 ноември 1896-а).