Преди около месец пълният с мигранти кораб „Акуариус“ се луташе в Средиземно море между Малта и Сицилия. На борда му имаше 629 африканци, спасени в няколко последователни операции в либийски териториални води от френска неправителствена организация. Въпреки бодрите съобщение, че „Акуариус“ се движи „на север към сигурно пристанище“, намирането на такъв пристан се оказа мъчна задача. Току-що поелото властта ново италианско правителство отказа да приеме кораба. Същата бе и реакцията на миниатюрната Малта, която и без това е на второ място в ЕС по брой на мигрантите на 1000 жители местно население. Накрая „Акуариус“ бе приет в испанското пристанище Валенсия със съгласието на правителството в Мадрид, което също бе дошло на власт преди броени дни.
Лутането на кораба „Акуариус“ в Средиземно море бе конкретен хуманитарен казус, но и
метафора за безпътицата,
в която е изпаднала мигрантската политика на Евросъюза. Безпътица, която си пролича и на срещата на върха, проведена в Брюксел през миналата седмица. На нея европейските лидери стигнаха до измъчено съгласие за затягане на контрола по външните граници на Съюза и създаване на „контролирани центрове“ на територията на ЕС, в които да бъдат настанявани бежанците, чакащи разглеждане на техните молби за получаване на статут. Абсолютно неясно е обаче къде ще бъдат разположени тези центрове и как ще се финансират. Освен това европейските лидери потвърдиха, че пристигащите на Стария континент бежанци ще бъдат разпределяни на принципа на доброволното съгласие, което едва ли може да се приеме за радикална новост в мигрантската политика на Съюза.
Ясно е, че имиграцията е една от важните теми, по които 28-те страни от ЕС ще постигнат консенсус най-трудно. Три основни групи фактори определят позициите на европейските лидери по този въпрос – географското положение на страната им, степента, в която тя е привлекателна за мигрантите, и вътрешнополитическата динамика в съответната държава. По отношение на първият критерий страните от ЕС могат да бъдат разделени на две групи – „фронтови“ държави в южната част на Европа и по-спокойни на север и в центъра на континента. Що се отнася до привлекателността за бежанците, то там нещата са ясни – въпреки хубавия климат, никой чужденец не иска да остава в България или Румъния, например, а почти всички се стремят да попаднат в богати държави с щедри социални системи – Германия, Швеция, Холандия и т.н. 
Но освен от география и от пари, отношението към мигрантския проблем зависи и от нещо друго –
обществените нагласи и политическата динамика
в отделните членки на ЕС. В това отношение все още важи старото разделение на Европа на източна и западна. Като цяло западноевропейските общества и техните политически елити са по-благосклонно настроени към приема на мигранти, отколкото източноевропейските. Потвърждение на този факт намираме в едно социологическо проучване на Евробарометър, проведено по поръчка на Европейската комисия през октомври 2017 г. В него са тествани нагласите на гражданите в отделните европейски държави спрямо мигрантския проблем и вариантите за неговото решаване. На въпроса „Вие лично комфортно или некомфортно се чувствате да имате имигрант за приятел?“ 96% от шведите отговарят с „напълно комфортно“ или „до голяма степен комфортно“. В Холандия по същия начин мислят 95% от запитаните, във Великобритания – 93%, в Дания – 91%, в Германия – 84%. На обратния полюс са източноевропейците. Първенство по негативни нагласи спрямо мигрантите държат унгарците – едва 10% от тях биха се чувствали напълно комфортно да имат бежанец за приятел, а други 23% – донякъде комфортно, докато цели 55% казват, че ще им е некомфортно. На второ място е България, където 38% не биха искали да имат за приятел имигрант. Проучването тества нагласите и по отношение на това дали европейците биха искали да имат чужденец за съсед, колега, личен лекар или член на семейството. И отново мнозинството от западноевропейците отговарят положително, докато най-трудно биха приели такава възможност унгарците, следвани от българи, поляци и чехи.
Тези данни показват колко сложен е мигрантския проблем за Европа. Страни като Италия, Испания, Гърция и България искат затваряне на външните граници на ЕС и
солидарно поемане на мигрантското бреме
от всички държави от Съюза съобразно тяхната големина и богатство. Източноевропейците, които са далеч от външната граница на ЕС, пък настояват за вътрешен граничен контрол и отказват да приемат бежанци, регистрирани в други държави от Съюза.
Донякъде е парадоксално, че мигрантският проблем разтърсва Евросъюза именно сега, когато бежанският поток е значително намалял в сравнение с 2014 и 2015 г. Новото е, че разделителните линии по въпроса вече минават не само между отделните държави в Съюза, но и вътре в тях. И по-конкретно, в най-голямата и най-важна страна от ЕС – Германия. Спешното търсене на ново общоевропейско решение за мигрантите бе провокирано от разцеплението в ядрото на германската управляваща коалиция между ХДС на канцлера Меркел и ХСС на вътрешния министър Зеехофер. Това съвпадна с рязка политическа промяна в Рим, където миграционната политика вече се диктува от новия вътрешен министър и лидер на партията „Лига“ Матео Салвини.
Изводът е, че мигрантското уравнение става все по-сложно и вече е в центъра на европейската политическа математика. И ще продължи да бъде там още дълго, ако вземем предвид миграционния потенциал на Африка и Близкия Изток. Ясно и категорично решение не може да се очаква в скоро време, но посоката на движение е към затягане на режима за допускане на мигрантите до европейските социални системи.
