През 1956 г. в Париж от 11 до 14 декември се провежда поредното съвещание на НАТО с участието на външните министри на страните – 
членки. В заключителното комюнике в точка 7 министрите заявяват: „Членовете на Съвета следят събитията в Унгария, шокирани и отвратени от бруталното потискане на героичния унгарски народ, което е в рязък контраст с широко пропагандираните съветски обществени ценности („Не познавам друга такава страна, в която така свободно да диша човекът“ – песента „Широка страна моя родная“ – 1936 г.). Съветът потвърждава позицията на правителствата на своите държави членки, че ООН трябва да продължи усилията си чрез натиска на световното обществено мнение да подтиква съветските власти да изтеглят войските си от Унгария и да поправят щетите, нанесени на унгарския народ. Народите на Източна Европа имат право свободно да избират свои собствени правителства без упражняване на външен натиск и използване на заплаха или сила, както и сами да решават политическия и социалния ред, който предпочитат“. Това е първият публичен отговор на НАТО на Унгарската революция, която избухва на 23 октомври същата година.
В средата на 50-те години на миналия век НАТО все още трябва да се справя с проблемите на разделена Германия, съветската експанзия в Близкия изток и в Третия свят. В същото време заплахата от нарастващия съветски икономически и военен потенциал се увеличава. Ръководителите на държавите – членки на Алианса, вярват повече в агресивната същност на съветската политика, отколкото в намеренията за мирно съвместно съществуване със Запада. Времето потвърждава техните съмнения. В отговор на предизвикателствата Съветът на НАТО решава през май 1956 г. да разшири дейността на организацията извън военната сфера. Създаден е Комитетът на тримата мъдреци. С това решение всъщност се слага началото на превръщането на Пакта от чисто военен блок в политико-военна организация, която през следващите десетилетия ще се превърне и в трибуна на широк политически дебат на демократична основа. Предложенията в доклада на Комитета са одобрени на срещата на външните министри през декември в Париж. Докладът за невоенното сътрудничество в Алианса става стратегически документ, чиито главни препоръки полагат основите на еволюцията на Алианса към засилени политически консултации между съюзниците. Този доклад е резултат от съвместната работа на Лестър Пиърсън, Гаетано Мартино и Халвард Ланге – тримата министри на външните работи на Канада, Италия и Норвегия. Основната им задача е да предложат на Северноатлантическия съвет начините и средствата за подобряване и разширяване на сътрудничеството в НАТО в невоенните области, както и развиване на по-голямо единство в рамките на Атлантическата общност. В него се подчертава, че е много важно да се провеждат интензивни и ефективни разговори по всички проблеми, които биха могли да навредят на Организацията. Обявяването на единството в Алианса е особено важно в период, когато кризата в Суецкия канал (29 октомври 1956 г.) довежда до конфронтация между Франция и Обединеното кралство, от една страна, и Съединените щати – от друга. С приемането на доклада на Комитета на тримата, Северноатлантическият съвет дава нов тласък на консултациите между държавите членки по всички аспекти на отношенията Изток–Запад. За да се разтълкува правилно отговорът на Алианса на кризата в Унгария през 1956 г. трябва да е известно становището на компетентните органи на Организацията за Съветския съюз и неговите сателити в Източна Европа преди Унгарската революция, както и с възприетата позиция на страните членки за тяхното поведение в случай на криза в тези страни.
Напрежението между Западния и Източния блок след смъртта на Сталин през март 1953 г. видимо спада. Анализаторите от НАТО обаче не считат, че това ще доведе до промяна във външната политика на Съветския съюз и основните му намерения спрямо Запада. Те са убедени, че: „Съветските лидери продължават да виждат международните отношения като непрекъсната борба между капиталистическия и комунистическия свят“. Отношението им спрямо Запада няма да се промени. Целите, които те искат да постигнат, остават непроменени – разпадане на НАТО и Европейския съюз, изтегляне на силите на Алианса от Европа и предотвратяване на участието на Западна Германия в Атлантическия съюз. Всъщност дълбокото намерение е цяла Германия да премине към Съветския блок. Компетентните натовски органи стигат до извода, че хрушчовската политика на „размразяване“ и разведряване всъщност е само за притъпяване на вниманието на Атлантическата общност. Военното противопоставяне и рискът от ядрена война са налице. Независимо че сталинската изолация се заменя с готовност за дискусии от страна на Съветите, изграждане на икономически и културни връзки със Запада, особено със САЩ, и възвръщане към традиционните дипломатически методи. „Целевото намерение“ на Москва си остава Западна Европа. Затова екипът на НАТО, анализиращ тенденциите в „размразяването“ в съветските сателити стига до извода, че: „Тъй като не сме готови да използваме сила да ги освободим, ние не трябва да насърчаваме безполезни бунтове от тяхна страна“.
Операция „Вихър“
Унгарското въстание започва на 23 октомври 1956 г. и първата му фаза приключва в края на октомври. Унгарците решават, че революцията е победила. Начело на страната е Имре Наги. По късно Наги е арестуван и ликвидиран през 1958 г. след таен процес в Будапеща. На 31 октомври в Москва е взето решение за провеждане на военна операция в Унгария под кодовото наименование „Вихър“. Операцията започва на 4 ноември и на 11 ноември 1956 г. съветските войски смазват въстанието. Участват пет съветски дивизии с 31 550 души, танкове, оръдия и миномети – 615, зенитни оръдия – 185, бронирани машини – 380, 3930 автомобила, изтребители – 159 и бомбардировачи – 122.
През първия ден на въстанието в Будапеща излизат на улицата 200 000 души. Постепенно то обхваща и други градове на страната. Основните искания на унгарците са десталинизация и декомунизация на страната, неутралитет, многопартийна система, свободни профсъюзи и извеждане на съветските войски.
Веднага след потушаване на въстанието са арестувани 5000 унгарци, като 846 от тях са пратени в съветски затвори. Вследствие на въоръжените конфликти загиват 2652 унгарски граждани, ранени са 19 226. Съветските войски губят 707 души, ранени са 1500. Начело на страната е Янош Кадар.
По данни на ЦРУ след революцията 188 000 унгарци бягат в Австрия, а 18 000 – в Югославия. През 1957 г. в САЩ намират убежище приблизително 35 000 унгарски бежанци.
След време Пол Хенце, бивш служител на Държавния департамент на САЩ, обобщава критиките към „Радио Свободна Европа“ по време на унгарските събития, отбелязвайки, че унгарците вярват, че радиото им помага в борбата срещу комунистическата система. Като цитира един подробен анализ, основан на огромно количество разсекретени документи и разкази на очевидци от онова време, той казва: „Изследването заключава, че западните предавания очевидно са насърчавали унгарците да мислят, че Съединените щати няма да оставят революцията да бъде смазана. Според Хенце това убеждение произтича от многото информации за публични прояви в подкрепа на Унгарската революция по света и емоционалните коментари на водещите, а не от обещания за западна военна помощ или застъпничество за продължаване на въоръжената съпротива.
